Спомени от Народната република
Начало / Лица и истории / Духът на времето / Преди 50 години България приема стотици бежанци от Чили

Преди 50 години България приема стотици бежанци от Чили

На 11.09.1973 г. в Чили е извършен кървав военен преврат.
С помощта на американците в страната е свалено правителството на лявата коалиция Народно единство начело с президента социалист Салвадор Алиенде – първия марксист в света, дошъл на власт през 1970 год. с избори и опитал да осъществи „мирна революция“. За да не бъде заловен и разстрелян от военната хунта начело с генерал Аугусто Пиночет, Алиенде с автомат в ръка сам избира пътя на смъртта в бомбардирания от армейските части президентски дворец „Ла Монеда“, без да се предаде.
Чили преживява кошмарни години на терор и репресии. Хиляди загиват, „изчезват“ безследно, преминават през затвори, концлагери и тайни центрове за мъчения. Около един милион емигрират. Установена е брутална военна диктатура, недопускаща неподчинение или инакомислие. Тази политическа нощ продължава цели 17 години. Светът е залят от мощна вълна на солидарност с жертвите на чилийската военна хунта.
 
В България през годините на диктатурата на Пиночет убежище и втора родина намерат над 600 чилийски емигранти. Първата група емигранти у нас пристига в началото на 1974 г. Сред тях е и синът на тогавашния генерален секретар на чилийската компартия Луис Корвалан – Алберто. Той е освободен от концлагер с помощта на международни правозащитни организации и пристига в София, за да учи агрономство. Тук умира на 26 октомври 1975 г. на 28-годишна възраст от инфаркт вследствие на мъченията. Бащата не е пуснат на погребението на сина си. Луис Корвалан е освободен чак година по-късно след размяна със съветския дисидент Владимир Буковски, извършена в Швейцария.
 
Луис Корвалан и Тодор Живков
Бегълците от Чили избрали страната ни за втора родина са посрещнати с разтворени обятия.Те срещат на всяка крачка у нас искрено съчувствие и симпатия. Официално за тях се грижи създаденият към ОФ Комитет за солидарност с чилийския народ. Предоставен им е и един ОФ клуб на столичния булевард  „Чапаев”, близо до Института за чуждестранни студенти „Г.А.Насър”, който става известен като Чилийския клуб и се превръща в притегателен център и за останалите латиноамерикански студенти, и за много българи. Там се пеят чилийски и латиноамерикански песни, водят се разпалени спорове за мирни и въоръжени пътища на съпротивата срещу диктатурите. Всеки българин по онова време много добре знае какво става в Чили, защо толкова чилийци са избягали чак у нас и е готов да помага с каквото може. През 1974 год. на песенния фестивал „Златния орфей”, Емил Димитров печели голямата награда с политически ангажираната си песен ”Едит  Перейра”, отразяваща събитията в Чили случили се година по-рано и пресъздадени чрез историята на едно чилийско дете и семейството му, жертви на хунтата.
Мнозина от чилийските политемигранти дошли у нас получават български дипломи, създават се и доста смесени бракове. Десетки са чилийчетата, дошли на бял свят в родината ни, които и днес, вече пораснали и живеещи в демократично Чили, продължават да тъгуват за своята „истинска родина“ България. Същото е и с малко по-големите от тях – пристигнали навремето като деца с родителите си, израснали у нас, научили перфектен български, сляли се с нашата култура и после, след завръщането в Чили, останали „разкрачени“ между спомени и настояще.
В годините на социализма страната ни дава образование на хиляди студенти от Азия, Африка, Латинска Америка. Тяхната топла връзка с България също е ценен капитал, неоправдано забравен от години. Но чилийският случай е съвсем специален. Никой преследван и покрусен не забравя подадената му ръка. Подкрепата на България, която в онези времена е и държавна политика, е обвързала тези хора завинаги със страната ни и ни е създала едно уникално лоби в днешно Чили, „на края на света“.Най-здравата му спойка са многобройните смесени бракове.
 
 
През 1980 г. в София е открит паметник на загиналия при преврата на 11 септември 1973 г. президент на Чили Салвадор Алиенде. Паметникът се издига на булевард в „Младост“, който също носи името на Алиенде. През 1991 г. паметникът е демонтиран, а булевардът е преименуван на „Андрей Сахаров“. Във всички европейски столици името на Алиенде е увековечено подобаващо, а само в община Париж обектите, назовани на него, са над 100. Салвадор Алиенде е чичо на писателката Изабел Алиенде.

 

8 Коментари

  1. Само в България могат да се демонтират паметници и да се сменят имена на улици когато са неудобни за някого!

  2. Само в България променят историята, както им изнася и унищожават художествени произведения.Още ме е яд за мавзолея. Можеше да стане художествена галерия!Не разбирам кой позволи един човек да унищожи толкова трудно построена и историческа сграда?

  3. Нашите политици-гъзолизци са ненадминати. Особено, когато им се плаща с долари. И майка си ще прекръстят. И не само променят историята, но и направо я подаряват на разни измислени държави, създадени изкуствено на наши земи, населени с българи. Кой друг, освен родните продажници, ще позволи издигане на паметник, на летци, хвърляли бомби над собствената му страна?

  4. Достоинства бурения скважин

  5. Качественное бурение скважин по доступной цене

  6. Техники бурения скважины

  7. Бурение скважин качественно и быстро

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.* Задължителни полета

*

// //