Спомени от Народната република socbg.com
Препечатано от сп. „София“, 1986 г
Оригинално заглавие: „Частен учител“
Автор: Димитър Найденов
Голямото брожение почва в края на зимата. Първо са хилядите листчета, небрежно разлепени по спирки и входове, Хиляди бели лястовички на надеждата: „Подготвям кандидат-студенти“, „Предлагам развити теми за изпитите пo…” „Давам уроци и консултации“. Началото на пролетта е знак за трескавата офанзива. Роднини и колеги търсят, съученици и близки разпитват, родителите сменят „варианти“. В първите дни на лятото вече спокойно можете да дадете обявление: „Частен учител, гарантирано влизане в университета, заменям за тристаен южно изложение“. Впрочем може и да не ви огрее, защото по това време вече всички учители „гарантират“ влизането. Листчетата от спирките и входовете отдавна са избелели, никой не ги подменя, пък „сериозните хора“ тъй и тъй никога не са им вярвали. Защото частният учител, изложен на показ, предложен за свободна употреба, нищо не струва. Истинският частен учител задължително е забулен в тайнственост, вече не приема ученици, тази година въобще не дава уроци, само за вас ще направи изключение, защото нали разбирате…
Всяка година за атака към висшето училище се построяват десетки хиляди младежи /обикновено между 50 и 60 хиляди/. Питайте обаче когото и да било от замесените в една кандидатстудентска кампания и той ще ви каже, че от година на година става по-трудно. Неуспелите са убедени, че са пропаднали, защото не са вземали уроци или защото учителят им не е бил добър. И понеже от година на година е по-трудно, единственият изход, казват всички, е да се търси добър учител. И търсенето почва.
А практиката показва, че когато има търсене, неминуемо възниква и предлагане. Щом търсенето расте, и предлагането не изостава. Не отскоро в столицата може да се говори за истинска индустрия на частните уроци. Слуховете, а те галопират заедно с разрастването й, са поразяващи. Говори се за учители, не случайни при това, които „правят“ по 15 хиляди лева „на сезон“. Говори се за родители, „откупили“ влизането на детето си с уроци за по пет-шест и повече хилядарки. Говори се за младежи, които ходят едновременно при трима и четирима учители. Говори се, най-сетне, за конкурсни изпити и висши училища, в които просто е невъзможно влизането без подготовка при частен учител, по възможност член на комисията.
Преувеличенията в тия слухове са едно. Друго е фактът, че кандидатствуването предизвиква истинска психоза. Потвърждава го Митко Иванов в книгата си „Триъгълник на надеждите и кон- фликтите. /Разговор с кандидат-студентите/“. Потвърждават го и резултатите от изследването на психолози и филос¬фи под ръководството на проф. Георги Йолов, посветено на масово-психичния ефект на явлението. /Авторите му публикуваха неотдавна в сп. „Социологически проблеми“ откъси от изследването. Те установяват и размерите на някои белези в търсенето на частния учител: „Похарчихме 2000 лева“; „Отидоха 3500 лв. за подготовка на частно и пак нищо…“; „Един учител подготвяше по 8 човека наведнъж и на всеки вземаше по 5 лв. на час.“/
Четиридесет лева за 45 минути, осемдесет за час и половина. Ако продължим с изчисленията, главата ще ни се замае. Може би накрая наистина ще стигнем до уравнението „добър, значи работлив и много рекламиран частен учител, равно на тристаен южно изложение, скоба всеки сезон, затваряме скобата“. Дори най-квалифицираният труд рядко се заплаща така скъпо. Защо?
Като оставим настрана психозата и манията да се дават пари „заради детето“, като оставим настрана и ония няколко висши училища, за които се знае, че „без уроци не се влиза“ /друг е въпросът дали това наистина е така/, очевидно частният учител е една потребност. Неговото знание е истинска стока, скъпоструваща, но търсена, и тя намира своя пазар и своите купувачи. Остава да си изясни какъв е характерът на това знание и защо възниква потребността от него Да сме наясно – частният учител ново знание не дава. Ако младежът може да се измери на влизане и излизане от него, единствената разлика ще е, че вторият път е олекнал с няколко банкноти. Частният учител не преподава, нито се стреми да развива мисленето на ученика. Подходът е строго функционален – на изпита кандидатът трябва да изкара висока бележка, а не да знае много. Затова в играта влизат и диктуването, и папагалското зубрене, и заучаването на „развитите теми“ със запетайките. Естествено, в този подход има разни равнища, добрите, способни учители го интерпретират майсторски, другите, те са голямата част, го превръщат в пародия. Знам и доста случаи, когато главното задължение на скъпоплатения специалист е да тика и гони ученика, да го кара да работи и да се готви – по същество самостоятелно /„другия път без тема поне от двайсет страници да не си посмял да дойдеш“, например/. Нищо чудно, ако се направи обстоен анализ, да се окаже, че точно това са „най-успешните“ учители.
Дисциплинирането и подтикването към подготовка обаче не е единственото, заради което е търсен частният учител. Отделно от психологическите причини /„всички вземат уроци, без уроци не може, ако не платиш, няма да влезеш и т.н.“/, той все пак дава неща, безкрайно нужни на кандидата. Дава му „хватката“, „ишарета“, който ще му позволи да построи най-правилно знанията си, в съответствие с изискванията на изпитната комисия. Не случайно най-ценените учители са проверяващите конкурсните работи. Те знаят какво иска комисията, знаят как, образно казано, тя може да бъде излъгана. В средното училище специализирана подготовка за изпитите никой не получава. Многолюдните паралелки рядко позволяват да се води индивидуална работа с най-надарените. Нещо повече, обикновено другите, по-слабите, дърпат равнището и го определят. Частният учител създава безусловна илюзия за индивидуален подход и по-усилена работа с учениците – нали те отиват най-често в дома му, той преглежда работите им, разговаря с тях, дарява ги с един вид професионално общуване, което трудно се получава другаде, пък и все пак осем не е равно на четиридесет, колкото са обикновено съучениците в клас. Периодически се зашумява около някаква, най-често морална, кампания срещу частните уроци. Въпреки това те процъфтяват. И няма нищо чудно в това. Самата система на приемането във висшето училище, независимо от промените, продължава да крещи в полза на частния учител. Защото на много конкурсни изпити главното е обемът знания, съвестното назубряне, движението в утъпкания коловоз.
Очевидно е необходима промяна в принципа, по който се организират кандидатстудентските конкурси.
