Поетът с ватенката

В нощта на 26 срещу 27 април 1959 г. Пеньо Пенев е сам в стая 118 на хотел „Москва“ в Димитровград. Депресията го смазва. нищо вече не го радва. В един момент жаждата за смърт надделява над желанието за живот. Съдбоносното решение е взето. Поетът изпива голямо количество веронал. (Сънотворно и успокоително лекарство, производно на барбитуровата киселина). После сяда и написва предсмъртните писма. Докато смъртта пълзи по вените на Пеньо, той намира сили да стане и да отиде пред картината „В. В. Маяковски в мастерской РОСТА“, репродукция от Ст. Викторов. Чупи стъклото и оцапва с кръвта си лика на Маяковски. Целува поета, когото смята за свой учител, и написва върху цветната репродукция:

Митко Иванов, главен редактор на в. „Димитровградска правда“, най-добрият приятел на Пеньо Пенев, първи открива падналото му на пода тяло около 8 часа. На малката хотелска масичка грижливо са подредени предсмъртните писма и бележки. До дясната ръка на поета е паднал балежникът му. Още се долавя слаб пулс. Митко вика линейка и тя идва до десетина минути. Д-р Попова прави инжекция на поета, но той така и не се събужда повече. Събралите се хора качват носилката с тялото му в колата.

Пеньо Пенев се ражда на 7 май 1930 г. в с. Добромирка, Севлиевско. Макар и това да е само ден след Гергьовден, го кръщават на баща му Пеньо Митев. Започва да пише стихове още като ученик. Когато е само на 13 години, севлиевският в. „Росица“ на 15 декември 1943 г. публикува стихотворението му „За царя“. Пеньо Пенев Митев учи, но не завършва мъжката гимназия „Цвятко Ганев“ в Севлиево. Рано открива света на поезията и чете много. С поезията идват и първите любовни трепети. През есента на 1944 г. започва дружбата на Пеньо с неговата съученичка Стефка Калименова. Баща й е книжар, Пеньо е чест гост на малката му книжарница. Но освен в рафтовете се заглежда и във Фана, както наричат момичето. Връзката им е платоническа, изглежда, прохождащият поет има необходимост да споделя с някого своите най-съкровени преживявания и вълнения.

Тази първа любов не само вдъхновява музата на прохождащия поет, но го кара и да започне да си води дневник. Така от възможно най-достоверния източник научаваме мислите и вълненията на младежа, които „полагат основите“ на характера и на творчеството му. Както и отношенето му към жените, от които той ще бъде харесван през целия си живот.  Пеньо Пенев посвещава много стихове на Светла. Любовта му към нея не го напуска и в Перник и Димитровград. През лятото на 1949 г. написва няколко стихотворения, посветени на първата му любов, и част от тях включва в „Добро утро, хора!“ – единствената излязла приживе негова стихосбирка. 

В ранната пролет на 1949 г. Пеньо Пенев пристига в новостроящия се Димитровград. Първата му работа е настоятел на в. „Труд“ към Профсъюзния съвет. Сутрин рано разнеся вестника на многобройните строителни обекти. Той не се разделя с бележника си, в който записва къде колко бройки е оставил. В него написва и първото си стихотворение на новото място, което естествено носи името „Димитровград“. Службата разносвач на вестници явно не го задоволява и той става строител. Но не размахва тесла като дюлгерин но и не реди тухли. Назначават го за отчетник в една бригада. Работниците го наричат Пенча. А директор на строителната организация в Димитровград е Пенчо Кубадински, бъдещият член на Политбюро на ЦК на БКП.

През есента на 1949 г. Пеньо Пенев се жени. Булката се казва Кичка Николова, но Пеньо я нарича Кичона. Пари за сватба няма, но за почерпка се намират. Впоследствие се развеждат.

От есента на 1951-а до пролетта на 1954 г. Пеньо Пенев е войник. По време на 3-годишната си служба написва много стихотворения. През юли 1952 г. Пеньо набил ротния си командир и едва се разминава с военния съд. На летни учения в Елховско един от войниците припада в жегата. Ротният командир не вярва, че му е прилошало, и започва да го рита. „Пеньо Пенев (като чувствителна душа) скача и стоварва един юмрук на офицера. Офицерът дава рапорт до командира. Командирът успява да спаси провинилия се Пенев, като веднага издава заповед за 15 дни арест. А след като има едно наказание, не може да му бъде налагано друго за същото провинение.

През 1955 г. в Димитровград Пеньо Пенев се жени за Мария Господинова. На 19 февруари 1956 г. им се ражда син, когото той кръщава Владимир – на името на своя поетичен кумир Маяковски. Пеньо е безкрайно щастлив с наследника си, но животът на новото семейство е изпълнен с трудности и лишения. Това допълнително изнервя и без това не особено стабилния поет, влияе на творчеството му, кара го да търси спасение в чашката.

През пролетта на 1957 г. СБП го праща на работа в многотиражката „Добруджанска дума“. В броя от 16 август 1957 г. поетът публикува стихотворението си „Епоха“, което е подложено на унищожителна критика от членовете на СБП като подигравка с тогавашната власт. През лятото на 1958 г. Пеньо Пенев постъпва на лечение в психоневрологична клиника.  За престоя му там д-р Табакова си спомня: „Пеньо беше поет с могъщи приливи на възторг и отчаяние. Искрено вярваше в комунизма, затова написа най-хубавите стихове за социалистическото строителство. Но той жестоко се сблъска със социалистическата действителност и тогава се разбунтува.“

В последните дни на април Пеньо изглежда добре, весел е, шегува се с колегите си от „Димитровградска правда“. На 25 април отива в редакцията и предлага да направи хумористична страница за 1 май. 26 април е неделя. През деня Пеньо се среща с няколко души. Привечер гостува на журналиста Асен Станоев. Настроението му е мрачно. Към 22 часа изпраща своя позната до младежкото общежитие и на връщане се отбива в квартирата на Димитър Копчев. Там не стои дълго, иска ножче, за да си остри моливите. Към 23,30 ч се отбива в ресторант „Москва“. Присяда на масата на оркестъра. Неразговорлив е. Отказва да пие, заиграва се с момчето на певицата. Към полунощ си тръгва и казва на дежурната касиерка: „Лека нощ, Мария. Не, не, сбогом!“

След много житейски изпитания, лутания и тежка депресия сърдечната и творческата кардиограма на поета Пеньо Пенов прекъсват завинаги. В нарочно предсмъртно писмо до Началника на Окръжното управление на милицията в града Пенев снема отговорността за своята смърт от своите близки и познати. Въпреки това по-късно става ясно, че поетът е силно разочарован от реалността, в която е принуден да живее след „Великата промяна“ – лансирането в литературата на посредствени „творци“ с „ангажирана“ поезия или публицистика, липсата на перспектива за обикновените хора, вкл. за създателите на Града на младежта (Димитровград) и дори раздаването на новите жилище на партийни функционери, милиционерски началници и всякакви други „заслужили другаре“. Самият той в последните години на своя живот тъне в нищета, като няма средства за лечението на своето непризнато дете и продължава от идването си в града да живее в тясна квартира на Жилфонд под наем. Разочарован от тази „нова“ действителност и от крушението на идеалите си за тържеството на новия Човек, но без да се отказва от своя силен хуманизъм и социална ангажираност, Пенев предпочита да приеме смъртта като последен и най-значим протест срещу всички недостатъци на т.нар. „реален“ социализъм по негово време. Това е причината самоубийството му да се пази почти в тайна от недолюбващата го власт, макар широката общественост да продължава години след това да се интересува кой и защо е довел до смъртта този певец на човечността, любовта и светлия идеализъм.