Шуменските атентатори

През 1965 г. един младеж от Коларовград (днес Шумен) мечтае да избяга на Запад. Той се казва Богомил Русев и е на 25 години. Баща му е толкова религиозен, че връстниците му се подиграват: „Ей, синът на набожния идва!” Богомил на завършва гимназия и не се задържа дълго време на една работа. Той е убеден, че за него в България няма бъдеще и непрекъснато крои планове как да я напусне. Още преди да отиде войник, Богомил конструира сам гумена лодка с мотор. Надява се с нея да избяга по море в Турция и я пробва на един язовир, но тя се оказва негодна.
Другата му страст е оръжието. Още 17-годишен, Богомил сглобява примитивен пистолет-самоделка. От казармата успява да открадне истински „ТТ” плюс няколко гранати и бомби. През 1964 г. Богомил се уволнява и заедно с приятелите си Иван Ценов (21) и Здравко Велинов (21) пробва взрива в една пещера.
Той продължава да крои планове за бягство, с които запалва братовчед си Руси и най-малкият си брат Любомир (21). Замислят да отидат на екскурзия с български кораб до Истанбул, да скочат в турски териториални води и с плуване да се доберат до заветния бряг. Този план е изоставен като нереалистичен. Накрая решават да избягат със самолет. Богомил е запален парашутист и често лети със спортен аероплан. Има над 200 скока. Той наблюдава внимателно пилота и смята, че ще може да се справи с машината. Трябва само да обезвредят пазача на летището – или като го вържат или като го напият.
По онова време много хора крояха подобни планове и някои успяват да ги осъществят. Богомил обаче иска да отиде на Запад с някакъв актив на борец против комунизма и избира за средство бомбите. Той споделя плана си с Иван и Здравко. През април 1965 г. тримата решават да предизвикат експлозия по време на първомайската манифестация в Шумен, за да стане ясно, че има много недоволни от комунистическия режим.
Речено-сторено. На 30 април Иван отива у Богомил и двамата приготвят бомба с часовников механизъм и нагласяват закъснителя за 10 часа на следващия ден, когато по главната улица ще минава колоната с манифестанти. Вечерта сядат за алиби с приятели в ресторант „9 септември”. Малко преди полунощ напускат компанията под предлог, че отиват в тоалетната, и слагат бомбата на балкона на един новостроящ се блок. После се връщат.
За тяхно щастие часовникът се оказва неточен. Бомбата гръмва половин час по-рано, в 9.30, когато множеството още не се е събрало. Благодарение на това жертви няма, макар че парчета от тухли се разпръскват в радиус над 100 метра. Тримата атентатори не са доволни от резултата. Манифестацията се провежда, макар че Държавна сигурност е вдигната на крак. Първоначално са заподозрени четири момчета, застанали на един от балконите на строежа. Експертизата обаче установява, че те нямат нищо общо с взрива и като не попада на следа, на 1 юли 1965 г. следователят капитан Христо Григоров предлага разследването да се прекрати. Прокурорът Атанас Касчиев обаче не разрешава.
През цялото лято на 1965 г. Богомил се готви да бяга, но все нещо осуетява плана му да откраднат самолет. Една неделна вечер през юни двамата с по-малкия му брат и с Руси Русев отиват на летището с твърдото намерение да осъществят плана си, но се натъкват на непознати хора и се отказват. След две седмици пазачът пак не е сам. Третият им опит през юли също се осуетява от закъснял авиомеханик. През август двамата братя тръгват за летището без Руси, но той разбира и ги издава на баща им, който тихомълком осуетява бягството.
Наближава септември, а с него и традиционната деветосептемврийска манифестация. Богомил, Иван и Здравко решават да направят втора бомба, но да предизвикат този път по-голям шум. На 8 септември Богомил сипва каменарски взрив в пластмасова дамаджана и прикача за закъснител един часовник „Екзакта”. Вечерта двамата със Здравко слагат бомбата в кошче за боклук във входа на хотел „Ленинград” в самия център на Шумен и Богомил нагласява механизма за 11 часа.
Часовникът пак се оказва неточен. Бомбата се взривява в 12.55 часа. Манифестацията вече е свършила и хората се прибират. Ангел Маджуров (49) се разхожда с жена си и двете си деца. Заедно с тях са майка му Василка (70) и снаха му. Експлозията избухва точно когато семейството минава край хотела. Взривът откъсва дясната ръка на възрастната жена и ранява Ангел и петгодишната му дъщеря Валя. Василка е откарана веднага в болницата и е оперирана, но в 15 часа умира.
Този път за Държавна сигурност е ясно, че взривът не е случаен и има политически характер. Цялата агентура е вдигната на крак. Следствието установява, че бомбата е съдържала около 3,5 килограма взрив и е била в зелена пластмасова дамаджана, производство на ДИП „Капитан Дядо Никола” в Габрово. Експертизата доказва, че часовникът е от рядката марка „Екзакта” и е носен на поправка. Проверяват всички часовникарски ателиета. Кръгът около тримата терористи се стеснява.
Богомил усеща това. От 22 до 27 септември 1965 г. той е на парашутни състезания в Сливен и се уговаря с брат си, че щом се върне, на 3 октомври, ще осъществят замисленото бягство. Докато приятелят му е в Сливен, до ушите на Иван Ценов стига, че от Държавна сигурност са се интересували от Богомил, разпитвали дали е говорил за бягството. Чак на 28 септември тримата изнасят от домовете си компрометиращите взривни материали и ги скриват. Набързо съставят авариен план при опасност да избягат в Гърция, но вече е късно – на 30 септември по обяд Богомил е арестуван.
Иван и Здравко още не губят кураж и дори обмислят как да го спасят. Решават, че най-сигурно ще бъде да подготвят нови експлозии, за да излезе, че задържаният им приятел е невинен. Но не им остава време за това – в ареста Богомил издава своите съучастници и всички, включително и брат му Любомир, са арестувани и правят самопризнания.
Процесът е публичен и се глада от 3 до 8 ноември 1965 г. в Шумен. През това време на прокурора и на първия секретар на БКП в града е осигурена охрана. Служители на Държавна сигурност бдят за поведението на родителите на подсъдимите в съдебната зала. Богомил, Здравко и Иван са осъдени на разстрел, а Любомир, който не е знаел нищо за атентатите – на 5 години затвор за планирано бягство. Върховният съд потвърждава присъдите.
Бащата на Богомил е участвал във Владайското войнишко въстание. Дядото на Иван Ценов е загинал в Септемврийските събития през 1923 г., чичовците на Здравко Велинов са признати за активни борци против фашизма. Нищо не помага на младежите. На 16 декември 1965 г. Президиумът на Народното събрание отхвърля молбата за помилване и те са разстреляни.
Разтревожена от атентатите, властта е нащрек. Дори след като терористите са хванати и осъдени, агентурата е задължена да донася за настроенията и коментарите на хората. В архива на МВР са запазени няколко такива рапорта, които според Държавна сигурност са били важни. Един младеж след смъртните присъди заявил: Бръснат от дъно – прошка няма. Във влака за Смядово селяни коментирали случая и един от тях казал, че Богомил хвърлил бомбите, защото Тодор Живков не плаща достатъчно. Друг съвсем уместно му отвърнал: Щом той не им плаща, защо не отидат да му хвърлят на него, ами отиват да убиват обикновени хора. Агентът обаче не можал да установи самоличността на този волнодумник.

И по-рано в България са хвърляни бомби по време на митинги и демонстрации. През 1921 г. в София е убито дете по време на ученическа манифестация на 24 май. Атентатите в Шумен обаче са сред малкото терористични акции по време на комунистическия режим, извършени по политически, а не по криминални или етнически причини.

Автор: [Крум Благов]