Спомени от Народната република socbg.com
Имаше един момент в живота на Любо Пенев, който на мен лично много ми повлия на целия светоглед.
Лятото на далечната 1996-та. Малко контекст. По това време левскарското журналистическо лоби беше изключително нагло, агресивно и самозабравило се. Талибани с мания за величие и месиански комплекс. Левскарщината тогава не беше просто футбол, но и политика. Те бяха „силните на деня“, „антикомунистите“, цялото правителство ходиха в ложите на мачове на Левски, мутрите от ВИС-2 бяха левскари, за да можеш да се впишеш сред тогавашния „елит“ трябваше да демонстрираш левскарщина. Даже някои бивши цесекари се пребоядисаха, за да са в крак с каноните на новото време (Тити, за тебе става въпрос).
Такава среда и обстановка привлича едни изключително антисоциални елементи. Такива, при които манията за величие влиза в пряк конфликт с посредствената им личност. Единственият вариант да се задоволи неукротимото его е да се пришият под някаква форма към „силните на деня“ – и да започнат като побеснели чакали да лаят по враговете на тези силни. Така в онези години левскарщината беше нещо много повече от футболни пристрастия – това беше значка и „сертификат“, че си част от елита и от „силните“, от „добрите“, от „умните и красивите“. Да си левскар тогава беше като да си славоукраинец сега. Или като да си либерал в Холивуд и Манхатън. Не е въпрос на убеждения и пристрастия, а на нужда, за да можеш да „принадлежиш“.
На левскарското журналистическо лоби въобще не им харесваше, че най-добрите футболисти в националния идваха от ЦСКА. Покрай „славното американско лято“ имаше някакво лицемерно и фалшиво „национално обединение“, „българи юнаци“, „да забравим различията си и да се обединим“. Когато някой ви говори за „национално обединение“, никога не му вярвайте. Който е имал село, знае за какво става въпрос – как дори в едно малко село българите се разделят на „фракции“ и групички, и си завиждат и си правят мръсно.
Когато Ицо Стоичков спечели Златната топка и стана голмайстор на Световното, левскарските журналисти с лицеремна любезност му се мазниха, обаче дебнеха и най-малката грешна стъпка за да го наплюят. Направи 1-2 слаби мача за Барселона, в Каталуня никой не го критикува, но в България започват да пишат критични статии срещу него. Даже си позволиха в един вестник в статистиката на мача вместо „Христо Стоичков“ с номер 8 да запишат „Кюрда“.
Идваше Европейското, ние бяхме в „групата на смъртта“ – с Испания, Франция и много силната тогава Румъния на Георге Хаджи. Нашите почнаха вече да поостаряват и се очакваше това да ни е „лебедовата песен“ – и закономерно да завършим последни. Левскаркото журналистическо лоби почна още преди европейското леко и срамежливо да намеква, че Наско Сираков, който играеше в Славия, трябвало да бъде титулярен нападател на турнира, вместо Любо Пенев от Атлетико Мадрид. Ама едно такова тихичко и пасивно-агресивно намекване, като виновна „тиха пръдня“. Защото Наско играл на световното в Щатите, когато Любо се бореше с рак, затова Сираков трябвало да бъде титуляр и на европейското – нищо, че по това време Любо играеше в Примера Дивизион и сигурно беше в топ 10 на нападателите в света – и то след като една година изобщо не играеше футбол, за да се бори и възстановява от един от най-гадните за един мъж видове рак.
Почва Европейското, нашите правят хикс с Испания и бият Румъния. Изненадващо водим в групата преди последния мач. Обаче Любо Пенев не е вкарал нито един от двата ни гола. Почва се с журналистически дописки как трябвало Наско Сираков да започне срещу Франция. Точно преди най-важният мач създават напрежение и конфликти. На самия мач Любо пропуска чисто положение в началото, а после в опит да се реваншира и да изчисти една топка в защита си вкарва автогол. Падаме с 3:1 и отпадаме.
На другия ден заглавието в най-четения спортен вестник е „Пеневи предадоха България“. Не се шегувам, треньорът, който ни класира четвърти в света и племенникът му, който беше един от най-добрите футболисти в Испания, получиха за благодарност – „Пеневи предадоха България“. Започна се една отвратително гнусна кампания срещу Любо и чичо му.
Пристигат на летището нашите и чакалите с микрофони обграждат Любо Пенев. „Ще се извините ли на българите?“ – това беше първият въпрос към Любо. Да се извини, защото е имал един слаб мач и сме загубили срещу Франция на Зидан, Тиери Анри, Лоран Блан – и така бил „предал България“.
Любо им каза знаменитата реплика в отговор: „Който не ме уважава, да духа супата“. Изгониха го от националния отбор, уволниха чичо му. За „обида на националното достойнство“.
Това беше за мен един много формиращ вижданията ми момент. Да видя някой, който вместо да се извинява и шикалкави, казва „духайте супата“ на така наречените „силни на деня“, на медиите и на „обществеността“, която иска да ги смачка и да ги накара да се извиняват и да им се молят. Съзнавайки какво ще му коства това, но без изобщо да се колебае. На тая глутница безпринципни и агресивни конформисти и социални дарвинисти, които са лишени от всякакво благородство и усещане за справедливост и добродетел, и за които единствената „ценност“ е да бъдат сред „силните и победителите“.
От тоя миг през лятото на 1996 винаги съм уважавал такива, които казват „духайте супата“ на агресивния и самоналагащ се конформистки консенсус. Без значение дали ще е Любо Пенев на левскарското журналистическо лоби или Владимир Путин на „колективния Запад“, или Джокович за ковид-идиотите.
От поне 15 години знам от един приятел, който работи в кредитния отдел на една банка, че Любо много го е закъсал с едни дългове. И тия проблеми се влачиха години наред и Любо не успяваше да ги оправи. А Любо е човек, който беше пръв приятел и любим тенис-партньор на Бойко Борисов в годините, когато Бойко колеше и бесеше в цялата държава. Буквално с една молба на кафе след тениса към Бойко и Любо щеше да бъде уреден с някакъв „no show business“, чрез който да присвои милиони европейски пари или пари за обществени поръчки(като „no show jobs“ – когато някой получава заплата и длъжност, без изобщо да ходи на работа).
Бойко в онея години уреждаше бизнеси и контракти за милиони за сульо и пульо, мъжа на кокошката, която му правеше пиар, си купи имот за няколко милиона в полите на Витоша благодарение на Бойко. Дали нямаше да уреди и добрия си приятел Любо Пенев? Даже нямаше нужда Любо изобщо да се занимава, щеше да е само лицето на бизнеса, някой друг щеше да движи схемите, а Любо щеше да си оправи дълговете за няколко месеца.
Не искам да го изкарвам светец, защото със сигурност не е. Вероятно е по-скоро шопският инат и горделивост, заради които не е поискал помощ. Връщаше си заемите с парите от треньорския занаят. Обаче понеже не умее да си мълчи и да се нагажда, и там се изпокара с всичките, които дават големите заплати – с Домусчиев, с Гриша Ганчев, а в Левски нямаше как да работи. Можеше да започне да се подмазва на Домусчиев, където ако започне работа, щеше да получава сигурно по сто бона на месец. Не е никак зле за човек с дългове. Само трябваше да се подмазва, да го нарича „господин Домусчиев“, „най-успешният предприемач и мениджър“ и така нататък, да преглътне естествената си непоносимост към персонажа Домусчиев. Обаче Любо Пенев просто не е такъв човек – и вместо това публично осмя и се изгаври с Домусчиевата мания за величие – и така завинаги си затвори вратите за Лудогорец. И остана да бачка в някакви второстепенни отборчета.
Можеше някакви рекламки на хазарт да прави – или поне на Кауфланд. Ама инатливият Любо не иска. Да си кажем честно – колко от нас, ако сме затънали в дългове, и имаме опцията „помощ от приятел“ от най-силния човек в държавата, няма да се възползваме от нея и да си решим проблемите? Съвсем честно да си го кажем. Отговорът вероятно ще бъде „нула“. Следователно Любо Пенев е „еднорог“ (метафора за човек, който е по уникален начин различен от другите).
Прогнозите за болестта на Любо не са никак добри. Но пък той си е „еднорог“ – и може и в тоя случай при него нещата да се случат така, както при почти никой друг. В Божиите ръце е всичко.
В момента, в който усетят ледения дъх на смъртта във врата си, хората стават много честни – толкова, колкото никога не са били в живота си. И почват да съжаляват за някакви неща, които не са направили и са пропуснали. И честно казано, мисля, че в тия мигове никой не съжалява, че не е бил достатъчно нагаждач и конформист, че не се е снишил достатъчно, че не се е подмазвал когато и на когото трябва, че не се е навеждал повече. В тия моменти човек осъзнава често за пръв път в живота си колко напразна е цялата тая суета и колко бързо всичко се превръща в пепел. И единственото, за което съжалява, е, че е бил страхлив, колеблив, примирен, нагаждащ се, подмазващ се, криещ се. Че е предал себе си по един или друг нач, че е носил маски през цялото време, че е сключвал „сделки с дявола“ за пари, комфорт и сигурност.
.
Любо със сигурност не е безгрешен, но съм убеден, че няма в момента и няма да има такива съжаления.
