Монархизъм, живковизъм, бойковизъм – управленска градация по български

 Поколебах се дали да използвам думата „градация” в заглавието. Прието е, че тя говори за развитие, а според мен такова, в българската управленска традиция липсва. Някои биха подскочили казвайки, че имаме деградация, а за други застоя е очевиден. Все пак, следвайки будисткия принцип, че първата мисъл е най – вярна, оставих заглавието в този вид. На вас оставям тълкуването дали градацията е положителна или отрицателна. Дали е по времевата ос или по социалната спирала.

Все пак, проучвайки, благодарение на сайта, хорските нагласи към формите на управление, ще се опитам да обобщя обществените виждания към трите варианта на държавнически контрол в следосвобожденска България. Преди това ще направя едно пояснение. Термините „монархизъм” и „живковизъм” са ясни. „Бойковизъм” обаче се нуждае от допълнителни обяснения. Ясно е, от чие име произхожда, но тук виждам не само личността на този политик, а еманациите на неговото поведение, проявени почти на всякъде в политическата култура на настоящите ни управленци.

Монархът – демократ, обединител, диктатор и носител на национални катастрофи. Тези определения, могат да се чуят, за който и да е от тримата (по исторически четирима) владетели, управлявали Царство (Княжество) България. Създателите на Търновската конституция, се опитват да заложат в нейната основа демократични принципи, характерни за духът на времето. Понякога съм склонен да си представя, че някои от тях са си мислили за „чиста и свята република”, подобно на Васил Левски. За съжаление, изискванията на Великите сили е новосъздадената държава да има монархическа форма на управление. При това владетеля трябва да е чужденец, одобрен от силните на деня. Изборът е труден, предвид че българския престол не е най – атрактивното работно място за някой фин европейски аристократ. Все пак през юни 1879 година, на пристанище Варна, пристига Александър Йозеф фон Батенберг. В следващите години на „горещия трон” се изреждат още двама действащи владетели и един управляващ чрез регенти. Главна особеност на този период е неестествената динамика, при смяна на управляващите партии. Надали някой непрофесионален историк може да изброи всички премиери, изредили се през този 65 годишен период. Освен това в сметката имаме и трима убити такива, четири преврата, режим на пълномощията и еднолично управление посредством овладяване на властовите механизми. Въпреки това личностите на Батенберг, Фердинанд и Борис III, стоят с един странен ореол на неопетненост. Общественото мнение, не е еднозначно и за тримата, но все пак думата „царят”, изпълва с умиление и патриотичен възторг доста хора. Тук съзнателно не включвам гражданина Сакскобургготски, който попада в третата категория на бойковистите.

Живковизмът продължава почти цяло поколение. От 4 март 1954 г. до 10.11.1989 г. основен управленски фактор е Тодор Живков. Той не е монарх, не е аристократ, дори не е част от някаква елитна прослойка. Все пак благодарение на подкрепата, която по уникален начин успява да си спечели от СССР, той върти държавния рул и до днес е предмет на разпалени дискусии. За добро или лошо политическата динамика е никаква. Всички избори преминават под строй, победителя е предизвестен, а кадровите промени във властта не са особено чести и зависят от личните взаимоотношения. Репресиите са понамалели, световната икономика (а от там и българската) е в подем, но наближава пропукването на леда, върху който се крепи социалистическата система. Главни характеристики на това време са гравитирането около СССР и тежестта на Желязната завеса.

Най – трудно човек говори за събития, на които е съвременник. След Тато, за „kleta majka Balgariq” идва ред на управлението на популистите и демагозите. Изобщо не храня илюзията, че байганьовските политици, преди 9.9.1944 не са били популисти, или че Тодор Живков не е демагогствал, но нито един от тях не е разчитал толкова на артистизъм и масови заблуди. Свидетели сме на масово пренаписване на биографии, подмени на самоличността и наивна вяра в чудеса. Ако комунистите са използвали страх и насилие, за да задържат властта, ако монарсите са разчитали на политическата незрялост на тогавашните ни политици, то в днешно време имаме задкулисие, което управлява чрез клонинги от вида „бойкоборисовци”. Отново се връщам към съдържанието на това, което влагам в тази дума. Тук говоря за хора появяващи се като месии, управляващи като стихии и следващи неотклонно една и съща политическа линия, зададена им от тези, които са им написали сценария. Бойковизма е управление на безподобни обещания. Парламентарната палитра е наситена с партии от всеки спектър на политиката, които щедро раздават бонуси, законодателни промени, социални придобивки, връщат стохилядната армия, национализират, приватизират, съдят и разстрелват. Лидерите смело сменят позициите си без дори да се опитат да си спомнят, какво са говорили дори преди няколко дни. Въпреки това, хората сами намират начин да оправдаят избора си. Сигурният електорат на Иван Костов, армията от пенсионери, които гласуват на БСП, лумпенизираните последователи на Атака или издигнатият в култ Бойко Борисов показват, че няма действие, което да наскърби масово електората. В тази категория попада и безподобния Симеон Сакскобургготски. Бих нарекъл подобен тип управление негова чест, но той няма народняшкото излъчване на бодигарда си.

Линията, която се опивам да начертая с по- горните си описания, води към някои особености на националния характер. Българинът не се прекланя пред идеи и политики. Той следва лидери, които са му симпатични. Конкретните идеи за него са гарнитура към личността, а действията са просто илюстрация към обещанията, вместо да е обратното. Следвайки заглавието на коментара ми, аз виждам градацията в политическия ни живот по следния начин. В началото държавните ни лидери са посочени отвън, обучени политически играчи, със знатен произход, но не толкова познати сред народа, поради ограниченията на технологията по онова време. Премиерите от своя страна произлизат от своеобразен елит и разчитат главно на сопата като средство за агитация. (Р)Еволюцията довежда на власт следващия вид – хора успешно копирали чужд управленски модел. Сопата се използва по – радикално, но в по – кратък период и освен това успяват да въплътят в действие, изречената доста по – късно реплика на Клинтън „Икономиката глупако…”. С времето формите за манипулация (управление) стават все повече и повече подсъзнателни, а ефекта от тях все по неосезаем. Благодарение на редовното облъчване от медиите, днешните политици не се нуждаят от реални действия, за да останат на власт. Не е необходимо нито да проявяват насилие, нито да се грижат за икономиката, нито да имат образование и аристократизъм. Според мен това си жива градация в тяхна полза.

Автор: Стоян Гълъбов