Спомен: Когато изгряваше в. „Антени“

имаше право на собствена квота.

Втората струя той си бе заплюл да си я набави от българските медии, които оголи откъм „хората с имена“ и да ги приобщи към вестника предлагайки им съблазнителни офицерски чинове. Някои от тях в запаса не са имали офицерски звания, но кацнаха в редакцията като старши лейтенанти, капитани, майори, подполковници…
Тогава бяха назначени в редакцията наистина известни журналисти като Николай Никифоров, Евгени Михайлов и Иван Делчев от в. „Поглед“, поетът, публицистът и журналист Калин Донков от Българското национално радио, Стоян Петров, тогава главен редактор на вестник „Авто-мото свят“, с когото имах удоволствието да работя известно време в един отдел, Кольо Гергински и  Христо Гуцев, май от в. „Земеделско знаме“, Иван Бабуков от в. „Народна младеж“. Имаше и други, но дистанцията на времето ги е поизтрила от паметта ми…
Тези бъдещи мои колеги донесоха със себе си различен „професионален багаж“,

с което се допълваха един друг.

Но между всички тях тях се открояваше харизматичната, не в църковния, а в светския смил на думата, спортния журналист Иван Делчев. Той се приземи в редакция с чин подполковник, като се вписа в аналите на министерството, че бе единствения по това време офицер от МВР с брада. Поради този му атрибут колежката Иванка Лазарова, която бе дошла в „Антени“ от „Народен страж“, бе кръстила Иван Делчев „Рицарят синята брада“. А заместник отговорният секретар на вестника и карикатурист – Иван Бабуков, му бе лепнал името „Иван Безделчев“.  Но така или иначе, той непоклатимо си остана харизматичната личност на редакцията…
Веднаж зевзекът Иван Делчев си обръснал брадата, влязъл  в редакцията на ул. „Хан Крум“ № 12 и попитал дежурния по това време портиер бай Димитър: „Иван Делчев тук ли е?“ Бай Димитър не можал да го познае без брата и му казал, че още не бил дошъл в редакцията…
Тъй като основателят на вестника

Борис Крумов „танцува само едно лято“ –

защото бе уволнен заради публикувано стихотворение във вестника, но това е предмет на друга тема и бе заместен от Веселин Йосифов, за да го подразни, като имаше предвид физическия, а не  като титан на устното и писано слово ръст на исполин, Иван Делчев  казваше, за Веселин Йосифов, че не признава за човек мъж, който не може да пикае прав в мивката.
Веднаж Иван Делчев на всеослушание каза, че за да уязви Веселен Йосифов му бил казал: „ Ти какво се правиш на шут, за да се харесаш на твоите покровители“… Тогава Йосифов го изгледал с лазерния си поглед през многодиоптровите си очила и го „изпепелил“ с убийстнената фраза: „Ако аз съм шут, ти си шутка“…
Друг път Иван Делчев ни разказа, че когато Веселин Йосифов трябвало да придружава Тодор Живков в състав на правителствена делегация в Северна Корея, някой му подхвърлил, имайки предвид прякора му „Весо Кучето“: „Абе, Весо, ти си куче, а корейците ядат кучета – ще те изядат!“. Тогава Йосифов приемайки дребния си ръст като даденост, отговорил смирено: „ Аз не съм куче, а пудел“…
А самия Веселин Йосифов ни разказа случай от времето на възродителния процес у нас. Когато наша делегация била на посещение в тогавашната Федерална република Германия, немски политик попитал Пенчо Кубадински: „Вярно ли е, че у вас сменяте имената на турските граждани с български?“ Тогава В. Йосифов, както той образно определи поведението на П. Кубадински, се обърнал тежко и тромаво към немския политик като хипопотам и го заптал: „Вие как се казвате?“. „Ханс“, отвърнал германецът. Тогава Кубадински назидателно, размахвайки пръст му казал: „Ако не беше България, да спре османското нашествие към Европа, щяхте да се казвате Хасан“…
Здраве му кажи, ако казаните тогава думи от Пенчо Кубадиски не звучат актуално и сега…

В Швейцария попитали Веселин Йосифов

вярно ли е, че продаваме нерегламентирано оръжие  на други страни. Тогава Йосифов разтворил безпомощно ръце и казал: „Ами искаме да продаваме, но от вас не можем да се вредим“…
Още тогава Иван Делчев ни беше дал урок как трябва да се отнасяме към американците – с достойнство, а не раболепно… От Иван Делчев ми остана и една житейска мъдрост. Той обичаше да казва: „Трагедията на мъжа е, че като се изпикае, колкото и да го тръска, все остава по една последна капчица в панталона“…
Та ето, това исках като начало да споделя за прощапулника на в. „Антени“. Надявам се други мои бивши колеги да ме допълнят.

Спас ДИМИТРОВ-Наборе.бг
Авторът е журналист от някогашният седмичник „Антени”