„Големите братя” на малка България

  Истината боли. Особено, когато става дума за истина, свързана със собствената ти личност. При историческата истина обаче, лекът е далеч по – елементарен. Там фактите могат да се тълкуват различно, ако пък е необходимо, може да се измислят нови. Изписаното с различни гледни точки, по един и същ въпрос е толкова много, че всеки, който се почувства неудовлетворен от дадено тълкование, веднага може да се обърне към някой от стотиците източници и там да прочете точно това, което му изнася. Домъчнее му на някой националист за това, че не е част от световния елит и току забие факта, че „България е била на три морета”. Е, доста хора идея си нямат кои са трите морета, нито преди колко века и за колко години са били част от страна с име като нашето. Важното е да се потърси някаква дълбока връзка със Златния век и после да се намесят юдеите, хазарите, византийците, османците, илюминатите и др. душмани, които да я прекъснат, оставяйки Клета Майка България сама срещу целия свят. По доста неумел начин, ще се опитам да избягам от спора, като само споделя, че не знам до колко е разумно българската държавническа традиция да се извежда от примерната 681 г., след като е имала поне две големи прекъсвания, едната от които от половин хилядолетие. Все пак, с изключение на известен период от дните на Първото българско царство, след това винаги сме имали Голям брат. Да, сигурно много хора ще подскочат като ужилени. Звучи ужасно, че империята, която е дала „нещо на света”, в същност в по – голямата част от историята си е била под нечие чуждо културно влияние. Исторически факт е обаче, това че православната религия, с която толкова много се гордеем, е част от културата на съседна държава и е приета от нея. Далеч по – големия парадокс е, че втората българска държава е административно копие на Византия. Дори по – голяма част от длъжностите са със същите имена. Не мисля, че има нужда да се споменава нещо за устройството на църквата. Тук влиянието на могъщия съсед може да се види съвсем ясно и до днес. Завладяването от Османската империя, погубва създадената държавническа традиция, но освен това оставя и сериозен културен отпечатък. Доказателство може да се види в доосвобожденските облекла, турцизмите в езика ни, а и в някои танцувални прийоми.

Както и да е. Истината е, че започнах този коментар с мисълта да обърна внимание на всички тези държави, край които сме гравитирали в новата си история.

Старите ни възрожденци, освен в Цариград, често са получавали образование или са създавали търговски връзки, предимно във Франция или Русия. Това, още от времето на църковните борби ги разделя според интереса и личната им нагласа на „фили” и „фоби”. Повечето от тях виждат решаването на българския национален въпрос в подкрепата на някоя велика сила и настойчиво търсят подкрепа, вперили поглед в чужди представители. Всеки знае, че някои от тях като д-р Стоян Чомаков и Иванчо хаджи Пенчович са дори туркофили. Лишени от собствена култура и история, традицията ни да следваме някоя „пътеводна звезда”, грееща на изток или на запад от нас, се следва плътно до наши дни.

Нека погледнем, в съкратен вариант, кои са били нашите „големи братя” през последните години и ползата, която успяхме да извлечем от тези дружби.

Хронологически погледнато, Германия е страната, с която първа се вплитаме в сложни икономически и политически взаимоотношения. Внос – износ, заеми и за капак на всичко съвместно участие в две катастрофални войни. Дори без да боравя с конкретни статистически данни, съм сигурен, че Германия е единствения равноправен голям съюзник, от сътрудничеството с който страната ни е имала само полза. За съжаление гравитирането към страна запалила и изгубила два световни конфликта, заличава всякакви възможни      позитиви. Твърдата подкрепа на Сакскобург – готската фамилия за близката до тях династия Хоенцолерн, както и последвалото принудително сътрудничество с Хитлер, са разрушителни за България. Погледнато извън контекста на тези политически трагедии, търговския стокообмен между двете страни изглежда като поток, в който от България излива земеделска продукция и стоки произведени от леката промишленост, а получава производствени практики, суровини и свежи капитали. Тук големия плюс за страната ни е липсата на какъвто и да е опит от „Големия брат” да ни завладее културно. Немската битност остава далеч от нашата и освен заемките в инженерните термини, почти нищо друго не прониква в душата на българина.

Идва ред на актуалната в момента Русия. Русия с нас е в „в мир и бой”, от преди Освобождението, та до ден днешен. И заставайки твърдо зад думите си, казвам, че е единственият ни партньор, който официално е заявявал намерението си да се противопостави на нашето развитие. Колкото и да е мъчно на русофилите, нито СССР, нито Царство Русия са се вълнували от нашия просперитет. Още по времето на борбите за църковна независимост граф Игнатиев прави всичко възможно, ние да останем част от гръцката патриаршия. Следва липсата на подкрепа за Съединението, изпращането на войски срещу нас през Първата световна война, налагането на тотален контрол върху политиката, който продължава с известни отстъпки и до днес,както и десетки конкретни случаи на „подрязване на крилата”. Три са основните стълба на русофилите. Първият е Освобождението, вторият е подкрепата, която получава индустрията по време на социализма, а третия е руското културно влияние.

Не може да се отрече, че без руското оръжие, все още щяхме да се османски вилает, в най – добрия случай полуавтномен. Но това се дължи не на императорската любов към нас, а на решителен дипломатически ход, по време на който, умовете в двора на Александър II, преценяват, че свободата ни ще нанесе сериозен удар, върху „Болния човек на Европа”.

За гениалния тодорживковски подход „петрол срещу домати” е казано много. Въпреки, че не е излъскано школуван, правешкият хитрец знае, че всеки има слабо място. Обикновено това са венцеславенето и луксозните стоки (предимно алкохол). По негово време съветските лидери са толкова изкусно омаяни, че понякога, трогнати от неговата сервилност, наливат в нашата икономика, много повече ресурси от първоначално замисленото. Това обаче е лична заслуга на Тодор Живков, а не плод на спонтанно възникнали братски симпатии.

За съжаление обаче, за разлика от немската, руската душа се оказва близка до българската. Сходните езици, сходната любов към алкохола, както и еднаквия темперамент, правят българина почитател на дядоивановата култура. През годините много българи получават образование в СССР и дължат кариерното си развитие на лоялността към тази страна. Изпълненията на „Трава у дома” и „Миллион Алых Роз”, пък украсяват почти всяко тържество. Това сякаш успява да замаже действителността и да създаде почти реален образ на идеалния ментор за малка страна като нашата.

Остава да кажа няколко думи за САЩ. Колкото и прикрито да го правят, американците в момента се борят за влияние над родината ни. Прикрито, изключително интелигентно, но не толкова успешно, колкото им се иска. Контра им правят твърдите като гранит русофилски убеждения на голяма част от населението ни. Въпреки това, в културен план, завладяването е почти пълно. Единственото, което пречи на Чичо Сам да развее спокойно знамето си, е тъпия отказ да инвестира сериозно в родното ни производство. За съжаление, Америка има само изисквания, но полученото от тях отива или в нечии частен джоб или е толкова недостатъчно, че не се усеща. Няма как да отрека, че за първи път се ориентираме към страна, която недопринася с нищо, в замяна на нашата политическа подкрепа.

Иска ми се да кажа някоя добра дума за Европейския съюз, но предвид неговата зависимост от САЩ, ми се струва излишно. Брюкселската бюрокрация и пазарно регулиране напомнят твърде много на един друг, провалил се строй. Присъединяването към него, с чиста съвест го поставям като последствията от горния параграф – политическа зависимост и съмнителна икономическа полза.

Общо взето, избора ни на партньори, не е силната ни страна. Вероятно това се дължи на факта, че прагматизма ни се ограничава в краткосрочен план, а решенията ни се влияят от лични предпочитания.

Автор: Стоян Гълъбов