Обвинението, което шокира България и света

На 9 февруари 1999 г. в Либия са арестувани пет български медицински сестри – Кристияна Вълчева, Нася Ненова, Валентина Сиропуло, Валя Червеняшка и Снежана Димитрова, както и палестинският лекар Ашраф ал-Хаджудж. Те са обвинени, че умишлено са заразили със СПИН 393 либийски деца в Детската болница в Бенгази – обвинение, което шокира България и света. По-късно международни експерти доказват, че заразата е резултат от замърсена кръв и лоши санитарни условия, а не от умишлени действия на българския медицински персонал. Първите дни след арестите остават критични в оценката за българската държава, защото това е моментът, в който семействата и обществото очакват бърза и твърда реакция от страна на българската дипломация. Именно тогава много критици насочват поглед към външния министър по онова време – Надежда Михайлова. Според тях тя не предприема навременни и решителни действия, които биха могли да променят хода на драмата още в самото начало. Твърди се, че българската дипломация е можела да реагира още преди да бъдат повдигнати официални обвинения, когато сестрите все още са били само задържани. Това според експерти и близки на медиците е било ключово време, през което намеса на държавата можеше да предотврати потъването на случая в либийската съдебна система. Самата Михайлова по-късно заявява, че е научила за проблема едва след арестите и че не е имала възможност за по-ранна намеса. Но това обяснение не успокоява близките на задържаните, нито обществото, защото липсата на активна дипломатическа линия в първите дни и месеци остава едно от най-критикуваните решения на българското правителство от периода.

След ареста процесите срещу нашите медици се превръщат в години на съдебни фарсове, смъртни присъди, отменени присъди и непрестанен политически натиск. Либийският съд осъжда сестрите на смърт няколко пъти, а международните експерти, включително водещи учени по вирусология, определят обвиненията като научно несъстоятелни. Докато България се лута в дипломатическите си ходове, международният натиск постепенно се увеличава, но усилията оставаха разпокъсани. В същото време българските медици изживяват най-тежките години в живота си, прекарани в килии, подложени на психологически и физически натиск, а надеждата им остава единствено в международната общност.
Критиците на Михайлова и тогавашното правителство твърдят, че липсата на навременна реакция, отсъствието на силна международна кампания и неспособността на дипломатическия ни апарат да мобилизира подкрепа в първите и най-важни месеци са допринесли за това трагедията да се развива в продължение на цели осем години. Когато през 2007 г. най-накрая се стига до освобождаването на сестрите, това се случва не благодарение на ключова роля на България, а вследствие на преговори, водени основно от Франция и ЕС, както и от личната намеса на Сесилия Саркози. Международното посредничество успява там, където българската дипломация от края на 90-те се проваля.

Днес случаят с българските медицински сестри в Либия остава едно от най-болезнените събития в най-новата ни история. Той поставя въпроса дали държавата е направила всичко, което е била длъжна да направи за своите граждани. За много българи отговорът остава еднозначен – в критичния момент държавата, представена от външния министър Надежда Михайлова, не ги защити. И именно този пропуск обрече пет българки да прекарат най-мрачните години от живота си далеч от дома, в очакване на спасение, което дойде едва когато чужди дипломати поеха битката вместо България.