Спомени от Народната република socbg.com
«…Бригадите, включили се в движението ‘Героят е винаги в строя’, по-често да канят приятелите (кръстниците) на бригадите за запознаване с героичните борби на своите патрони през съпротивителното движени!. Да се организират ежегодно празници на бригадите на рождените дати на патроните!…»
Доклади, информации, справки, планове на Комисията по идейно-възпитателната работа към Общинския съвет на Българскитепрофесионални съюзи, Белица, 1987 – Държавен архив–Благоевград, ф.1376, оп.1, а.е.31.
„ГЕРОИТЕ НЕ УМИРАТ, ГЕРОЯТ Е ВИНАГИ В СТРОЯ!”
Днес споменаването на лозунга “Героят е винаги в строя!“ рядко буди ясен спомен. Дори тези, които в края на 70-те и през 80-те години на XX в., са се оказали част от «младежките трудови колективи», включени в кампанията, най-често се сещат единствено за банкетите, устройвани със заплатата на «героя-патрон». Колкото и да е абсурдно, повече от 10 години – между 1977 г. и 1989 г., се оказва, че «безсмърните герои на комунизма», макар и нетленни, могат да се окажат и колеги, получаващи реална заплата – наравно с останалите работници и служители. И днес могат да бъдат чути спомени на хора, оказали се в ситуацията да работят символично, а и буквално с (и за) “патрона“.
Фрапантната инициатива „Героят е винаги в строя” се разработва като общодържавно „мероприятие” от втората половина на 70-те години на XX в. Тя се разгръща като като национално движение от 1977 г. (първо в няколко предприятия във Враца; през 1974 – еднократно в един завод в гр. Гоце Делчев) във връзка и с подготовката на честванията на 1300-годишнината на българската държава и 35-годишнината на «социалистическата революция». Наричан в официалните документи от епохата «колективен ритуал», «патронажно движение», «кампания», «мероприятие» и пр., феноменът «Героят е винаги в строя» е и част от идеологическите сценарии на късния социализъм, илюстриращи опитите за установяване на държавния контрол над паметта в неговите най-радикални форми.
„За себе си и за онзи момък”
Както повечето кампанийни мероприятия на епохата, от днешна гледна точка – понякога крайно и екзотично безсмислени (като малко познатия «Чудновски почин» или известните «Ленински съботници»), българският вариант на „Героят е винаги в строя” е реплика на съветската инициатива, наречена „За себе си и за онзи момък” («За себя и за того парня»).
В Русия и понастоящем фразата «За себе си и за онзи момък» е популярен идиом, употребяван най-често в ироничен или неодобрителен смисъл, когато става дума за ситуация, в която работиш за някой друг. Вече е позабравен героико-романтичния ореол на фразата «За онзи момък» – името на песента по стихове на Р. Рождественски от съветския филм «Минута мълчание» (1970). Филмът е широко популяризиран в Съветския съюз и в края на 1974 г., във връзка с тържествата в чест на 30-годишнината от «Победата над фашистка Германия», фразата става лозунг на нов «трудов почин» – комсомолски трудови бригади да включат в списъка на работещите в техните предприятия имената на загинали на фронта герои и да изпълняват трудовите планове и на себе си, и на героите.
„Проявление на социалната активност на трудещите се”
В българския вариант съветската кампания се разгръща под названието «Героят е винаги в строя» и е разработена като акция на Българските професионални съюзи (БПС), Националния съвет на активните борци против фашизма и капитализма (АБПФК) и Комсомола (ДКМС) – това под идеологическият надзор на отдел «Агитация и пропаганда» на Централния комитет на Българската комунистическа партия. Както звучи популярното партийно заклинание, целта е да се работи «за класово-партийното, патриотичното и интернационалното възпитание на младата работническа класа».
По-късно (след 1983 г.) патронажното движение е поставено под шапката на мемоарната кампания „Народната памет разказва” – като основен фокус на активностите по линия на профсъюзите: „да свърже възпитателната и организационна дейност на производствените колективи с революционното минало на народа”.
Инструкциите, «спуснати» от най-високо равнище са ясни – предимно “младежки трудови колективи“ (заради търсения възпитателен ефект) под патронажа на местни клубове на активните борци против фашизма и капитализма определят за патрони на производствените звена „загинали изтъкнати дейци на БКП, РМС и други прогресивни движения, революционери от борбата срещу османско владичество, фашизма и капитализма, прогресивното световно движение както от града и района, така и от страната, СССР и други братски страни”. Въпреки първоначалните инструкции за по-широк диапазон от възможности за избор на «патрон», в хода на патронажното движение се препоръчва изборът дападне върху местен герой-партизанин: « За патрон да се приема повече от местен герой. За тази цел Общинският съвет на Профсъюзите и съвета на АБПФК да подготвят препоръчителен списък с кратки биографични данни за героите, като се организира изучаването на биографиите им!»
Всяка бригада, включена в патронажното движение, трябва да подреди «кът на патрона» и при провеждане на събрания, срещи, чествувания и др. да се осигурява присъствието на «активни борци и изтъкнати политически и стопански дейци»:
«Кътът на патрона е направен и оформен в стаята за петминутки под наслов „Асен Ат. Лагадинов – Наше знаме, наш пример, наш идеал!” (цех „Асен Лагадинов”, Завод за слаботокови релета, с. Баня, Разложко)
Активните борци – „другари” на патрона и „кръстници” на бригадите
Политическата конюнктура след 9 септември 1944 г. размества акцентите в конструирането на биографиите на група хора, познати като “бойци срещу фашизма”, а малко по-късно като “активни борци срещу фашизма и капитализма” (сякаш борците могат да бъдат пасивни) – превърнали се в привилегирована каста в иначе егалитарното по дефиниция социалистическо общество. В края на 70-те години те са призовани и като активни участници в новата кампания.
Активните борци, наричани официално в кампанията „приятели” и „кръстници” на бригадата трябва да предлагат, кои да бъдат патроните, да помагат с „живи” свидетелства за запознаването с биографиите им и да организират оформянето на кътовете на патроните.
«... да се организират и провеждат срещи с изтъкнати борци против фашизма и капитализма, с близките на героя. На тези срещи да се организира разказване и на спомени за героичното минало на нашия народ…” Именно заради „живите” свидетелства се търси за патрон, по възможност, местен загинал партизанин, с когото активния борец е бил „съратник”, познавал е лично и има възможност да разказва спомени за него от „първа ръка”. Разбира се, не са изключение случаите, когато патрон се оказва Васил Левски, Христо Ботев, Роза Люксембург, дори и живата космонавтка Валентина Терешкова.
Понякога самите „кръстници” избягват да предлагат познати „патрони”. Такъв е случаят от 1981 г., когато на общото заседание на общинските звена на Профсъюза, Комсомола и активните борци в гр. Разлог, Иван Копанаров (АБПФК) предлага бригадите, които нямат патрони да се насочат за такива към имена на герои от национален и интернационален характер. Аргументите му, отразени в протокола на заседанието, са колкото сериозни, толкова и комични: „Ние сме стари и помним още от турско време. Но сме и с изветрела памет, не всичко вече помним. Не мога да отговарям за патрон, който не познавам и не мога да бъда кръстник без покана….”
Само в един малък провинциален градец като Гоце Делчев няколко десетки борци-пенсионери подсигуряват ежемесечния ритуал пред къта на патрона: „В качеството си на приятели в отделните бригади, 27 активни борци най-добросъвестно изпълняват поръката на Партията за революционното минало и добродетелите на работническата класа пред трудовите колективи…”
Герой на заплата – «Първо за патрона, после за себе си!»
Патроните и кътовете на патрони на пионерски отряди, войскови подразделения, предприятия и детски градини са неотменна част от делника на социалистическия гражданин и преди кампанията «Героят е винаги в строя». Всеки отряд в училище трябва да има свой патрон – убит антифашистки герой; при влизането в пионерската и комсомолската организация учениците са изпитвани публично върху житието на патрона, снимката-икона на патрона, поставена в специални кътове, е украсявана и почитана. Събраните партизански истории са драматизирани и представяни на задължителните годишни прегледи на художествената самодейност, а роднини и близки на патрона са почетни гости на всички училищни тържества. Убитите герои антифашисти са вписани в личния състав на Българската народна армия със специален указ на министъра на отбраната, на военните тържествените проверки се рецитират техните кратки жития, а във войнишките спални помещения леглата на загиналите герои са почитани.
В «Героят е винаги в строя» обаче, всеки патрон на бригада се завежда по ведомост и му се определя норма, която бригадата изпълнява, начислява му се трудово месечно възнаграждение и така участва символично в произвоството. В началото на работния месец, под мотото «Първо за патрона, после за себе си», се изпълнява трудовата норма на героя и едва тогава всеки работи по своята.
Специално разработени «Статути за заработката на героя» регламентират калкулирането на заплатата му и начина на изразходване на средствата по нея: «За заработката на героя в СТАТУТА средствата се набират от труда на бригадата и се разходват по нейно решение.” Така се оказва например, че годишната заработката на героя Иван Козарев (първият български партизанин), като патрон на цех в предприятие, за 1983 г. е 1943 лв. и 80 ст. Общинският съвет на профсъюзите разрешава тези пари («за издигане на класово-патриотичното възпитание на колектива») да се усвоят за екскурзия на колектива до връх Бузлуджа.
Героят – вдъхновител
Интересно е как се оценяват тогава ползите от „Героят е винаги в строя”. Обстоятелствено-патетичната обосновка, формулирана от висшите апаратчици, която четем в архивите е красноречива: „Положителното е преди всичко, че членовете на тези бригади свързват своята производствена дейност с живота и дейността на своя герой, чието име са приели за свой патрон. А това поражда сред трудовия колектив революционна енергия и стремеж за постигане на по-високи производствени резултати, с които допринасят за изграждането на социализма в НРБ, цел за която се е борил и загинал техният патрон. Това духовно свързване на трудовия колектив с името и делата на героя е фактически идеологическата основа, която служи като заряд, като стимул и стремеж към по-висока произвдителност на труда.”
От Профсъюзите до «Народната памет разказва»
В политиките на паметта от последните години на комунистическия режим в България, в екстремните форми на „социалното управление на миналото”, движението “Народната памет разказва” заема особено място. Като кампания за организирана “масова“ мобилизация на спомените след 1983 г., то се задава като най-мащабното събиране на исторически свидетелства и спомени, добивайки почти индустриални размери. Основната цел на движението „Народната памет разказва”, формулирана в бодряшка формула е да утвърждава “героичната история на народа, добродетелите на българския дух, изконния му стремеж към социална и национална свобода”. Още един важен момент, залегнал дълбоко в разбирането за необходимостта от инициативата за събиране на тези спомени е търсенето на възпитателните ефекти в целенасочено изграждане на връзка между поколенията. Инструкциите апелират за възприемане на активно отношение към миналото – да не се поднася само “наготово“ в уроци и чествания, а да се въвлича населението в събирането и опазването на определеното като ценно от това минало, а всичко това – като част и от възпитателната работа.
Именно възпитателния заряд и насочеността към младежта, се оказват удобен повод за преминаването в началото на 1983 г. на колективния ритуал “Героят е винаги в строя“ под шапката на движението “Народната памет разказва“. Оправдание за това, сценаристите на кампанията „Героят е винаги в строя” намират в тезата, че като правило честването на активни представители на национално-освободителните и революционните борби се предхождат от издирвателска, събирателска и изследователска работа. Във Видински окръг по-голяма част от 447-те бригади, както и 250-те „трудови колектива” в Хасковски окръг, които участват в движението през 1986 г., носят имената на партизани и съветски войни. В паметната кампания те трябва да проучват и изучават биографиите на патроните си и да дават „шефство” над пионерски отряди със същия патрон, както и да се съревновават социалистически с други бригади – отново носещи името на техния герой: «Бригадите носещи името на един и същ патрон да сключат договор за съревнование помежду си!».
За съревнованията между две бригади с един и същи патрон също е предложен подходящ идеологически слоган – „За честта на патрона”. Принципът на съревноваващи се колективи само заради общия патрон понякога поставя работещите в още по-абсурдна ситуация от тази да работят за комунистическа икона. Пример за това е оплакването на медицинския персонал от акушеро-геникологичното отделение на една болница, изпратено до Окръжен съвет на Профсъюзите, по повод на това, че изпитват трудности в съревнованието с младежката трудова бригада със същия патрон от местна кравеферма. Подобни случаи не пречат официалните отчети по реализирането на резултатите от движението «Героят е винаги в строя» да продължават до 1989 г. да звучат като апотеоз на трудовите подвизи на стотици хиляди «трудещи се»; да преповтарят фразите за благоговението и признателността пред самопринесената в жертва ‘кръв на хиляди герои’, останали ‘винаги в строя’; да търсят измерение на смисъла на живота на всеки «труженик» и ново доказателство за силата на партията.
Колективното псевдо-фолклорно производство на биографиите на героите, както и литургично-празничното им изпълнение на масовите чествания или пред «къта на патрона», почитането на снимки и паметници-икони на загинали партизани, а покрай тях – и на живите герои, трябва да засилят в онази епоха мистицизма на националната гордост . Ако краят на 70-те и 80-те години са времето на „мимикрията” на реалния социализъм, то „Героят е винаги в строя” се оказва подходяща, дори гротескна илюстрация за това. Истеричното звучене и често още по-истерично задаваните инструкции по кампанията често стоят на границата на реалността. И ако бягството от реалността е патология на утопията (както посочва Петър Воденичаров в книгата си „Език,пол, власт”), склерозата е патологията на идеологията: склеротичната власт започва да се крепи единствено на ритуалистичното, почти механично повтаряне, напълно изпразнено от смисъл. Тук е и отговорът на въпроса, който някои ще си зададат – заслужава ли едно тоталитарно мероприятие като движението „Героят е винаги в строя” толкова голямо внимание в подробности за неговата рутинна организация и дейност. Подобни идеологически инженерства с реални хора от онази епоха често се оказват потулени, дори изличени от съзнанието на генерации българи. Или пък остава споменът за вкуса на онези сюрреалистични кебапчетата с гарнитура от соц-банкетите – организирани със заплатата на „безсмъртния» колега.
Статията ни бе любезно предоставена от нейния автор – Милена Ангелова.
Горката Ангелова как е успяла за краткото време през което не си е вземала хапчетата ,да съчини такава глупост. Молбата ми е да не се публикуват материали „любезно“ предоставени от четвърти километър.
Боже Господи каква дивотия беше социализма „героят винаги в строя“ тотална демагогия!!! Никога никога социализъм.
АНГАРИЯТА
БЕЗПЛАТНИЯТ РОБСКИ ТРУД
На ученици,войници,трудоваци и интелигенция
СТОТИЦИ МИЛИАРДИ ЧАСОВЕ БЕЗПЛАТЕН ТРУД
В селското стопанство и промишлеността на
КОМУНИСТИЧЕСКА България
И като резултат КОМУНИСТИЧЕСКА България ФАЛИРА
Затова,свалиха Тодор Живков
Неговите СЪПАРТИЙЦИ ГО СВАЛИХА
ЗАЩОТО СИСТЕМАТА ИМ ФАЛИРА.
След това МУТИРАЛАТА ИМ ДС започна да ни облъчва с ГНУСНИТЕ НЕИСТИНИ,че хора като ФИЛИП ДИМИТРОВ
„съсипали“ били това,което ДАЛЕЧ ПРЕДИ НЕГО БЕШЕ СЪСИПАНО
Апропо,
КОЯ ИКОНОМИКА би ФАЛИРАЛА
ВЪПРЕКИ СТОТИЦИТЕ МИЛИАРДИ ЧАСОВЕ
БЕЗПЛАТЕН РОБСКИ ТРУД
ВЪПРЕКИ АНГАРИЯТА НА РАЯТА !?!?!?!
САМО И ЕДИНСТВЕНО КОМУНИСТИЧЕСКАТА „икономика“
През 1977 съм бил вече пълнолетен, но някак нямам конкретен спомен за тази кампания.