Волейболният талант от Велинград

Как ски бягането загуби, а волейболът спечели

Бях първият, който отказа да остане в ЦСКА, спомня си легендата

При Димо Тонев няма средно положение. Или го харесваш, или не го понасяш. Човек с позиция и остър език, а такива не са на почит в нито едно общество, в нито един исторически период. Капитан на националния отбор по волейбол, участник на две олимпиади, бронзов медалист от световно първенство, най-добър блокировач на мондиал. Това накратко е визитката на човека, за когото вдигаме наздравица за 60-годишния му юбилей днес.

НАЧАЛОТО

В началото започнах да тренирам плуване при Тони Митров заедно с Цецо Голомеев, лека им пръст и на двамата. Две години бях в прословутата велинградска плувна школа, преди да започна със ски бягането. Ние живеехме много близо до големия Иван Лебанов и всички деца от махалата ходехме да тренираме това. При мен продължи 4 години, преди във Велинград да дойде един юношески национален отбор и да ме видят. Препоръчал ме беше чичото на Цецо Голомеев, по това време шофьор на автобуса на Чепинец. Тогава в града дойде Иван Шахов, който е открил много волейболни таланти. Поканиха ме в спортното училище на Пазарджик. Бях на 15. Прибрах се вкъщи, казах на майка ми и баща ми, че ме искат. Нашите бяха заети много. Казаха на сестра ми Мария, тя е 2 години по-голяма, да дойде с мен, за да види какво предлагат тези хора. Отидохме на разговора. След това баща ми каза: „Решавай си сам, да не кажеш след 10 години, че съм те спрял за нещо“. Бях голям късметлия през годините, че попаднах на страхотни треньори и хора. Първо в Пазарджик на Митко Маринов, който посвети цялото си време и енергия за три години да работи постоянно с мен. Аз започнах да тренирам волейбол на 15 и за един кратък период от година, година и половина изпреварих връстниците си, които тренираха от 5. Влязох в юношеските национални отбори, където работих под ръководството на Богдан Кючуков, с когото след това бяхме заедно и при мъжете.

ЦСКА

Бях 2 години в ЦСКА, където имах шанса да работя с Васил Симов. В казармата всички отиваха в ЦСКА. Симов ме вкара в мъжкия волейбол. Взе ме на 18 и в мъжкия национален отбор. Не останах в ЦСКА, защото там войниците стояха отвън, офицерите играеха. Имаше 7 офицери. Младите ги убивахме на тренировка, но на мач излизаха те. Предложиха ми да остана, с офицерско звание и апартамент. Бях първият, който отказа да остане в ЦСКА.

ЛЕВСКИ

Отидох в Левски, защото там щях да имам шанс да играя. Вкараха ме 40 дни наряд през ден. И това мина. В Левски още първата година станахме шампиони. За петте сезона там играхме финал всяка година, взехме купата, бяхме във финалната четворка на Купата на европейските шампиони, за Купата на купите. Трупаше се сериозен международен опит.

Днес трябва да правим разграничение между футболния и волейболния Левски. Футболният си е наследство на Левски-Спартак. Волейболният претърпя някакви трансформации, но все пак си е Левски. Клуб с толкова много привърженици няма как да се затрие. Едно време беше лесно – имаш материална база, Министерството на вътрешните работи ти е зад гърба. А сега трябва да търсиш спонсори, да осигуриш база. Волейболният клуб има огромен късмет, че намери такива съмишленици като Атанас Гаров и Давид Давидов, които подхванаха идеята на Владо Николов и могат да са пример не само в България, но и в чужбина. За футбола са тежки години. Но смятам, че ще минат. Трябва да се помисли за по-широко финансиране, с повече малки спонсори. Явно е, че моделът „Бащица“ не работи.

ИТАЛИЯ

Бях първият, който „погази“ правилото да излезеш в чужбина след 28-годишна възраст. На 25 излязох в Италия, в Петрарка Падуа. Имах договор за 2 сезона, но след първия станахме пети с България на световното в Бразилия (през 1990 – б.а.), а аз станах Най-добър блокировач на първенството. Тогава дойдоха от Сислей Тревизо, започваха да правят здрав отбор. И ме взеха. Преминах в тима заедно с Лоренцо Бернарди, Лука Кантагали, Паоло Тофоли, Андреа Анастази. В двете години в тима играхме на полуфинал и имахме нещастието да се паднем с Равена с Карч Кирали, Андреа Гардини, бяха страшен отбор. Спечелихме Купата на ЦЕВ. След това отидох във Флоренция, станахме осми, а отборът беше новак.

НА БАЛКАНИТЕ

В Гърция в първата си година в Олимпиакос станахме втори, след това с Панатинайкос взехме титлата. Изкарах сезон в Галатасарай, след което отново играх за ПАО и през 1996-1997 приключих. Тогава още се играеше по старата система с много дълги и изтощителни мачове. Ако беше влязла новата, можеше да поиграя още няколко годинки.

НАЦИОНАЛНИЯТ ОТБОР

Върховете със сигурност са двете участия на олимпиада – в Сеул и Атланта, както и бронзът в Париж на световното през 1986. Голямото ми съжаление е за петото място в Бразилия през 1990. Тогава една загуба от Аржентина ни лиши от място във финалната четворка. А имахме страхотен отбор, сработен, обигран. С Иван Сеферинов начело. Тренировките бяха убийствени – който оживее.

ХОТЕЛИЕРСТВОТО

Още докато играех, си купих един терен на Боровец с ваканционна къща. Но тя си беше за събаряне и решихме да изградим малък семеен хотел. Още преди това имах в София ресторант „Дими“. Дори още ме срещат приятели и казват: „Абе, отвори пак, няма къде да ядем“. А хотелът работи вече 24 години. Имаше много тежки периоди. Със сестра ми сме партньори в бизнеса от самото начало.

ЖИВОТЪТ ДНЕС

Живея нормално, без напрежение. Децата пораснаха, имам внук вече от дъщерята. Благодарен съм на родителите ми, които са ме възпитали и са ми показали как се живее. На децата няма нужда да им обясняваш, трябва да им даваш пример. Винаги съм бил честен в отношенията си. Благодарен съм на съдбата, че имам две хубави деца, внук. Това е най-важното.