KLETA MAJKA BALGARIQ – от Тато до Боко

Първата страница на българския официоз от 11 ноември 1989 г. обявява, че е на 10-и е избран нов генерален секретар на БКП – Петър Младенов. Датата 10 ноември 1989 г. е доста неясна за поколенията на българите под 30-40-години.

Някакво актуално представително проучване на социолози, публикувано неотдавна по повод 25-годишнината от падането на Живков и режима, показва, че 94% от хората под 30 години не знаят почти нищо за онова време. По-възрастните, поживели в онзи период, знаят и спорят, а по-младите просто нямат ясни представи. Чули нещо от разкази на родители, дядовци, прочели нещо, видели някой клип с Тодор Живков в тубата.

Днес е трудно е да се каже каква е поуката от историята. Мненията са диаметрално разделени. В същото социологическо проучване се оказва, че одобрение към Тодор Живков заявяват 55% от анкетираните. Няма в най-новата българска история държавник или политик с такова високо одобрение. В някакви временни периоди отделни политици са получавали доверие и доста над неговото, но от дистанцията на годините – никой друг.

Например генерал Добри Джуров, член на Политбюро на ЦК на БКП и един от хората, свалили Живков, в първия месец след 10 ноември получи одобрение около 90 процента – непостигнат от никого рекорд. Това се дължеше на това, че Джуров като военен министър удържа свалянето на Живков и прехода в първия момент, като гарант на промяната с армията, без тя да се намеси, без да се стигне до кървави сблъсъци.

Днес малцина от младите знаят кой е Добри Джуров въобще. Но Тодор Живков се оказва с 55% одобрение. А той беше диктаторът на България. С желязна власт, облечена в кадифена ръкавица. Гъвкав и лукав режим. Живков беше върхът на пирамидата в продължение на 33 години. Тази продължителна власт не може да се сравни с нищо в съвременния свят, освен с властта на Ким Ир Сен в Северна Корея (премиер и партиен лидер от 1948-1949 до 1994 г.) и властта на Фидел Кастро в Куба (премиер от 1959, партиен лидер от 1965 до 2006-2008 г.).

Царуването на Живков надминава това на римските императори, с единствено изключение – първият император Октавиан Август, преди 2000 г., властвал 41 години. В следващите 4 века, дори в най-стабилните периоди на империята, няма нито един, който да е царувал по-дълго от Тодор Живков, чак до император Теодосий Втори в 5 век. Българският комунистически владетел има по-кратък престой на престола само от няколко европейски царе от Средновековието и от българския цар Петър I, царувал от 927 до 969 г.

Когато у нас се говорят за комунизъм и за режим, често забравят, че това беше едноличен режим на Тодор Живков. Лична власт, облечена в комунистическа идеология, лицемерни приказки за демократичен централизъм, грижа за народа, възход и социална справедливост. Зад всичко това основната грижа на властта беше да не би да се разклати личния режим на Живков, заобиколен на висши партийни и държавни постове със своите правешки роднини и приятели.

Живковия режим беше създал стройна система за привилегии, която, в тогавашните условия на пазарен дефицит дори за елементарни стоки, осигуряваше с всичко партийния елит и специално семейство Живкови. Докато хората чакаха ред за руски автомобил лада по 14-15 години, синът му Владко Живков се возеше на спортно БМВ, а непълнолетната дъщеря-внучка Жени Живкова – на бял мерцедес. Докато мнозинството софиянци живееха в панелки, за партийния елит строяха специални блокове и вили. И т. н.

Когато Живков беше отстранен от власт, народът ликуваше. За сравнение, при социологическо проучване от НЦИОМ от март 1991 г., едва 16% от българите са имали положителна оценка за Живков, а 76% са били с отрицателна.

Онези, които не са живели тогава или са били в несъзнателна възраст, нека си представят, че от момента в който са се родили, докато навършат христова възраст, все един и същи човек управлява държавата, като цар самодържец.

Нещо като Бойко Борисов, но с абсолютна власт, без опозиционни партии, без парламент, който да му пречи, без съдебна власт, която с нещо може да го застраши (не че сегашният е много застрашен, но…). Без медии или личности, които да го изобличат с някоя статия, предаване, с някоя книга, изказване. Пълно мълчание и официално одобрение, дитирамби, поеми и речи във възхвала. Само чуждите радиостанции казват по нещо грубо против него. И след всичко това още има 55% одобрение… Нещо се случи през прехода, което обърна общественото мнение.

В интерес на истина, ако се сравняват Тодор Живков и бодигардът му Борисов (който се прекланя пред него в неколкократни изявления през годините), сравнението ще бъде в полза на Живков. Защото той, при все че е бил абсолютен властелин, разпределяше власт и отговорности в йерархията. А Борисов по време на първия си мандат се опитваше да командва еднолично в условията на демокрация. Аз, аз, аз… От втория му мандат изминаха стотина дни,сега е доста по-сдържан, но и правителството му вече не е еднопартийно. Живков, с дебелашките си шеги, специфичен говор и диалектни думи, никога не повтаряше аз, аз, аз… И никога не постигна толкова гафове като Борисов, никога не прекрачи брутално закона, никога не показа демонстративно невъзпитание.

Живков беше диктатор, но лукав и хитър, макар и без висше образование. Отнасяше се почтително с авторитетите, за разлика от пожарникаря инженер, доктор на науките, генерал Борисов. Ухажваше писателите, професорите, флиртуваше с интелигенцията. Крахът на комунизма го помете, но това беше крах и на личния му режим, който завърши с фалит на държавата. Буквален. Фалитът лъсна през 1990 г., когато правителството обяви мораториум върху изплащането на външния дълг, достигнал 12 милиарда долара.

С падането на Живков дойде свободата. Но с нея дойде бедност и разпад на държавата. Носталгиците по онова време свързват сигурността на живота, гарантираната работа и доходи (всички бяха еднакво бедни, но осигурени), с Живков. Но той имаше противници и сред твърдите комунисти. Един от тях, генерал Цвятко Анев, лежал в затвора заради организиране на преврат срещу него,казва: “При Живков беше добре не благодарение на него, а въпреки него”.

В края на 80-те режимът на Живков го закъса. И изведнъж реши да прогони стотици хиляди от българските турцизад граница. Преименуването беше поводът. Живков се появи в едно телевизионно обръщение и призова Турция да отвори своите граници “както България направи това”. И тръгнаха потоци от хора, близо 400 хил. се изселиха. В големи райони селското стопанство остана без работна ръка, нямаше кой да обере реколтата. Режимът пращаше бригади от войници и студенти. Сегашният премиер Борисов, тогава каратист и студент в милиционерската школа в Симеоново, е изпратен като командир на някаква част уж да охранява реколта в турските райони. Сам го разказва в свои интервюта. Но не казва всичко. Тогава властта е изпратила всички налични биячи в районите, където се бунтуват. Така че каратистът Борисов може да се предполага дали е бил по-полезен като каратист или като събирач на реколта.

Резултатът от това масово изселване, наречено “голямата екскурзия”, е, че освен загубите на работна ръка, пада и потреблението – още един удар по икономиката. Живков започва да внася с пари от заеми от чужбина основни храни като боб, лук, картофи. След многото селскостопански реформи и “голямата екскурзия”, продукцията е закъсала.

Мнозинството с радост посрещнаха падането на Живков и комунизма, за да се разочароват само след няколко години. Още в началото на 90-те мнозина се разбягаха по света, след като паднаха изходните визи. За двайсет години около 2 млн. българи заминаха за чужбина, като емигранти или временни гастарбайтери. Да търсят по-добър живот от българските условия.

Какво се случи след 10 ноември, та прогони толкова хора?

Всички се надяваха да стане по-добре, някои наивно очакваха, че като падне режимът, тук ще стане като в Западна Европа. Не би. И досега смятат, че някой е виновен за това – комунистите, ДС, богаташите откраднали парите и т. н. Проблемът е културен. Въпрос на интелигентност и манталитет.

България, за да има висок стандарт на живот, трябва да произвежда и продава нещо на света. И какво направи тя в условията на свобода и демокрация? Закриваше едно след друго производства, вместо да ги приватизира и развива, да им търси пазари. Закри машиностроенето, компютърното производство (България е била лидер в Източна Европа), програмистите и компютърните спецове се разбягаха в чужбина. България не можа да продаде например завода си за автомобилни гуми на някой световен производител, както направиха всички източноевропейски страни. И сега внася годишно милиони гуми. Заводът във Видин е закрит, както и няколкото големи завода край него. Градът е обезлюден, хората са се разбягали. Това се случи в множество малки и големи градове.

Някои погрешно си мислят, че това, което се е случило, е по плана “Ран – Ът” (план за икономическия преход в България, написан от американски експерти, с участието на български представители икономисти и др. от БСП, СДС, учени от БАН). Малцина май са го чели. Там например пише как да се съхранят специалистите в електрониката, в машиностроенето, да се търсят пазари, коопериране със западни фирми, за да не се закрива производството. И т. н. Почти нищо от този план не е изпълнено. Освен приватизацията, но калпаво и бавно, със закъснение.

Наричат свалянето на Живков “дворцов преврат”. Формално изглежда така. Но хората, които го свалиха, откриха пътя към реална демокрация. Седнаха на Кръглата маса с току що появилата се опозиция и договориха условията на прехода, направиха отстъпки и …спечелиха първите избори през 1990 г. Сега мнозина твърдят, че всичко е било нагласено, сценарий, хора на ДС и т. н.

Сега България е пълна с антикомунисти и декомунизатори. След дъжд качулка. Много сегашни писатели и интелектуалци се изказват радикално срещу комунизма, но са закъснели с 30 години. Пропуснали са шанса да станат българския Хавел, българския Сахаров…

И поради антикомунистическа параноя нанесоха поражения, вместо да сътворят нещо добро.

Декомунизаторите ликвидираха селското стопанство. Буквално, чрез ликвидационни съвети. Решиха да връщат земя в реални граници. Това върна земеделието от 30-те години, на дребните собственици на по 5-6, до десетина ниви. Но сега те отидоха в ръцете на множество наследници, които нямат намерение да се връщат на село. Никоя източноевропейска страна не направи такава глупава земеделска реформа. Сега България е вносител на всички онези плодове и зеленчуци, които е изнасяла. В края на комунизма имаше 10,5-11 млн. овце, България изнасяше агнешко на 3 континента (парадокс, но при комунизма по Гергьовден агнешкото беше дефицитно – всичко отиваше за износ, да носи валута, за да покрива харчовете). Сега в страната има по-малко от 1,5 млн. овце. Но на Гергьовден агнешко има, дори вносно от Нова Зеландия.

Сега, ако припомниш тези факти за ликвидацията, някои запалянковци по споровете “преди и сега” веднага ще те нарекат “комунист”, който иска ТКЗС-та.

И за това е писано в плана “Ран – Ът” – че възстановяването на собствеността върху земята може да създаде проблем, тя е била на дребни собственици, а модерното земеделие е уедрено. В плана предлагат различни варианти за преобразуване на собствеността, като предупреждават, че може да спре производството, а това е пагубно. Никой не е чул съветите. Ликвидираха. Закриха и разрушиха напоителни системи, трайни насаждения, ферми, стопанства, над половин милион работни места и т. н. Сега селата са обезлюдени, пустеят ниви и пасища.

За да достигне животът в България европейски стандарт, страната трябва да започне да произвежда и продава нещо на света. Само с туризъм не става. Нито с яростни критики на миналото при социализма.

И в тази каша избуява носталгията по Живков. По силната държава, силната ръка, която да въведе ред. И на мнозина им се привидя като спасител Бойко Борисов, харизматичен популист и демагог, излязъл от средите на биячите и криминалния преход.

 

Из материал на Иван Бакалов, журналист

e-vestnik

Заглавие-socbg