Инженерът на Бузлуджа проговаря

Той носи в себе си голямо парче от онова, което се нарича национална гордост, памет, достойнство, усещане за смислен живот и яростна съпротива срещу новото време, обявило всичките дни, в които си създавал с много труд, лишения, безсъние и всеотдайност в… разруха и непотребност. В безсмислие.
Присъда, с която живеят и си отиват две поколения строители на днешна България.

Дори не бяхме чували името му, независимо, че там, на върха, символ на разрухата днес, е оставил голяма част от себе си. Цели 8 години. От началото, през периода на целия градеж до най-славните години от функционирането му, почти до финала.
Изболява и изпреживява изграждането на най-скъпия паметник в историята на социалистическа България, от основите до светването на рубинената звезда. Която монтира с помощта на двама руснаци.
От всичките премръзнали дни и посребрени нощи там, на върха, са му останали няколко ордена, значки, признания и отличия като: “Герой на труда“, „Златни ръце“, орден „100 години Георги Димитров“, един албум с черно-бели снимки, няколко картички, малък макет на паметника, чийто автор е на прототипа, значка от Монетния двор и… парче рубин. Изкуствен. От който е изградена Бузлуджанската звезда, с размери 6 на 12 метра. Същата, като тази на Кремълския дворец.
Щеше да е странно, ако този интересен и съхранен от времето мъж нямаше арсеналска история.
Именно чрез която през 1978 година го намира и партийната заповед – заръка: след два дни трудовата му книжка да е на Бузлуджа и да започне работа. Като главен инженер на обекта, отговарящ за всички комуникации – ток, осветление, звукова и светлинна система.

За момчето, родено в София, но пораснало в един от Смолянските квартали и завършило Техникум по минна и рудна промишленост, Казанлък е големият индустриален град. Идва тук на практика в тогавашния Механотехникум „Цвятко Радойнов“, силно впечатлен от начина, по който в него се обучават бъдещите технически кадри на България.
Така се завърта животът му, че в Института в Пловдив среща бъдещата лекарка от Казанлък, дъщеря на един от градските кметове по него време Деньо Аврамов – Милка Денева. От любовта им след години се ражда синът Добрин, също възпитаник на казанлъшкия Механотехникум и бивш офицер от Българската армия.

Инженер Чайлев пристига в Казанлък през 1963 година, без да подозира за силата и магията на водата от Царската чешма. Ще се сети за това след години, когато построи живота си тук.
През 1964 година вече работи в тогавашните Обединени машиностроителни заводи, сега „Арсенал“, като конструктор в Конструктивния отдел. За близо 15 години работа е преминал през много цехове и отдели на фирмата, бил е в агрегатното производство, във фрезовото, един от конструкторите е на инструменталната фрезова координатна машина. Тук някъде съдбата го среща и с една от арсеналските емблеми – инж. Неделчо Братоев.
От този си период пази безценни спомени, защото времето било такова – героично, без да му личи. Не съзнавали, че тогава пишат индустриалната история на социалистическа България. Когато се качил в края на 70-те години на Бузлуджа, не си давал сметка, че започва още по-голяма и сериозна страница в живота му. С диря. Било просто работа, ще каже след 4 десетилетия инженер Чайлев.
От него време пази невероятни спомени за човека-генерал Делчо Делчев, ръководил строителните дейности по паметника, извършвани в основната си част от строителните войски на републиката. Генералът бил образец на достоен човек и командир, честен и всеотдаен.
Пак там професионалният шанс го среща и с архитекта на Чинията – Георги Стоилов, с директора на Дома-паметник – покойният Стефан Ноев, с куп партийни величия, министри на културата, на икономиката на бившия СССР, с командира на Габровско-Севлиевския отряд, с партизани от „Бургашкия партизански отряд“, както се представили двамата достолепни мъже, изкачили върха в дъжд в навечерието на откриването на дома-паметник през август 1981 година. И го видели, преди Първият в държавата да стори това. Благодарение именно на инж. Чайлев.
Пак на върха смолянският инженер завинаги ще запомни всеотдайността и героизма на стотиците български войничета-трудоваци, изнесли на раменете си градежа на символа на социалистическа България.

Това беше строежът на десетилетието за партийното и държавно ръководство и строежът на века в монументалното строителство, спомня си сега 80-годишният инженер.
Не е съгласен, не приема, че нищо от онези чертежи, схеми, конструктивни бележки не е съхранено, защото той лично на финала събрал документация в близо 3 хиляди папки. Не приема, че някой може просто така, с лека ръка, да затрие всичко. Искрено се радва и подкрепя усилията на 25-годишната архитектка от Монтана Дора Иванова, нагърбила се с почти идеалистичната, но всъщност реална и осъществима задача: да съхрани този български монумент и го превърне в Пантеон на националната памет и история.

За 8 години на върха – в студ, мраз, в жега и дъжд, инж. Чайлев е преживял какво ли не: заради сняг и невъзможност да имат храна са стигали дотам, че да размразяват останалото за кучето на двора. Да създават на място, под върха, работилница за нуждите на работещите на паметника техничари и работници по поддръжката, да работят денонощия без почивка, за да изпълнят грандиозната партийна задача – паметник на Българската комунистическа партия и нейната идея.
Времето беше такова: идеалистично, смело, трудно, но се раздавахме, защото виждахме смисъл в живота си напред. Не предполагахме, че съвсем скоро всичко това ще потъне в руини, ще изгуби смисъл, ще бъде обявено за пошло, ненужно, грешно, с носталгия и упрек в гласа споделя инж. Чайлев.
Боли го за зверската разруха по отношение на техниката и всичко ценно в паметника, за което са похарчени десетки милиони левове народни пари, техника, внасяна по второ направление. Само осветителната техника на Дома-паметник била за 4,5 млн. лева, спомня си главният инженер. Отделно озвучителна, отоплителна, която месеци след откриването на паметника се преработва напълно и наново.

Изключително свежи са му спомените от нощта преди откриването и самото откриване, когато, докато първият секретар на ЦК на БКП Тодор Живков произнася реч на стълбите пред паметника, на тавана започват да се топят кабелите за високо напрежение, заради неподходящ подбор на кабелите в димерните устройства.
След откриването на паметника главният инженер на Бузлуджа Райко Чайлев остава още 4 годиини там. Тръгва си, за да търси нови предизвикателства.
На финала на трудовия си път има дори и период като безработен и като пазач на земеделската кооперация в Голямо Дряново. Слага това в графата „шеги на времето“. В същото село сега е „пуснал котва“ в уютна къща, която стяга със сина си вече четвърт век.
Изглежда доволен от времето и оставените следи. Боли го единствено за това, че независимо от големите ни приказки, байраци и въстания по български, дето вдигаме, в крайна сметка се оказва, че „все се бием за вадата“. И докато все така я караме, всички върхове ще са ни подкастрени.

Отвъд паметта и разрухата на времето

За изграждането на Дома-паметник на Бузулджа се похарчени 18 млн. 609 хиляди лева народни пари, събирани от българския народ под формата на т. н. „самооблагане“.
Помощ в изграждането на монумента и монтирането на рубинената звезда оказват съветски специалисти.
Мощността на инсталацията на Дома-паметник е била 3 мегавата, като 1,2 мегавата само отоплението. Модерното техническо оборудване се е намирало на 8 метра под земята.
В основата на пилона на паметника е изграден трафопост с два трансформатора от по 630 киловата. Нищо от тях не е останало.
640 киловата е било ефектното осветление само на тавана на паметника, внесено през датска фирма, уникално и модерно за времето си оборудване. 56 киловата е било осветлението само на 70-метровия пилон, където е монтирана рубинената звезда. Прожекторите, осветяващи звездата, са били халогенни.
Пилонът на Бузлуджанската звезда се изгражда от Трънски майстори, а самата рубинена звезда е от две части, монтирани и сглобени на земята. Домът-паметник е имал изградени 3 гръмозащитни пояса.
Покривът на огромното съоръжение е 640 тона, а за изграждането на вътрешната конструкция, която е трябвало да понесе тази конструктивна тежест, екипите – работещи войници от Трудовите войски, са сменяни на 3 часа. В подземията на паметника е имало изграден 50-кубиков резервоар за противопожарни нужди с модерни хидрофори.
Сред любопитните подробности е и фактът, че в разрушения от вандали надпис пред паметника „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“ е имало 600 грама злато под формата на златни нишки в буквите.
Днес всичко това е само история…

http://www.zakazanlak.bg/