Герои с алени връзки

ВТОРА НАЦИОНАЛНА СРЕЩА НА ДЕЦАТА ПРОЯВИЛИ ГЕРОИЗЪМ И ГРАЖДАНСКА ДОБЛЕСТ  – 1984 г.

Дали любовта към приключенията или все още неосъзнатото чувство за дълг бяха събрали децата в Народния дворец ни културата „Людмила Живкова“. Близки по възраст момчета и момичета с червени връзки смутено заставаха пред микрофона и разказваха как понякога игрите се превръщат в нещо много по-сериозно, в миг, който трае цял живот. Слушаха ги мъже, брулени от ветровете на преживяното. А преживяното се оглеждаше в ясните очи на участниците във Втората национала среща на децата, проявили героизъм и гражданска доблест.

На бели паметници и мраморни плочи свободата е извезала с алени букви имената на Митко Палаузов, Детелина Минчева, Васил и Сава Кокарешкови, на десетки деца, които не допяха песните си, не доиграха игрите си и останаха завинаги деца. Но подвигът не принадлежи само ца миналото, защото той винаги се върши в името на бъдещето…

* * *

Горещо пладне в Елхово. Нито да тичаш след топката, нито да се свреш вкъщи. Момчета търсели прохлада и отишли на Тунджа. Качили се на сала и навлезли в реката. Едно от тях се хвърлило във водата — чудно как се е престрашило, та то не умеело да плува! След него скочил Влади. Опитал се да му помогне, но водовъртежът подхванал и двамата. На повърхността ту се показвали, ту се скривали перчеми. Вместо вик мяркали се преплетени тела и пак изчезвали, някаква тайнствена сила ги теглела към дъното. Дончо Павлов, без да мисли, заплувал към тях. И успял да ги улови. С неимоверни усилия ги измъкнал на сушата…

—           Сигурно си добър плувец? — попитахме Дончо.

—           Ами. Но бях длъжен да спася приятелите си, не помислих за себе си! Сигурен съм, че ако аз изпаднех в беда и те щяха ла постъпят така…

Всеки човек има мигове на изпитание и в размирни, и в мирни години…

—           Не си спомням за кой път този ден бях влязъл в морето, когато видях на 40—50 метра от мен да се показва и отново да потъва човек — разказваше Адриана Жекова от Каварна. — Гмурнах се и го хванах за едната ръка, но той се вкопчи с другата. Беше по-силен от мен и ме повлече към дъното. Попаднахме в яма. Едва го издигнах на повърхността, нямах сили да го влача. С мъка се освободих от него и заплувах към брега. Грабнах първия дюшек, попаднал пред очите ми, и се върнах. Човекът беше потънал. Търсих го под водата веднъж, два пъти. Когато го намерих и се опитах да го измъкна въздухът не ми достигна. Едва на третия път успях. Още беше в безсъзнание. Със сетни сили достигнах брега. Вечерта отидох в болницата, разбрах, че е жив. Радостта ми беше голяма…

Има една мисъл на Максим Горки: „Не жали себе си, това е най-гордата, най-красивата мъдрост на земята, човек може всичко стига да поиска.“ Едва ли Дончо и Адриан все още разбират, че мъдростта се ражда от живота, а човек е роден да служи на живота…

***

Две бели панделки като две бели пеперуди потрепват в косиците на Венета Белоева. А оня студен януарски ден щеше да изпепели и косиците, и панделките..

Трите приятелки Венета, Димитринка и Марийка играели на „Не се сърди, човече“. Не усетили, че разваленият примус изпуска газ, а печката била наблизо.

— Изведнъж стаята пламна — спомня си Венета. — Изтичах навън, горяха гърбът и ръцете ми. Страшно беше! Но приятелките ми не излизаха. Втурнах се отново в стаята и ги измъкнах. Миг след това газовата бутилка избухна. Около мен имаше деца, но не знаеха как да ми помогнат, само пищяха. Дотича чичо Марин и метна отгоре ми шубата си… Вече нямаше пламъци, но лицето, ръцете и гърбът ужасно ме боляха..

Ах, тези микрофони, прожектори и фотоапарати, които непрекъснато щракат! Думите на Венетка засядат в гърлото й.

Седем месеца лекарите се борили за живота на осемгодишното момиче. Майката, седнала

В края на залата ридаеше, а бащата е навел глава, за да не влагата в очите му.

** *

Тончо Стефанов е седмокласник. Скоро ще встъпи в редовете на Димитровския комсомол. Но все още е дете И той и приятелят му Юрий, Валентин и Росен. Всеки свободен час гледат да изхвръкнат от къщи и да свърнат в дъбравата или да си намерят друго занимание. Ще вървят до шосето и ще броят колите, които минават, отдалече ще разпознават марките им. Та вървели момчетата по пътя, и нещеш ли— един светлокафяв фиат спрял пред тях. Русоляв младеж отворил вратата и ги помолил на развален български език да му купят цигари.

— Учудихме се, колата току-що беше отминала магазина, но приятелите ми отидоха. Аз останах и почнах да разглеждам фиата- беше новичък. В него имаше още трима. Те ми се усмихваха. Аз също. Дотичаха и момчетата. Разговаряхме с чужденците кой както може. С ръце, на „чист“ руски език, докато уж между другото русолявият попита къде е границата. В първия миг се смутихме и ха да покажем различна посоки, но се разбрахме помежду си. Посочихме към Ждрелото и те запалиха мотора. Росен ги проследи, а ние отидохме в МВР. Юрий и Валентин се качиха в милиционерската кола, а аз останах на разклона да не би да хванат друга посока. Скоро нарушителите бяха задържани…

— А не се ли уплашихте, че тези големи мъже могат… — Не се доизказах, защото момчето ме прекъсна:

Татко беше на застава. От батковците зная много неща. А и в специализирания отряд „Млад граничар“ се научихме да разпознаваме следи, да долавяме хитростите на врага. На два пъти се срещах с такива хора. Нали от нашия град започва България?

—           рече малчуганът и ние, възрастните, се спогледахме.

Действително мъжеството е цветът, който зрее в детството. И неговите зародиши трябва да се пазят и отглеждат внимателно

—           с много обич и грижа, защото принадлежат на бъдещето. Защото, както казва другарят Тодор Живков: „Очите на майка България днес са обърнати към вас. Обичайте я така, както я обичаме ние, както са я обичали нейните най-светли чеда, защото вие сте днешната и утрешна майчина радост и надежда на България.

Те, родолюбците с алени връзки, младата смяна на нашите герои, расли в бурни и мирни дни.

— Ние още вярваме в добрия Дядо Мраз… Сърцата ни тръпнат от болка за Грозното патенце. И щастливо пулсират от вълшебното му прераждане. Ние сънуваме хубави сънища. Тихи. Спокойни. Често сънуваме и Храбрия оловен войник… Понякога мечтаем да сме като него. Да преживеем премеждия. Да се преборим с всяко зло. Да избършем сълзите от нечии очи. Да стоплим някое самотно и тъжно сърце…

—           Мечтаем за подвизи, прочетени в книгите. За шеметното издигане на пилотите в синевата. За напрегнатия бяг по граничната полоса, когато прозвъни сигналът „тревога“…

—           Мечтаем… А всяко утро завързваме червените или сините си връзки. Грабваме чантите, пълни с учебници и тетрадки. И хукваме да изпреварим подранилия звънец…

Е, какво — деца като деца. С лудории. С безгрижен смях. С огорчение от някоя несправедливост. И с борбата си срещу нея…

Деца като всички други… Как топло в Народния дворец на културата „Людмила Живкова“ се обръщат към тях кандидат-членът на Политбюро на ЦК на БКП и министър на вътрешните работи Димитър Стоянов, първият секретар на ЦК на ДКМС Станка Шопова, заместник-министърът на народната отбрана и командир на Централния щаб на операция „Българска слава“ адмирал Иван Добрев, героят на НРБ и на СССР летецът космонавт Георги Иванов …Звучат красивите думи „подвиг“, „героизъм“, „мъжество“, „себеотрицание“…

За какво да разкажем по-напред? Кой да започне пръв?

Може би за Румен Кавалджиев от Ахтопол. За онзи летен ден на 1983 година, когато непознат мъж потъва в крайграничната гора. Колко ли задъхани са били миговете на Румен в бързия бяг към заставата… И как ли е тръпнело сърцето му, докато нарушителят вдигне ръце. А сега се усмихва.

Какво пък толкова… Границата на родината трябва да бъде чиста! Нали така ги учат? И в училище, и в пионерската организация, и в специализираните отряди „Зорки очи“, „Млад граничар“…

Границите на родината… Колко малки са още на ръст и години тези момчета и момичета! А вече са истински граничари. Алдомир Моллов от село Елховец, Смолянски окръг, не трепва пред суровия поглед на мъжа, който го пита нещо на чужд език. След малко непознатият ще примигва уплашено пред дулата на граничарските автомати… А братята Веселин и Здравко Бозинарови от село Мугла, Смолянско, нито за миг не помислят, че шестимата, появили се в техния граничен район, са „невинни туристи“. И… пътят на „заблудилите се пътници“ свършва до граничната застава…

Е, как да се разкаже всичко това?

Лазарин Деянов от Михайловград…

…През юни 1983 година Лазарин се прибирал от училище и видял, че от апартамента на съседите Излиза пушек. Влиза бързо вътре. Килимът и пердетата горят, а в креватчето спи малко бебе. Взема детето и го оставя в техния апартамент. След това съобщава на противопожарната охрана…

Ами шестокласникът Георги Радков от Русе?

…Пътят на Георги от училище до дома преминава през железопътната линия. Един ден, когато се прибирал, той се спрял и се загледал в идващия влак. В този момент възрастна жена, тръгнала да пресича, се спънала и паднала на линията. Със сетни усилия Георги успял да я издърпа секунди преди летящият влак да премине през нея.,.

Героизъм! Мъжество! Така ли е наистина? Всичко става в кратки, задъхани, напрегнати мигове. Бързо! Да се помогне! Да се спре нарушителят! Да се потуши огнената стихия! Да се спестят нечии грижи и тревоги. Да се усмихне щастливо някой трудов човек…

—           Такива сме ние, със сини и червени връзки! С ненаписано понякога домашно. С футболна топка или с дървен меч. По време на игрите и уроците ни се случват разни неща, които сега в светлата зала наричат героизъм. За героизма възраст няма…

—           Ние се изчервяваме от смущение. Разказваме бързо, накъсано. Все не става тъй, както ни се иска! Но хората, дошли на Втората национална среща на деца, извършили доблестни прояви, ни гледат с добри очи.

Овлажняват майчини клепачи… Е, защо, мамо? Ето ни — живи и здрави. Може и да сме преживели миг на изпитание.

Нали така е било и с Храбрия оловен войник? Той е преминал през много премеждия. И дори когато е изгарял в огъня, не се е изплашил. Защото е бил добър. И е останал такъв, докрай.

Завинаги!

Препечатано от сп. „Патриот“, 1984 г.