Истинският феномен на социализма

   Подобно на шопа, който стоял пред клетката на жирафа, почесвал се под калпака и си мислел „Е, па те такова животно нема” и аз самия чета, слушам за българския социализъм и пак не вярвам, че такава система е съществувала. В същността си, „диктатурата на пролетариата” е диктатура на оцелелите от няколко партизански отряда, предимно от този, наречен „Чавдар”. Победата на антифашистките сили и оръжието на Червената армия, води на власт политически елит с толкова нищожен управленски и дори социален опит, че се налага за всичко да разчитат на сляпата подкрепа и светлия пример на Москва. Това поражда редица парадокси, чиито резултат е видим и до днес. Освен забавни моменти, тук виждам и лагерите, в които са изпращани неудобните на властта, предшестващият ги Народен съд, насилието по време на колективизацията, затворените граници, дефицита на стоки и дори услуги. Тук виждам и творческата цензура, прераснала дори в автоцензура, информационното затъмнение, липсата на политическа свобода. Разбира се връх на това управление е и отнемането на частна собственост и забраната на индивидуалната стопанска инициатива. И някъде след падането на този противоестествен режим, 25 години по – късно наблюдаваме вълна от носталгия по този период. Дори основните политически сили постоянно излизат с лозунги, обещаващи връщане на едно или друго от Народна република България – национализация, наборна военна служба, строг граничен контрол, държавен надзор върху обществения и икономически живот. И някак си чувствам, все едно стоя пред животно съчетано от десетки абсурдни части, но все пак живеещо напълно в хармония с природата. Точно такава хармония има между общество, опитващото се да живее на демократичен принцип и народ (включително и политически елит) поглеждащ през рамото си и казващ „Ех, ама едно време…”.

Какво е имало, какво се случило „едно време”, което го прави толкова незабравимо, включително и за хора, които не са го виждали? В процеса ми на работа за сайта socbg.com, успях да разгледам доста материали и да чуя доста живи спомени от хора. Тази информация ме наведе на четири истински феномена на българския социализъм, които заедно образуват чудото на носталгията по онова време.

На първо място поставям нещо, което е помогнало на българина да оцелее през цялата си многовековна държавна история. Става дума за хилядите начини за заобикаляне на закона. За българинът закона е „врата у поле”. Примерите за прецакването на правилата в съвременната ни история са толкова много, че няма особен смисъл да увеличавам обема на статията си с тях. Практически нито един от законите ни не се спазва. Като започнем от забраната за тютюнопушене, минем през Закона за движение по пътищата и завършим с десетките гешефти като контрабанда и точенето на ДДС. Тези примери са ежедневно около нас. Новините буквално ни заливат с тях и не е нужна някаква особена справка, за да се убедим как вместо да променим неработещите закони, ние просто ги погазваме демонстративно. По време на османското владичество съпротивата срещу държавата е нещо нормално. Все пак приемаме, че тя е имала формата на чужд деспот, срещу който населението инстинктивно се е съпротивлявало. В разглеждания период на управление на БКП, нещата са аналогични със съвремието и по – далечното минало. Държавата е ковяла закони, които въпреки суровите санкции, повечето хора са нарушавали. Става дума за неща като изчакването на ред за автомобил или апартамент, пазаруване от Кореком, сдобиване с дефицитни стоки. Всички слушаме как тези забрани са смазвали бита на българина, но някак си именно благодарение на онова време, 90% от населението има поне по едно, а често пъти и по 2 жилища. За мен си остава тайна, как при всичките сложни правила за разпределение, всеки се е докопал до заветната панелка или дори доста приличен тухлен апартамент. Отделно са поддържани и извънградски имоти, които не са били наследени. Значи са купувани някак си. Напук на изисквания за жителство и всякакви списъци. На много места чета как западната музика е била забранена, ама някак си точно през социализма се раждат групи като „Сигнал” и „Щурците”, които са рокаджии от класа и уж неслушали чужда музика правят редица кавъри. Лесно се сещам за „Спри се” в оригинал „Free me” на „Uriah Heep“ . Някак си „Желязната завеса” е била кадифена за оправния българин. Долари са се намирали на черно, макар и почти тройно по – скъпи от официалния курс.

Тук няма как да прескоча нещото, което способства за прескачането на закона – корупцията на ниско равнище. В цял свят се въртят многомилионни подкупи, но българския принос в този вид престъпление е подкупването на нискостоящи служители, което ние понякога умалително наричаме „благодарност”. Някой лев на катаджията ни спестява неприятности със закона, някоя кутия бонбони ни урежда детето с място в детската градина.

Другият феномен на социализма е нулевата безработица. Тя освен, че коренно изменя икономическата обстановка, създава и предпоставки за социално – психологически комфорт на гражданите. Имам предвид, че хората имащи постоянни, макар и малки доходи и редовно ангажирани в работен колектив, успяват да задоволят голяма част от стъпалата в пирамидата на Маслоу и да изпитат по – лесно усещането за щастие и удовлетвореност. Работещият човек по лесно завързва контакти и намира партньори. На другия полюс са трайно безработните, несоциализирани и постоянно безпарични хора. По статистика те са около 11% от населението на България, но според мен НСИ работи с данни на официално регистриралите се в бюрата по труда и поради тази причина им се губят около 10 %. Това води до маргинализация, трайна бедност и загуба на обществен статус. И ако някой е достатъчно възрастен, за да си спомня по – добрите времена, дори да е заклет демократ по душа, то погледа му се навлажнява всеки път, когато си спомни за някой многолюден фирмен банкет.

На трето място поставям нещо, за което може да се превърна в първия убит с камъни on line. Насилствената колективизация и безогледна индустриализация, спасяват българина от селото. Да, не случайно казвам „спасяват”. Немеханизираното селско стопанство, представлява неползотворен, каторжен труд. Разораната с дървен плуг земя дава бедна реколта, а ръчната обработка и грижата за добитъка за мръсни и тежки дейности. Повечето от съвременните млади хора, изпадат в умиление при вида на някоя прегърбена от работа старица, но не се досещат, че до тези тежки гръбначни изкривявания се стига след усилия, които никой от тях дори не е сънувал. И си нямат представа какво да прекарваш последните дни от живота си с поглед, отиващ все по близо до земята. Развитието на селскостопанската техника съвпада с периода на т.нар. „зрял социализъм”, и със технологичния напредък, позволяващ, все повече хора да заменят кърския труд с „работа на бюро”. Този носталгичен фактор влияе повече на най – възрастните, които ясно помнят носенето на вода с кобилица и жъненето на ръка и с радост за изпращали децата си на школо, с думите „Учи мама, за да не работиш.”.

Последното, което всички забелязваме и ни кара да идеализираме миналото е липсата на държавата като цяло. От доста години институциите просто съществуват, без да извършват реално някаква полезна дейност. На всичкото отгоре изостават технологично, което ги превръща в назадничава реликва, тежест върху развитието на страната. За разлика от сега, макар и често пъти под формата на насилие, социалистическия държавен апарат на Народна република България, не е оставял никакви съмнения в съществуването си. Тежко, грубо, но набивайки се на очи, всички държавни институции са функционирали. От съвременна гледна точка важи максимата „По – добре лош ред, отколкото никакъв ред”.

Точките, които изброих по – горе са субективни и се основават на моите наблюдения и лични разсъждения. Вероятно те могат да бъдат раздробени и анализирани в повече детайли, което не е по силите ми. Все пак се опитах да нахвърлям опорни моменти, които да се използват за по – сетнешни коментари.

 Автор: Стоян Гълъбов