Митът за топполицая Никола Гешев

Един от най-изтъкнатите български изследователи – Христо Маджаров, отбелязва, че в митовете може да няма истински истории, но е пълно с исторически истини.
Една от най-значимите български митологии е тази за Никола Гешев. Дузина книги има издадени само за него (от тях само три са на истински ниво – две на моя приятел Андрея Илиев и една на Добри Желев, б.а.), над 500 са публикациите в жълта и шарена преса, стотина са интервюта на Сульо и Пульо, повечето самосметнали се за топченгета и как са си били душеприказчици с легендарния полицай чаак до 1984 или 1988 г., а един – дори през 1996 (?!). Не си струва да броим и пълните с легендарни подвизи книжки на борците за народна свобода как побеждавали садиста Гешев…

В „Кратка история на ДС“ Димитър Иванов го представя така: „Никола Гешев (1896-1944), ръководител на направлението за борба с комунистическите прояви (Отделение А). Ползва се с репутацията на най-опитния и успешен полицай преди Девети септември. Разкрил конспирации, провел дезинформационни игри, през 1942 г. обезглавил ЦК и Военната организация на БРП (к). На 9 септември 1944 г., при  опит да премине българо-турската граница, е убит от граничарите. Смъртта му е пазена в тайна години наред, с оглед разкриването на прикрили се негови агенти…“.

Един факт обаче избягва на цялата неизброима армия авторчета. Това е, че никой от взелите властта партийни деятели не търси Никола Гешев веднага след Девети септември. Сякаш не е съществувал. Веселина Гешева, съпругата, е разпитана  за първи път, и то рутинно, едва на 18 септември. Дотогава тя си ходи на работа, вече в новата Държавна сигурност, и си върши онова, което си прави две години – взема всяка заран купчината вестници и подготвя изрезки от тях, които предава на отделите по предназначение. За съдбата на Веселина кой ли не измисли какво ли не, но ние твърдим, че това, което писахме в „Десант“, е истината.

Едва на  25 февруари 1945 г. народният обвинител Богомил Касабов се сеща, че в безкрайните списъци на Народния съд фигурира името Никола Гешев и като не знае къде да го търси, отправя питане до Централния затвор, откъдето му връщат постановление 48/45 г. за обвиняемия Никола Гешев, „понеже не се намира в затвора“.
Същият обвинител е отправил запитване и до майката на Гешев – Райна. Тя му отговаря на 16 февруари 1945 г., като дава необходимите подробности за имущественото състояние на сина си и добавя, че „не съм го виждала от януари 1943 г., понеже бях евакуирана от София“.

Минава още една година и през януари 1946 г. този път началникът на ДС Димо Дичев пише заповед „за задържането на Никола Христов Гешев, бивш началник на отделение А при ДП… Да се търси брат му Емануил Христов Гешев, живущ на „Гладстон“ 65… да се направи щателен обиск – личен и на помещението“.
Димо Дичев отлично знае, както пише Андрея Илиев, че Гешев е мъртъв. Заедно с министъра на вътрешните работи Антон Югов и началника на Дирекцията на милицията Руси Христозов, той като пръв ръководител на ДС след Девети септември, заедно със съветски разузнавач, за който се предполага, че може би е българинът Иван Винаров, веднага след Девети са провели строго секретно съвещание без протоколи и документи с всякакви смразяващи кръвта грифове.

Решено е да се пази в най-строга тайна смъртта на Гешев. Идеята е, че тайната може да се окаже изключително перспективна по отношение бъдеща дезинформационна игра, независимо наша, българска, или на братската КГБ (за по-претенциозните читатели – тогава НКГБ или НКВД). А съветските тайни служби открай време са били майстори на дезинформацията.

Димо Дичев, ако идеята е била негова, се оказва изключително предвидлив. Всичко започва доста по-късно в московския кабинет на Георги Димитров. На 13 септември 1945 г. там пристигат на раздумка съветските емисари от разузнаването Голубенко, Студников и Зеленски. Няколко месеца по-късно те се оказват в София, изпратени там да дават акъл на българските тайни служби, радвайки се на особен статут – имат си дипломатически паспорти, но също така и лични карти на офицери в ДС, при това с българските имена Гълъбинов, Студенов и Зеленков. Запознати са вероятно от Иван Зинаров в перспективата за една игра със „Сикрет сървис“, в която те да подготвят един фалшив Никола Гешев, кошмар на комунистическото движение в България.

Историкът изследовател Добри Желев, ровил добросъвестно в най-тъмните кътчета на живота на топченгето, пише, че по това време се говорело за двама негови двойници. Не можем да отречем изключителните психологически качества на тримата братушки – те веднага виждат безценните козове в евентуално залагане на феномена Гешев.
Въпросът вече е кого да подведат руснаците в една такава рискована и многообещаваща игра – разбира се, американци и англичани.

Точно в това време те си имат агент, който може да стане дясна ръка, която да бърка в джобовете и на най-тайните служби и на двете държави. Това е „шпионинът на двадесети век“, както ще го нарече в наше време неговият приятел Тодор Бояджиев, генерал от българското разузнаване, председател на Асоциацията на разузнавачите от запаса – Харолд Адриан Ръсел, по-известен като Ким Филби. Точно това е времето, в което Ким има въпиюща нужда да покаже на „шефовете си“ в Лондон от „Сикрет сървис“, че е нещо повече от обикновен чиновник и че има изключителни качества на разузнавач.

Самият Филби разказва в спомените си: „В края на 1946 г. ме извика генерал Сиклър и заяви, че е време да поработя в чужбина… Предстои да оглавя резидентурата в Турция с център Истанбул… По това време Истанбул беше главна южна база, от която шпионираха Съветския съюз и социалистическите страни на Балканите“. И още: „Голяма част от бегълците от революциите на Балканите в края на краищата попадаха в Истанбул, където ги поемаше управлението „Леля Джейн“ и офицерите изтръгваха всичко, което знаеха“. За сведение: „Леля Джейн“ е кодовото наименование на Инспекцията на „Сикрет сървис“ в града на Босфора.

Представяте ли си какъв трамплин за чиновника от английското разузнаване е той да предаде в ръцете на Лондон комунистическия кошмар Никола Гешев. Особено ако им го представи като черен дявол – нужни са само малко усилия и да припишат на Гешев организирането на атентата в „Пера палас“, където загиват шестима англичани от английската легация след напускането им на София. Нищо, че Гешев не се занимава с англичаните, а с руснаците.

Но спасеният от НКВД Андрей Праматаров, началник на отделение Б, който работи по „Сикрет сървис“, ще изпълни всичко, което му кажат руснаците. Още повече, че може да се подшушне на англичаните, че Гешев има архив с всички завербувани от него комунистически емисари.
„След 10 ноември започнаха да се публикуват какви ли не фантасмагории за Гешев“ – отбелязва Добри Желев. Само че големите фантасмагории ги съчиниха много по-рано съветските агенти, сред които перла в короната се оказа Ким Филби.

Спокойни, че Гешев е мъртъв, агентите на КГБ започват битка за утвърждаване Филби като суперагент. Истината още чака разбулването си. „Шпионинът на двадесети век“ не я споделя напълно дори с най-добрия си приятел Тодор Бояджиев. „Много е възможно – казва му великият нелегал през 1975 г. – след години премълчаването ми да стане доказателство, че съм спестявал истината“.

А тя е, че Майлз Купленд, висш служител в ЦРУ, казва след бягството на Филби в Москва през 1963 г., че времето, в което е бил координатор на сложните разузнавателни операции на „Сикрет сървис“ съвместно с ЦРУ, те не само се проваляли, но и се обръщали срещу тях.
И така – измисленият от руснаците двойник на Гешев издига Ким в очите на англичаните през 1946-1947 г., а по-късно – през 1951-1954 г., нова голяма игра го спасява от провал…