Спомени от Народната република socbg.com
Автор: Борислав Костов
„Не щем войни и битки нови, но щом врагът потегли в бой, ще го посрещнем ний готови и в тоя бой ще падне той!“, така набивахме крак преди години в железния строй на Българската народна армия и пеехме марша на Варшавския договор. Знаехме, че „От Прага до Владивосток нас правда свята днес ни води“, но отвъд Прага в Берлин беше и дружеската Национална народна армия на тогавашната Германска демократична република. А зад всички ни стоеше могъщата Съветска армия, запечатила на знамената си Москва, Сталинград, Курск, Киев… На 23 февруари винаги чествахме празника на тази славна армия, прогонила със съюзниците си кафявата чума от Европа. На тоя ден бакарите в поделенията се облизваха апетитно, разливащи по масите празничното меню на „великия наш войник“.
Времена и спомени. За мъжкарството, за другарството на плаца, в учебните кабинети и в ученията в „бойна“ обстановка. Разбира се, трудностите се забравят, непорядите се прощават, в спомените остава хуморът, за да ни топли под бялата „покривка на главите ни“, над главите на бившите редници, натегачите ефрейтори и педантичните младши сержанти. Затова сега ще драсна няколко смешни редовце от баналните разкази на мъжете, които в женска компания започват така: „Когато бяхме войници…“
Това се случи в мразовития трети декември на 1967 г. На площада в Свищов
целунахме знамето и по ботевски изревахме с безвъзвратно отиващия си гимназистки фалцет „Заклех се!“
Във вярност на Народна република България, дали тази клетва е още валидна, след като България вече не е „народна“?
Часове след тържественото ни вричане пред олтара на Родината пак се избръснахме, зашихме бели якички на куртките и навлякохме шинелите. Върху тях обрамчихме противогаз, паласка, каска и грабнахме зачисленото ни най-нискоквалифицирано въоръжение на Варшавския договор: карабините „Манлихер“. Нарушавайки военната тайна, ще кажа, че моята вярна пушчица беше инвентаризирана като ЛА 357.
Около три и половина следобед сигналистът ни строи с тромпета на плаца. Цялата школна рота буква „А“ на поделение 80750. Бяхме определени за първия си въоръжен наряд. Стояхме величествени на плаца, съзнавайки, че притежаваме в джоба смачкан пакет „БТ“, но в паласката пачка с цели 5 бойни патрона ни пееше на ушенце: „Изправи се, гора от стомана, насочете се, бойни дула, насочете се в гневна закана към врага, който носи война…“
Зайците новобранки отивахме на война! Мълчахме, може би всеки си представяше, че в идващия мрак точно на неговия пост ще почука диверсантът и ще опита да му нанесе коварна средна или тежка телесна повреда. След което необезпокояван ще открадне нафта от автогрейдерите на паркистите или кашкавал от артелната…
Вътрешно всеки от нас се измъчваше при мисълта дали да остане верен на военния правилник, или да го прати на майната. Дали като в тъмното пропука клечка, или вятърът задиша като мечка, да изпълниш точка първа от устава и да извикаш „Стой! Кой идва?“, после „Ще стрелям“ и накрая да стреляш във въздуха? Или, без да губиш време, да думнеш някой и друг патрон по посока на подозрителния шум, пък ако улучиш безшумните галоши на врага – добре, ако не уцелиш нищо – още по-добре, само дето ще отнесеш псувните на вдигнатия от твоето джепане по тревога караул…
За нас, зайците, в атмосферата, стратосферата и тропосферата висеше въпросът „Да гръмна ли?“. Но за старите кучета, старите войници де, нямаше никаква дилема пред единствената питанка „Защо пък мен да ме гръмнат?“. Знаейки, че новобранките застъпват в първия си въоръжен наряд и че пушките ще бъдат заредени с бойни патрони,
старите кучета подвиха страхливо опашки и се скатаха вдън земя
Никой не прескача през телта откъм пост № 2 – ГеСеЕм-а. Никой не идва с бутилка по пътеката покрай лазарета, която минава на два-три метра от пост номер три: АВе-то. Никой стар войник не се промъква покрай складовете за среща с ученичка от техникума по индустриална химия, защото там е трасето на пост № 4. В нощта на първия въоръжен наряд на зайците началникът на караула и разводачът не смеят да се шегуват. Обикновено когато нощем разводачът идва с другите войници за смяна и постовият викне „Стой, кой идва?“, разводачът кисело отговаря: „Баща ти с дамаджаната“. В същия стил постовият нарежда: „Дамаджаната при мен, останалите на място!“.
В първата ни тревожна нощ, когато си представяхме, че едва ли не по Дунава към нас ще се движат Шестият и Седмият американски флот, нямаше дамаджани. Цареше глуха тишина. Чуваше се само отчетливо тракане на желязо: от време на време зареждахме карабините, за да подскажем на невидимия враг, че не държим в ръцете си мотика…
В родната казарма имаше тежки моменти, но веселите ни зареждаха с полезна енергия. Сега през зимата с усмивка си спомням за първия въоръжен наряд, за ротните и батальонните учения. На такива учения една нощ изкопахме в земята за спане ров, дълбок около метър, дълъг шест-седем метра и широк метър и нещо. Покрихме го с клони, клечорляк, поръсихме отгоре буци замръзнала земя. И налягахме шестнайсет души „гъз до гъз“, въшка не можеше да се промуши! По някое време над нас нещо пропука, два крака ми стъпиха на главата, разнесоха се благословии по адрес на близки роднини. Някой бе тръгнал да пикае без азимут и беше пропаднал в „спалното“ ни помещение…
Цял ден се мотахме в акваторията на Янтра между селата Вардим и Новград, минирахме железния мост, мерихме профила на дъното, въобще скапахме се от умора и студ. Вечерта изгладнели, очаквахме камиона с баките пред селсъвета (общината) във Вардим, там трябваше да спим на пода. Иде камионът, в него двама бакари. Какво ще ядем, питаме, и ония ни радват:
Боб и компот от сини сливи! Любимото ястие на великия български войник, а най-омразното: ориз и грис
Хвърлят ни светкавично две баки и отпрашват. Канчетата и зъбите ни тракат, отваряме баките и… о, ужас: в тях плува мазна водица!
Лейтенант Петров дълбокомислено заключава: това е тактически ход на командването, изпитват ни в обстановка, близка до бойната. Гледаме взводния, чудим се дали на неговия акъл или на акъла на командването. После влизаме в Смес-мага и си купуваме „Народни вафли“, по 5 стотинки бройката. Това е вечерята.
А ония хубавци объркали баките. Свалили ни празни, взети от друго място. После разсипали нашия компот и боба из полето, дано поникне за следващия набор…
Такива ми ти заешки работи. Да можеше днес пак да ни пораснат… ушите де, па да си заредим пушкалата!
Ама ние сме вече старите кучета, а пушките, насочени към нас, ги държат зайци – чиновници от пенсионното…
Загубиха ми времето и на нищо не ме научиха. Ако на някой му трябва комунистически зандан за да стане мъж, значи му липсват много качества на истинския мъж.
А всички, които реват за едновремешната армия ще попитам: Другари, готови ли сте да ви вдигнат данъците за да се изхранва тази армия?
Некадърното мрънкало никой и никога не може на нищо да го научи. И не всеки, който пикае прав, е мъж.
Може да стане и без дасе вдигат данъците !?!
Стефан Николов Служих през 1960-1962 г. в гр. Казанлък III Казармен район /Обща ограда със Завод 10 / под. 75810 Там бяха дислоцирани сапьорна рота , гаубичен 122 мм и зенитен дивизион -оръдия 57 мм. Аз бях във Взвод за управление радиотелеграфист. Втората година к-р на радио отделение . Денонощно приемахме по радио ПВО обстановката подавана от радиолокатора в с. Труд , до Пловдив. Забравих да напиша, че в Казанлък беше 5-та танкова бригада .Командир , на дивизиона беше подполковник Попов , на ВУ капитан Петров . Спомням си един батареен к-р , капитан Кържанов ! Старшини бяха Монгов , Димитров , сержант Бакалов . Радиостанции Р-104 , Р-109 , приемник Р-311. Имаше и стар немски предавател ГРН-5, може би на TELEFUNKEN , радиоприемник БЕРТА , които работеха безотказно. Били са на служба преди 9 септември. В службата имаше трудни , унизителни моменти , друг път се случваха забавни , весели , смешни. Имаше случаи на самоубийства. Най-важното според мен , което остава в ума , в душата на служилия човек е безкористното приятелството , което се създава в казармата . След това отлитат десетки години , но спомените са винаги у нас, свежи , незабравими , все едно, че са се случили вчера . После в живота , такова приятелство няма да ти се случи никога.
Накрая искам да разкажа една весела история при провеждане на вечерна проверка от старшина Димитров . Мой съученик от гимназията , в случая ефрейтор Георгиев , мерач на оръдие , е застанал неуставно , леко разкрачен и с ръце отзад на дупето. Старшината Димитров вижда това и на висок глас му заповядва да застане както повелява Устава , защото “ Ефрейтора Георгиев , не си дръжте ръцете на гъзът , защото ще ги закова с един дълъг гвоздей, барабар с мъдете и само муят ти , ще се мятка ! “
Соц-армията не е за хвалене, голяма простотия беше. БНА изобщо не беше боеспособна, а лошо тренирана на принципа „отбий номера“. Войниците като цяло възприемаха службата като затвор и изобщо на тях не можеше да се разчита за нищо, те нямаха желание да усвояват знания и умения, единственото което ги интересуваше е как да се скатаят, напият и брояха дните до уволнението. Отношенията в армията между наборите бяха отвратителни: издевателства, подигравки, побоища и за всичко това командния състав си мълчеше и се преструваше че всичко е в реда на нещата, докато не станеше някой сакатлък, я ще пребият или убият някой новобранец, я някой ще се самоубие. Има много такива случаи. Тогава насилника отиваше в дисципа, а там казват че до вечерта, са му взели мярката отзад на халката! Имаше и случаи на самоосакатяване, за да се измъкнеш от поделението и да изкараш примерно половин година по военни болници и в болнични.
Хигиената – ужасна, лепваш веднага гъбички, баня виждаш в най-добрия случай 1 път в седмицата, но може и по-рядко, тъй като банята винаги имаше технически проблеми, изкъртени кранове, измъкнати душове, и т.н.
Малкото свободно време което оставаше на войника, се оползотворяваше или във внасяне на пиене и напиване, или в мислене на простотии, или в правене на чекии (мастурбация).
Сержантският състав – с малки изкл. изкл. неграмотен и прост. Офицерите – или откровени тъпаци, алкохолици, или интелигентни хора, но принудени да не се открояват от общата маса, защото началството ще ги мачка. Приятелствата са един мит, след казармата всеки поема по своя път, попада в своята среда и дори и да е имало приятелства, след няколко години се разпадат, тъй като изчезва това което ги е свързвало – войнишките тъпотии, а да си ги припомняш непрекъснато, вече става досадно. Добре че не се наложи на България да воюва през тия години! Ако трябва да се върне наборната служба, то трябва де и по съвсем друг начин и нищо от соц-тъпотията на БНА да не се възражда!