Kъде бяха дисидентите?

В България нямаше многохилядни демонстрации срещу режима, както преди да падне стената в Берлин, нямаше дисиденти като Вацлав Хавел по затворите, нямаше синдикати като “Солидарност” в Полша. Имаше един изключен от БКП и въдворен на село философ (Желю Желев, лека му пръст), който седял там  и писал на спокойствие книгата си “Фашизмът”, в която прави (не толкова оригинално) сравнение на тоталитарните системи. Книгата е забранена и той се превръща в най-изявения дисидент. През 1988 г., по време на перестройката, започва открито да критикува режима по чуждите радиостанции.

Който сега е недоволен от лидерите на т. нар. опозиция през 1990 г., да каже къде са били “истинските” дисиденти. Няма такива. Има неколцина политически затворници и неколцина арестувани за кратко, които така и не получават международно признание и известност. България няма своите дисиденти като руските Сахаров, Солженицин, Буковски, Зиновиев и др.

Френският президент Митеран при посещението си през януари 1989 г. кани на закуска 12 интелектуалци, повече или по-малко неудобни за Живков и критици на режима. Така Митеран им създава статут на дисиденти и дава тласък на демократизацията в България. Много от тях в онзи момент са преследвани от режима или изключени от комунистическата партия за критичните си позиции. Митеран става своебразен гарант за тяхната безопасност, след срещата с него режимът е принуден да внимава в отношението си към тях.

Но френският печат подлага на унищожителна критика Митеран и описва с ирония поканените от него на закуската. В. „Фигаро” пише: „Събралите се около него 12 интелектуалци и художници се изказваха един след друг нюансирано, почти византийски, и в техните думи Митеран не намери нито точните отрицания, нито убийствения хумор на чешките дисиденти, приети от него в Прага. …Дали те са действително опозиционери? По-скоро са обновители, стараещи се да говорят и да действат в рамките на законността.” В. „Либерасион” пише от от София: „В Прага чешките дисиденти представиха на френския президент списък с хуманитарни случаи. В София вчера 12-те умерено критични интелектуалци, поканени на закуска от Франсоа Митеран, предпочетоха да споделят с него своето възхищение от Михаил Горбачов.”

Но други, достойни да бъдат поканени от Митеран, няма. Това са реалностите. Всички приказки, че някой подменил опозицията, дирижирал нещо си, са преувеличение. Просто друга опозиция няма.

Сега България е пълна с антикомунисти и декомунизатори. След дъжд качулка. Много сегашни писатели и интелектуалци, че дори и президентът се изказват радикално срещу комунизма, но са закъснели с 30 години. Пропуснали са шанса да станат българския Хавел, българския Сахаров…

И поради антикомунистическа параноя нанесоха поражения, вместо да сътворят нещо добро.

Из материал на Иван Бакалов, журналист

e-vestnik