Как бе решен жилищният проблем през соца

   

„Българска работа” – с този израз окачествяваме всичко започнато с добри намерения и завършено така сякаш целта му е била да създаде гротеска. Опитите ни да копираме чуждите почини, обикновено ни струват това, което струва на неумелия актьор, опита да подражава на някой изиграл блестящо ролята преди него. Той гледа с недоумение и очаква аплодисменти, но в същност дори да не бъде освиркан, е изпратен с хладно мълчание от публиката. Е, ако продължа с метафората мога да кажа, че в такъв случай е най – добре да има платени клакьори, но не всеки застанал на сцената може да си ги позволи.

Общо взето, по заобиколен път започвам да говоря за това как родните ни управници обичат да изпълняват операцията copy/paste, без да осъзнават някои реалности в обществената ни среда. Примерите за това са десетки, но в най – масовия случай повечето от нас са засегнати от решението, взето в края на 50 – те години с цел да се разреши жилищният проблем в страната.

Проблемът възниква, след като колективизацията и механизацията в селското стопанство започват да доминират в икономиката на селата. До този период (края на 50 – те) те приютяват 2/3 от населението на страната. Хората живеят в собствени домове, всеки според възможностите си. Сиромасите делят колибите си с добитъка, богатите строят големи и просторни домове, някои забележителни дори в наши дни. Почти подобна е и ситуацията в градовете. По това време те не се отличават особено от останалите населени места. Повечето са с тесни, кални улици, тип „сокаци”. Хората живеят в къщи, като тук – там се срещат и елегантни кооперации със луксозни апартаменти по на 3 – 4 етажа. С изключение на столицата и няколко по – големи и стари градове като Пловдив, Варна и Русе, всички останали се отличават от селата, само по наченките на някакво елементарно индустриално производство. До началото на масовата индустриализация, българинът няма особена нужда от преместване в града. Изземването на земите, обединяването им в големи блокове и обработването им с машини, насочва много от излишната вече работна ръка към населени места, предлагащи друг тип препитание. В това време, следвайки повелята на Партията, започва и изграждане на производствени мощности, които привличат младото население в градовете и особено в областните такива. Тези хора имат нужда от жилища, които трябва да бъдат изградени бързо.

Първите едропанелни жилищни сгради в България са построени през 1958-59 г. в ж.к. Толстой в София по разработки на Института за типизация и индустриализация на строителството (Нипро ИТИС). Всъщност и тук не сме пионери. Началото на панелното строителство се дава в Англия, но разцъфтява на континента – във Франция. До края на 40-те години жилищните сгради в Европа по правило са малки – над 5 етажа са изключения. Втората световна война води до голям жилищен проблем в някои френски градове – много сгради са унищожени и трябва бързо да се осигури подслон за хората. Най-голям е проблемът в Марсилия. Тухлите са скъп материал и бавен за строителство и производство, затова френските архитекти масово се ориентират към бетона.

Ле Корбузие е архитектът, който официално стартира сериозната стилова революция, но всъщност още много архитекти по времето работят в същата насока, а отделни проекти е имало и по-рано, включително и в Русия. Въпросната революционна концепция е тази за изграждането на големи блокове, където много на брой семейства да живеят заедно, споделяйки общи комунални удобства. Строителството на тези големи бетонни блокове става бързо и сравнително евтино. Сградата, с която Ле Корбузие сериозно променя традицията, се нарича Cite Radieus. Идеята е за град в града – над 300 апартамента, но и всичките удобства, нужни на обитателите – един етаж е с магазини и с малка хотелска част (за гости на живеещите), на друг етаж има детска градина, лекар, пералня, а пък на покрива има басейн, фитнес зала и лекоатлетическа писта. Интересно е, че всички апартаменти са на два етажа, като чрез конструкция, наподобяваща тетрис, общи коридори и входове към апартаменти има само на всеки трети етаж. Така сградата реално е на над 30 етажа, но в асансьора има само 12 бутона. Култовият статус, който Cite Radieuse придобива, е толкова силен, че вместо от хора с нисък социален статус, апартаментите веднага са заети от хора на изкуството, елита и т.н. И до днес апартаментите там са едни от най-скъпите в града, а хотелът продължава да работи с оригиналното си обзавеждане.

Идеята за големи блокове се разраства мигновено и не само във Франция, но и в Германия, Русия и други държави, които трябва бързо и евтино да изграждат жилища. За разлика от утопичния Cite Radieuse обаче, повечето сгради са далеч по-елементарни, по-малки и без всички удобства, които творението на Ле Корбузие предоставя. От „град в града“ се превръщат просто в гигантски „спални“. В Русия, а оттам и в България, идеята за големите бетонни блокове се комбинира с технологията за строителство с готови панели и така се появяват панелките, които доминират пейзажа в софийските квартали и до днес. Няма да пропусна да споделя челния опит и на САЩ. В средата на 50-те години на миналия век в Сейнт Луис, САЩ, е построен жилищен комплекс, наречен Pruitt Igoe. Навремето той е наречен най-амбициозният жилищен проект в страната на неограничените възможности. Състои се от 33 панелни сгради, като всяка от тях има по 11 етажа. Целият комплекс е обитаван от 12 000 души. Автор на проекта е Менору Ямасаки, който по-късно ще стане баща на новите кули на Световния търговски център в Ню Йорк. Целта на проекта е била да се осигурят домове за млади семейства от средната класа, които все още не могат да си построят къщи. Замисълът е в комплекса да живеят 50% бели и 50% чернокожи. Стойността на “Pruitt Igoe” е 36 млн. долара. Лентата е прерязана през 1956 г. Този единствен по рода жилищен комплекс завършва с пълно фиаско през 1974 г. с пълното му изравняване със земята.

Нека обаче се върнем в Народна република България. Тук изграждането започнало в края на 50 – те, достига върха си през 70 – те години на миналия век. За тези повече от 20 години, почти всеки един български град се обзавежда с поне един панелен квартал.

Какво обаче липсва у нас, за да можеш успешно да повторим шедьовъра на Ле Курбоазие? Защо нашите панелки в крайна сметка приличат на затворнически общежития, а в момента дори някогашните образцови квартали, благодарение на последната урбанизираща вълна, придобиват вид на гета?

На първо място е планирането. За огромно предимство на този тип строителство се счита възможността, сградите да бъдат построени в правилни форми, заемащи точно определени отрязъци. Поради възможността за изграждането на голяма жилищна площ във вертикална посока, няма нужда блока да заема твърде голямо пространство върху самия парцел. По този начин остава място за детски площадки, градинки, места за паркиране, улици, както и за отстояние между самите сгради. В нашата действителност обаче уличките между сградите са или съвършено неподържани или никога не са били асфалтирани. Има опити за изграждане на детски площадки и зелени площи, но те вече са окончателно унищожени в името на заветната мечта на българина – лекият автомобил. Самите места за паркиране се оказват крайно недостатъчни.

Някога, в условията на тотален контрол, държавата е наложила прословутите ограничения, свързани с жителството на лицата, които могат да живеят в определени градове в България. Опита показва типичното ни отношение към проблема – да се лекуват симптомите, а не самото заболяване. Както става в повечето случаи с неадекватните закони и този бива заобиколен по андрешковски. Сигурно може да се напише немалка книга по въпроса как българинът успява да се засели в големия град, отговаряйки поне фиктивно на някое от условията за това. Факт е, че ограничението не действа и необратимия процес на урбанизация не може да бъде спрян. Тази полвинчата мярка, заедно с просто формалното очертаване, при планирането на кварталите води до грозните картини, които всички познаваме. Имам бегли спомени от строителството на едни от последните панелки в родния ми град. Дори до днес пред блока стоят бетонните оси, върху които бяха релсите на крана. Повече от 20 години, никой не ги махна и те си останаха част от пейзажа. Истината е, че пословичната ни немърливост се проявява по всяко време, но най – вече при липсата на държавен контрол. И ако през социализма са допуснати грешки, то през последните години тези грешки са оставени да избуят по твърде очебиен начин.

На второ място поставям качеството на изпълнението. Желязото и бетона са два от най – здравите материали използвани в строителството. Тяхната сплав, използвана като конструкция на тези жилища, би трябвало да е вечна. Само една малка подробност обърква идеята за дългия експлоатационен срок на панелните апартаменти – спойката между детайлите. Единственото място където човешката прецизност и старание са от решаващо значение. Поради кратките срокове, ръцете на заварчиците са били неумели и скоро през незатворените фуги, се отваря път за най – могъщия естествен разрушител – водата. В днешно време в борбата с влага идва на помощ санирането, но всеки запознат знае, че намерил своя път, водата няма как да бъде спряна. Не съм специалист, но общата ми култура ми подсказва, че именно заради това цели квартали в България са обречени.

Третото, което побългарява иначе елегантния замисъл, са чисто и просто обитателите. Масовото настаняване на хора в тези жилища, не дава време да се изгради култура на живеене в общежитие. В малките населени места, в които основния поминък е селското стопанство, човек може да си позволи повече волности по отношение на личната хигиена и тази в дома си. За съжаление, тези навици се пренасят във възможно най – голяма степен и в новопостроените градски жилища. Тръскането на покривки през терасата, гледането на домашни животни, непочистването след иначе сладките питомци, мощните и шумни празненства и до днес тормозят всички съкооператори.

Пословичната индивидуалност на българина, пък от своя страна ражда идеята за остъклен балкон, но трудната му сговорчивост прави това да изглежда като интересен ребус по фасадата на блока. Всеки остъклява според възможностите си и вкуса си. Някои могат, други не. Едни харесва синьо, други розово. Тъмни или прозрачни стъкла. С пердета или без. Разбира се, всичко това е само прелюдия към поставянето на топлоизолацията. Тук ребуса се превръща в пъзел, с преливащи топли цветове, редувани с натурален сив бетон. Сякаш не е възможно неколко десетки семейства да седнат и да се разберат кое как ще се остъклява и санира.

Така виждам аз панелните жилища в български вариант. Чувствам се гузен в края на статията, защото знам колко много българина обича жилището си, а аз си позволих да го засегна точно там. Не се сърдете, скъпи читатели. Аз също съм част от този народ и когато говоря лошо за него удрям и по себе си. Просто понякога е необходимо човек да е малко по – самокритичен.

Обобщено казано от нас зависи дали не може собствените ни жилища да заприличат на елегантни сгради или ще запазят вида си на затворнически общежития до пълното им (само)разрушаване.

Автор: Стоян Гълъбов

Източници: trud.bg, Wikipedia.org, gtsofia.info, sofiology.com.