По пътя на изчезналите линии

В началото на миналата година тръгнахме по стъпките на линия, изчезнала от картата преди повече от половин век. Както се и очакваше, повечето неща бяха отдавна в спомените на малцината останали, които си спомняха теснолинейката. Тръгнахме от началната гара Каспичан, където поменът от теснолинейката го носят останалите възрастни хора, които навремето са имали възможността да се повозят. Много от тях си спомниха пътуванията към Нови пазар, или към някое от делиорманските села. Продължихме на север, където стигнахме и до най-населенето място, през което е минавало „малкото влакче“ – Нови пазар. Там сградата на гарата е запазена, защото след края на теснолинейката се изгражда линия със стандартно междурелсие, която съществува до 2002 г. Сградата обаче вече е частна и е обградена с огради. След Нови пазар минахме през две села, в които никога не би се предположило, че е минавал влак. Първото беше Стоян Михайловски (общ. Нови пазар). Местните хора, с които говорихме, ни упътиха към това място с чешмата. Там някъде се е намирала на времето сградата на жп гарата. Как е изглеждала, къде точно е била? Никой не знае.

Следващото село, през което са минавали 600 милиметровите линии, е Жилино (общ. Нови пазар). Там, леко встрани от селото, намерихме останки от сграда, която местните казаха, че е била жп гарата. Населеното място, което следваше, беше с. Войвода (общ. Нови пазар). От там не мога да приложа никакви снимки, тъй като нито един от местните, с които разговаряхме, не знаеше къде точно се е намирала сградата или откъде е минавало трасето. Разбрахме само, че сградата е съборена много отдавна (напълно възможно е веднага след закриването, тя да е съборена).От Войвода се насочваме към село Църквица (общ. Никола Козлево). Там лесно успяхме да намерим мястото, където се е подвизавала гарата, тъй като водонапорната кула все още стои гордо. От сградата най-вероятно са останали само някакви основи, но беше прекалено затрупано с клони и не сме ровили. Между следващото населено място – Хърсово и Църквица, се е намирала спирка Могила. Тя се е намирала на най-високата част от трасето – по платото Стана (тук може да видите снимка: https://www.facebook.com/…/a.1077630515313…/220312393609775/)

В Хърсово (общ. Никола Козлево) отново ударихме на греда, тъй като местните, основно хора от ромски произход, не успяха да ни споделят нищо полезно. От там се насочихме към село Долина (общ. Каолиново). Съвсем случайно, там попаднахме на кмета на селото – Нурхан Ибрямов. Той ни разказа, че гарата е била встрани от селото и сградата все още се стопанисва, но е в частни ръце. Запътихме се на там, но пътят беше просто ужасен и имаше шанс да повредим автомобила, с който бяхме. Може би в Долина наистина се е запазила част от историята на теснолинейката, но не успяхме да стигнем до нея, за залост. Следващото село, в което бяхме е била важна гара по трасето. От там се е разделял клон за град Каолиново, но ще стигнем и до там.

Селото е Ружица (общ. Никола Козлево). Там попаднахме в местната кръчма, където няколко човека си пиеха биричка за обяд. Един от тях беше и „Вълка“. Каза ни и името си, но го забравих. Той ни разказа много за гарата в селото. Показа ни и точното място, на което се е намирала след преместването си (била е местена при строежа на клона към Каолиново). Тя се е намирала много над селото, но това не е спирало хората. Първо ще поемем към град Каолиново. Поради големите количества каолин, които са се намирали в мините в града, се прокарва и жп транспорт. Естествено, освен за товари се е използвал и за пътници.

Преди да стигнем обаче Каолиново и мините, минаваме през тогавашното село Кус (сега квартал на Каолиново). Там сградата е запазена, но не се използва. Причината, поради която все още съществева тази сграда е това, че са я използвали за здравен център след спирането на влаковете. Трасето на теснолинейката в момента е асфалтов път пред сградата. За разлика от Кус, в Каолиново няма нищо. Единствено разбрахме, че гарата се е намирала под минния завод, но къде точно, никой не успя да каже. В читалището и общината не се пазят никакви архиви за теснолинейката. Връщаме се към разпределителната гара и поемаме по другия път – към Тодор Икономово (общ. Каолиново), но преди това се отбиваме във Вълнари (общ. Никола Козлево). Там ни ориентираха към черен път извън селото и наистина там, по средата на нищото, имаше основи на сграда. Дори имаше и запазени стъпала. Много е вероятно това наистина да е било сградата на жп гарата.

В крайната гара – Тодор Икономово отново са останали само спомените. Местните ни насочиха извън селото, където се е намирала и жп гарата. От 1919 г. до подписването на Крайовската спогодба, Тодор Икономово е било крайна гара до границата с Румъния. Тогава логично се е казвало гара Крайна. През 1960-те години навлиза автомобилния транспорт, започват да се използват и много камиони за превозване на товарите, което прави използването на теснолинейката все по-малко. Така през 1965 г. тя е закрита. От тогава Делиорманския край остава откъснат от железопътния транспорт.

Източник:Теснолинейната история на България