„Свобода или…” – размишления върху свободата в Народна република България

   “Свободата Санчо, е едно от най ценните блага, с които Бог дарява хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека.”

С този цитат от „Дон Кихот” започвам днешната статия, вдъхновена от анкетата ни озаглавена „Чувствахте ли се свободни по време на соца?”.

Нека продължа с опит за дефиниция на думата „свобода”. За съжаление, реално погледнато в общия случай това звучи като нещо от типа „човек да прави каквото си поиска”. В контекста на обществото, това обаче звучи ужасяващо, защото тогава изнасилванията, убийствата и грабежите щяха да са твърде често занимание на немалка част от хората. Поради тази причина се добавя и едно „…според конкретни правила”. От тук на сетне идва и разликата между различните групи хора и разбиранията им за свобода. Всички ние се подчиняваме на някакви приети в собственото ни общество норми. Дали ще са наложени от закона, семейството, традициите или нашите разбирания, малко или много те ни спират да правим „каквото си искаме”. По – обобщено казано, усещането за свобода зависи не от това което можем да правим, а от това което не можем. Тоест чувството за несвобода, може да съществува, само ако има начин възможностите пред един индивид (или група индивиди) да се сравнят с тези на друг (други).

Използвайки горното за фундамент на разсъжденията си, ще се опитам да отговоря, защо след като по време на Народна република България, хората на теория не са били свободни, вашите отговори в анкетата, показват, че повечето хора са разбрали това, едва след 1989 г..

Нека погледнем и сравним икономическата свобода, която сме имали българите и нашите събратя на запад от Берлинската стена. Чисто юридически, казуса е ясен. Социалистическото стопанство, особено в радикалния му български вариант, не е позволявало, частна бизнес инициатива. Би се очаквало, че това в огромна степен е смазвало самочувствието на предприемчивите българи, но се оказва напротив. По – голямата част от хората си милеят за сигурната държавна работа и не изпитват глад да се гмурнат в капитализма. За това според мен има две предпоставки: първата е свързана с народопсихологията, а втората със сблъсъка с първичната форма на пазарното стопанство. Няма какво да спорим, въпреки че доста хора си въобразяват, че България е достигнала до някакво уникално стопанско развитие по време на монархическия период, факт е, че към 1934 г. по голямата част от населението живее в селата. Според данни на НСИ, то е разпределено така: 4 775 388 души живеят в селата, а останалите едва 1 302 551, в градовете. Тези 4 пъти повече селяни са били предимно дребни собственици, които са работили с цел самоизхранване и са нямали възможност за развитие на бизнес цели и стратегии. След 09.09.1944 г., от национализацията практически са засегнати предимно хора с толкова дребно производство, че надали са усетили разликата между почти надомните си работилнички и работата в цеха. Иван Хаджийски съвсем успешно иронизира факта, че сме имали работническа партия, без де факто да имаме пролетариат. Още по – голямата ирония е, че се опитахме да строим капитализъм, без да имаме опит с частната собственост. По тези причини загубата на възможността за бизнес начинания не е ударила кой знае колко свободата на българина. Простият трудов човек така или иначе няма нито желание, нито възможност да започне собствен бизнес.

Няма как да отрека, че за кратък период от около десетина години, страната ни поема по пътя на капитализма, но този съмнителен възход е спрян от Втората световна война. Наистина ми се иска да знам до къде би довел той, но историческото моделиране е упражнение за хора с твърде свободна интерпретация на фактите. Истината е, че национализацията заварва една аграрна страна с деветдесет процента дребни собственици, на които твърде малка част в сърцето е трепнала, когато са разбрали, че няма да могат да търгуват с ценни книжа на нюйоркската фондова борса. След като първоначалната съпротива е сломена, само за две поколения след това резултата са хора, за които държавната служба си е мечтаната работа. Всъщност поколенията са доста повече предвид настоящия индекс на предприемчивост в страната. Въпреки, че повече от 25 години имаме възможност да правим бизнес, предпочитаме да сме служители. Отделно внимание заслужава пословичната любов на българина към земята. След като ТКЗС – тата бяха разформировани, не успях да установя процес на деурбанизация и не помня вълни от милиони хора да се втурнат обратно на село, за да станат земеделци. Някак си не пролича от поколение на поколение, от дядо на внук да е предавана мъката от това да не може да обработваш собствената си земя.

Ако обърна разсъжденията си върху политическата свобода смятам, че такава се установи в България едва след 10.11.1989 г.  Да се разказва за политически живот по времето на социализма и на монархическия период е благодатна за теорията ми тема. В царството изборите са правени със сопи. Имаме поне два владетелски еднолични режима и двама абсолютни диктатори, както и няколко преврата. Всъщност нито един от тримата държавни глави, седели на престола, не е приемал радушна парламентаризма и е използвал всякакви методи, за да овладее властовите механизми. Двамата сатрапи Стамболов и Стамболийски пък са типичния пример за хора получили власт и вместо да наложат някакви демократични ценности, по презумпция записани в Конституцията, грабват тоягите и налагат опозицията. Разправата с тях пък е реципрочна на поведението им. Когато комунистите идват на власт, те просто отвръщат на терора, наложен преди това над тях. Партията им е била забранена, съответно те забраняват другите партии. Имало е гонения, затвор и убийства срещу тях, съответно и те вече овластени, подлагат на същото довчерашните си гонители. Общо взето от 1879 г. до 1989 г. в страната се редуват различни режими, които изобщо не управляват в духа на парламентарната демокрация. На никой не е липсвала политическата свобода, просто защото тя е била красиво пожелание и слух достигнал до нас през западната ни граница (всъщност в по – голямата част от Европа е била просто презокеански бриз).

Що се отнася до свободата за пътуване, подобно на частната стопанска инициатива, тя не е въпрос само на искане, а и на можене. Убитият от работа селянин така или иначе няма да отиде на почивка, дори ако премахнат световните граници. Боне Крайненеца или Андрешко са забити толкова в селския си бит, че няма да разберат дали им трябва виза или не, за да стигнат до Айфеловата кула. По тяхно време, лежането по плажа с цел придобиването на тен е привилегия на едва няколко процента крупни капиталисти, живеещи като герои от романа „Тютюн”. Когато промените идват и границите са затворени, това разбират само шепа хора, които са знаели, че има свят отвъд съседното село. Несвободата да се пътува, започва да се усеща след края на 60 – те години, когато урбанизацията на страната е завършена, индустриализацията набрала достатъчна скорост и стандарта на живот се е повишил достатъчно, за да може хората да вдигнат глави от ралото, струга и стана и да видят, че по света има „по – длибоко от Искаро и по – високо от Витоша”. Въпреки това, Народна република България се радва на немалко възможности, предвид това, че сме най – близкия сателит на СССР. Специализациите в чужбина (дори САЩ) не са такава рядкост, а въпреки някои ограничения, българският турист може да посещава всяка братска държава. Освен това връзките с ГДР са доста близки, а хората с положение безпроблемно са пътували по целия свят. Един интелигентен човек е казал „Може и никога да не поискам да посетя Индия, но ако ми е забранено да го направя това ще ме побърка”. Принципно е прав, но за да се побъркаш за това, че не може да посетиш Индия, трябва първо да знаеш, че има такова място, после да се запиташ за какво би ти трябвало да го посетиш и чак тогава да се отчаеш, че някой ти забранява. Пред 2/3 селско население, орящо с дървения плуг, този въпрос не седи. Дори в днешно време, бабите чинно кътат хиляди левове, за да ги дадат на някой телефонен измамник, но никога не биха се сетили да си направят екскурзия дори до съседния голям град. Освен това икономическите обстоятелства, ни принуждават да си седим по родните места, въпреки, че спокойно можем да пътуваме из цяла Европа.

Цензурата в културата и изкуството отново може да се усети, само от едно крайно ограничено интелектуално общество. Въпреки това, само като слушам кавърите, които са правили на западна музика групи като „Сигнал” и самото съществуване на банди като тях, „Щурците”, ФСБ, „Импулс” и други, ми идва на ум, че тази цензура се появява след промените, за да послужи като ореол върху нечии глави. Въпреки всички забрани, „Бийтълс” са си познати и напълно актуални за времето си. Ограничението върху информацията идва заради държавния монопол върху медиите. Тук спор няма, макар че сега се изпада в другата крайност – прекаления поток от информация, служи за умело покриване на важните новини. За контрола върху най – общо казано „говоренето”, преди 9.IX.1944 г. е известно достатъчно. Предвид липсата на политическа свобода тогава, е ясно че е нямало как да има творческа такава.

Казано в обобщение, обяснението за липсата на усещане за несвобода през годините на соца, се дължи на редица особености в народопсихологията и икономическото развитие на страната в предходните и следващите периоди. Бедният, необразован човек, няма това усещане просто, защото то стои твърде високо в пирамидата на потребностите. Както ми каза една възрастна жена, когато я попитах чувствала ли се е свободна тогава: „Да. Само дето не можехме да пътуваме и да говорим глупости.”  Просто в ценностната система на българина, желанието да се изразяваш в опозиция се измества от мисълта за пълния хладилник, което е напълно нормално. Един друг човек беше казал „суверенитетът народът го разбира да има ядене, да живее. Ето това е суверенитетът – щастие и благоденствие на народа..”.

 Автор: Стоян Гълъбов