Жилищният проблем през соца

“Сънят на разума, ражда чудовища”. Tази фраза, която много добре описва, макар и по груб начин, какво се случва при всяка недомислица, която се прикрива от други недомислици. Повърхностното решаване на един проблем и неразбирането на неговия корен, води до решения, които дори да го замаскират за определено време, просто отлагат неговото по – късно избухване. Всъщност в днешно време всички сме свидетели на неконтролируемото презаселване на столицата. Причините за това са много, но нека видим как управляващата партия в периода 1944 – 1989 г., се опитва да застане на пътя на могъщите и дълбоки социални промени, случили се по време на нейното управление.

Една от главните прояви на дискриминация към българските граждани от социалистическата епоха, предизвикано от жилищния дефицит, е въведеното жителство, което ограничава постоянното заселване на външни лица в големите градове. Първите ограничения в това отношение са въведени още преди 9 септември 1944, така че новата власт взима наготово дискриминационните правила, но в последващите години твърде усърдно разширява обхвата им.

Така, от 1955 е въведено жителство в петте най-големи града: София, Пловдив, Сталин (Варна), Бургас и Русе. На следващата година се добавят Стара Загора и Плевен. Тенденцията към разширяване мащаба на ограниченията продължава и през 1974 заселването в градовете е напълно под контрола на този възбранителен режим (с изключение на 32 малки града). Жителите на селата и малките градове, на практика, са поставени в изолация, но това миграционно сдържане се отнася до голяма степен и за жителите на по-многолюдните селища. Многобройните изключения и облекчения при прилагането на правилата за жителството създават привилегирована прослойка, която не е зависима от това своеобразно „закрепостяване”. Сред облагодетелстваните са и строителите на Металургичния комбинат “Кремиковци” и неговите работници, както и работещите в строително-монтажните комбинати. Цената на тази социална облага често е скъсяване продължителността на техния живот. Парадоксално, но режимът на жителството донякъде стимулира брачността, доколкото бракът с жител на град, попаднал в ограничителния списък, дава право на съответното жителство. Жителството е отменено с указ на президента Желев през 1990 г.

Друга не по-малка проява на дискриминация е уредена  с приемането на Закона за собствеността на гражданите през 1973. С него започва нова кампания за обезправяване на имотните български граждани. Освен преследването на лицата с незаконно придобити доходи, в закона е застъпена рестрикция за притежаването на повече от един жилищен имот от семейство (изключително интересна комбинация, съвместяваща в един нормативен акт престъпниците, представителите на сивата икономика и собствениците на няколко жилища), които са задължени да прехвърлят на децата си, или да продадат на трети лица, жилищата, които са в повече от ограничението. Под санкцията на закона попадат и притежателите на големи вилни имоти, при които летвата на разрешеното е още по-безмислено поставена. Все пак поради обществения отпор и глухия ропот на част от средната класа и управляващата прослойка през следващите години някои от недомислията в закона по отношение на вилното строителство остават без реализация.

Така, в условията на „реалния социализъм”, натрупването на средства за преживяване и житейски резерв се оказва ограничено заради наложения от властите твърде нисък таван. Така зависимостта на гражданите от държавата нараства, а диктатурата придобива още един ефикасен инструмент за контрол.

През следващите години много български семейства са принудени фиктивно или ефективно да разтрогнат брака си, за да запазят своите жилищни имоти, които са им в повече според властите, или пък за да придобият допълнително жилище, стремейки се да осигурят бъдещето на децата си. Този закон е показателен за провала на регионалната и жилищната политика в една страна с нарастващо индустриално производство, съсредоточено в големите градски центрове, и несъотвестваща на това производство политика за задоволяване на жилищните потребности на експлозивно нарастващото население в промишлените средища. Законът свидетелства и за извратеното разбиране на управляващите за социализма като почти повсеместен уравниловъчен социален фундамент, в чиито рамки единствено комунистическият елит има правото да решава какви ще са правата на гражданите.

В заключение може да се каже, че така се подменя автентичното разбиране за социалната справедливост, преди всичко, като гарантиране на равни права и възможности (но не и елементарна уравниловка), на законност и свобода на изявата в рамките на някакви общовъзприети правила и ограничения. Бюрокрацията бива ефективно заобиколена от андрешковския дух, а след падането на тоталитарния контрол и резултата от нейната неадекватност е очебиен.

В статията е използван част от текста на Антон Иванов(бивш главен експерт по етническите и демографските въпроси към Администрацията на Министерския съвет) публикувана в бр.6/11 на Геополитика – „Кризата на демографския модел на „социалистическа” България”.