Мраморните площади, които диломатическият корпус ни остави

B средата  на 70-те години на миналия век един окръжен кмет (тогава се казваше председател на Окръжния народен съвет) пристига в София по служебни дела. Минава край Народния театър и остава силно впечатлен от мраморния площад, направен след реконструкцията на сградата, и пространството около нея.  „Ето такъв площад ми трябва и на мене! Представителен!“, възкликва човекът, който отдавна умувал как завинаги да увековечи името си като управленец на града.

Успява да издейства средства и с ускорени темпове мраморизира центъра. Ден преди официалното откриване минава да види всичко наред ли е. Било валяло дъжд, мъжът се хлъзга на мраморната настилка, пада и чупи таза си. Постъпва в болница и лентата прерязва заместникът му.

Кметът толкова искал площадът да е лъскав, че пропуска нещо важно: предварителната специална обработка на плочите, която ги прави леко грапави и предпазва от хлъзгане. А когато трябвало да уточнят нещо във времето, местните хора казвали: „Това кога беше – преди кметът да си строши гъза на площада или след това!“

Това може и да е градска легенда, но е факт, че всеки кмет преди 1989 г. мечтаеше и се бореше със зъби и нокти да направи мраморен центъра на града си. Не беше лесно, защото бюджетът бе централизиран и в окръзите парите се „спускаха целево“.

За партийните и държавните вождове от всякакъв калибър мраморният площад беше мярката за представителност и красота. Такъв площад вдъхваше монументалност, размах, епичност. Неща и категории, които всеки тоталитарен строй обича и обожава.

Горе-долу по времето, когато оня кмет пада лошо на задника си, в България се ражда инициативата „Посещение на дипломатическия корпус“. Всяка есен посланиците и техните съпруги се качваха на луксозни автобуси и отиваха да разгледат красотите на някой окръжен град. Разбира се, този град беше избран предварително и в него започваше лудо строителство.

Центърът се обновяваше – бутаха се стари сгради, строяха се нови, боядисваха се фасади и – като венец на съзиданието – площадът се покриваше с мрамор.

И той, мраморът, в повечето случаи биваше много повече, отколкото дърветата или другата важна за всеки център зеленина. Кой тогава говореше за екология?!

Тодор Живков развеждаше гостите в обновения град и всичко завършваше с богато ешмедеме. Целта на занятието беше да се покаже колко хубаво живеят българите при народната власт. Беше си жива „показуха“, както казват руснаците, но пък работеше идеологически.

А дипломатите възпитано  се правеха, че ни вярват.

През 1986 г. късметът да посрещне дипломатическия корпус се падна на Ловеч. Навремето един полковник от Строителни войски, които винаги се включваха в тези градежни епопеи, ми разказа, че главен „виновник“ за това бил Пенчо Кубадински, дългогодишен член на Политбюро, министър на транспорта и накрая председател на Отечествения фронт (ОФ).

При един лов в района Тодор Живков останал силно недоволен, че хотел „Ловеч“ от години стои недовършен и загрозява центъра.

„Ако не могат да го изградят, да вземат да го съборят“, промърморил първият ловец на републиката. Тогава ловец №2 (Кубадински) подхвърля на местните управници: „Абе, що не си издействате тук да мине дипломатическият корпус и не само хотела ще си довършите, ами и един лъскав мраморен площад ще имате…“

Пенчо Кубадински явно си падал по лъскавите неща.

Войници от Строителни войски правят и основния ремонт на сградата на ОФ на столичния булевард „Витоша“. Като председател на най-масовата обществена организация Кубадински минава да огледа сградата, преди да пререже лентата. И казва на един от офицерите: „Искам мозайката на пода така да бъде лъсната, другарю капитан, че утре на откриването, като погледна в нея, да видя с какви гащи е обута другарката Елена Лагадинова!“ (Лагадинова тогава беше председател на Съюза на българските жени – б.а.)

Като вече не съвсем млад репортер от „Поглед“ през 1986 г. ме пратиха да отразя как Ловеч е готов да приеме високопоставените чуждестранни гости. С фоторепортера Иван Григоров заварихме града и хората му в състояние „юруш на маслините“. Описах трудовия ентусиазъм на ловчанлии, разбира се, и радостта им, че ще посрещнат дипломати с чисто нов център. Но не написах нищо за лошата организация.

Говореше се, че тогава в строителната офанзива отишли 170-180 млн. лв. В ония времена беше невъзможно да получиш официално цифри за подобни разходи.

И Смолян трябва да е благодарен на дипломатическия корпус, който му гостува през 1984 г. Те видяха един голям мраморен център, обграден от монументални сгради. Екскурзоводът сигурно се е похвалил пред чужденците, че всичко, което виждат, е възникнало буквално върху голи поляни.  Но едва ли им е казал, че строителството е продължило повече от 10 години и е завършено благодарение на тяхното идване.

Впрочем „завършено“ не е точната дума. Тогава по стар социалистически обичай всичко се правеше в последния момент, а след посещението на гостите започваха т.нар. довършителни работи. Които понякога продължаваха с месеци и дори години.

Важното обаче в случая е, че и Смолян получи своя централен мраморен площад. А през 1989 г. дипломатите бяха поканени да го видят пак.

През различните години корпусът обикаля градовете Габрово, Русе, Пловдив, Стара Загора, Велико Търново, Толбухин (днес Добрич), Плевен, Благоевград, разбира се, родното село на Тодор Живков – Правец, превърнато преди това в град. Живков с гордост разказва на чужденците, че градът вече е център на селищна система. (вижте повече: Строителната инвазия от 80-те за “пред Дипломатическия корпус”)

За 1990 г. за домакин е определен Видин. Това е родният край на тогавашния външен министър Петър Младенов, а в града започва неговата политическа и държавна кариера. Бил е първи секретар на Комсомола и години по-късно първи секретар на ОК на БКП. По ирония на съдбата, вместо да се готви за разходка във Видин, през октомври Младенов пише открито писмо до Живков и слага началото на неговото сваляне от власт. А инициативата „гостуване на дипломатически корпус“ беше прекъсната и забравена.

Плевенският център потроши много ръце и крака

БОРЯНА БОЖИНОВА

Грапави павета от бетон смениха хлъзгавите мраморни плочи на централната пешеходна зона в Плевен. Модерна технология „заключва“ паветата, като ги вклинява едно в друго – така ще ги пази от кражби и разместване.

Реконструкцията струва 4,9 млн. лева, а обновеният площад бе открит през пролетта на тази година. Ремонтът раздели плевенчани. Мнозина си припомнят как в дъжд и сняг са чупили ръце и крака при падане по мократа настилка. Те настояват: „Махайте по-скоро мрамора, за да няма още жертви!“

Други обаче не са съгласни с префасонирането. Твърдят, че мраморът в съчетание с керамика е здрав материал, издържал е повече от 30 г. без поражения. Питат защо трябва да се разваля направеното с нашите пари и труд и къде ще отидат запазените плочи.

„Ще ги приберем на склад, по-късно ще разпределим по квартални градинки“, уверяват от общината. Двете фирми, спечелили конкурса за ремонта, пък дават 10-15 г. гаранция за новата настилка.

Изграждането на главната улица в Плевен започва в края на ХIХ век. От двете й страни са подредени къщите и магазините на заможни търговци, индустриалци и управници. Фасадите на сградите, направени от австрийски и италиански архитекти, са пищно украсени с орнаменти, корнизи и балкони. Улицата първо е кръстена „Александровска“ на руския император, през 1944 г. е преименувана „Георги Димитров“, сега е „Васил Левски“.

Реставрирането и превръщането й в пешеходна зона стартира през 1980 г. с решение на Общинския комитет на БКП.

Емблемата на Плевен – водната каскада, се появява в архитектурния ансамбъл на площада по-рано – през 1977 г. за 100 г. от освободителните боеве за града герой. Фонтаните бликват между мрамора на 15 декара. Феерията от разноцветни светлини, потопени във водните струи, е постигната от 1048 дюзи, 405 прожектора и над 280 декоративни и луминесцентни лампи.

Причкапов с ватенка редом до строителите

ТОНИ МАСКРЪЧКА

Градският център на Благоевград държи първенството по строителство с най-широк размах. По това време първи секретар на ОК на БКП е Лазар Причкапов, един от най-доверените хора на Тодор Живков, чиято слабост е строителството.

Причкапов успява да договори отпускане на близо 200 млн. лв. за цялостно обновяване на града. През 1986 г. започва подготовката по посрещане на дипломатическия корпус година по-късно. В окръжния град са командировани стотици работници от другите населени места.

В строителната епопея се включва всеки независимо от професията си. Трудодните са задължителни и е изключено някой да отсъства по каквато и да е причина, спомнят си местните. Обектите денонощно се обикалят от Причкапов, който изкъсо следи всяка поставена тротоарна плочка.

Първият секретар изумява хората, като се появява с ватенка и дочени дрехи сред тях. Понякога дори грабва лопата или кирка, за да демонстрира как трябва да се работи.

Благоевград става строителна площадка и само за година и половина от „окръжно село“, както са го наричали, се превръща в модерен окръжен център. Проектът за централната градска част и сградите е на арх. Александър Биров, който е и автор на НДК.

Изместват се цели улици, вдига се нивото на площадната част, за да се изградят фонтани и цветни алеи. През това време се построява Партийният дом, където сега се помещава Американският университет, сградата на кметството, оформят се три площада, довършват се съдебната палата, пощата, правят се изцяло нови подземни комуникации.

Благоевградчани и досега казват, че са били късметлии, защото, ако не е било идването на дипломатическия корпус, най-вероятно градът е щял да си остане от селски тип. Именно тук е последното посещение на корпуса преди 1989 г.

След демократичните промени тръгват слуховете за нещастни инциденти по време на грандиозното строителство. Градска мълва стига дотам, че се заговори за двама работници, които загинали при трудова злополука по време на работа, били залети с бетон и останали завинаги вградени в една от грандиозните за онова време обекти.

Разбира се, никакви доказателства и сериозни факти за подобни смъртни случаи не са намерени.

Когато Лазар Причкапов е кмет на града в годините след промените, той отново кани дипломатическия корпус на посещение. 20 г. по-късно, през лятото на 2007 г., корпусът идва в Благоевград, а след това прави обиколка и в региона заедно с президента Георги Първанов.

 Автор: Пенчо Ковачев, http://www.24chasa.bg/