1956 – Годината на прелома

От Унгарската революция до Априлската пролет в България

Точно шейсет години изминават, от може би най – преломната година, в историята на Източния блок. Година, която разделя източната и западната политическа мисъл, в рамките на съветската сфера на влияние. Точно тогава проличава идеологическата слабост на наложената от СССР идеология, изкуственото събиране под един похлупак на културно различни държави и дължината на страшната сталинова сянка.

Ако започнем от Изток на Запад, ние може да проследим различните реакции и градацията на това, което се случва, след като пулса на най – могъщия съветски лидер е окончателно изгаснал.

В Съветския съюз, освен няколко теоретични постулати, всичко си продължава по старому. Така, както е било от времето на Иван Грозни (1533-1547). Една огромна по територия държава, която в по – голямата си част е негодна за нормален живот, управлявана от самодържец и разчитаща на неизчерпаеми и безжалостно експлоатирани човешки и природни ресурси. Сменяйки Сталин, Хрушчов осъжда неговата личност и методи, но по същество продължава да използва добре смазаната по време на Втората световна война военна машина за поддържането на разделението, наложено от тримата големи играчи в световната политика – Чърчил, Рузвелт и Сталин.

Потомъкът на украински пастири е избран за Първи секретар на Комунистическата партия на Съветския съюз от 1953 до 1964 и Председател на Съвета на министрите на СССР от 1958 до 1964. Той организира разобличаването на Сталин, разкривайки ужасите на неговата диктатура пред света в доклад на закрито заседание на Двадесетия конгрес на КПСС през февруари 1956 г. По този начин Хрушчов започва ликвидирането на “култа към личността на Сталин” и се опитва да въведе демократизъм в тоталитарната система. След Двадесетия конгрес на КПСС освобождава всички политически затворници, осъдени по времето на “култа към личността”. Въвежда определен ред и започва да осъществява контрол върху работата на органите за държавна сигурност. Под ръководството на Хрушчов съществува относителна творческа свобода за интелектуалците. Всичко това обаче е повърхностно и то при положение, че се сравнява със сталиновия режим. Известни са неговите думи:

 „Аз съм стар и изморен. Да ги оставим да се изправят лице в лице един срещу друг. Аз направих основното. Някой можел ли е и да си мечтае да каже на Сталин, че не ни устройва повече и да му предложи да се пенсионира?… Днес всичко вече е различно. Страхът изчезна и можем да си говорим като равни. Това е моят принос. Няма да се боря повече.”

Тази наистина гигантска крачка спрямо самодържавието в СССР, но по отношение на външната политика, само страхът от ядрена война, спасява света от жестока война със САЩ. Съветските политици не отстъпват и милиметър, от това, което сталиновото моливче е начертало в Ялта. Неуспявайки да се сработят културно и политически със страните останалите от тяхната страна на Желязната завеса, те разчитат на грубата сила. Въпреки старанието си обаче, колкото повече на Запад се отива, толкова повече Съветския съюз, се сблъсква с нежеланието на либерално настроените нации, да бъдат управлявани чрез държавно планирана икономика и политическа несвобода. Типичен пример е Югославия, която се прави на разсеяна при всеки опит, в нея да бъде наложен подобен модел на управление и дори стига до сближаване с Китай (друг погледнал на Запад съветски подражател).

Но преди да стигнем до Белград, на няма и 200 километра в източна посока, кипи невиждано оживление. В Народна република България се стяга Априлския пленум.

Априлският пленум е част от политическа кампания с кадрови промени в цяла Източна Европа, последвала XX конгрес на Комунистическата партия на Съветския съюз през февруари 1956 година. Министър-председателят и член на Политбюро Вълко Червенков, който по това време е фактически ръководител на БКП, не приема с ентусиазъм решенията на XX конгрес. При подготовката на Априлския пленум той критикува подготвяния от Секретариата доклад, поради което през март е проведена среща на българското Политбюро със съветското ръководство в Москва. На нея Червенков остава в изолация, като съветското ръководство твърдо подкрепя първия секретар Тодор Живков, на когото е възложено да изнесе доклада пред пленума. В навечерието на пленума в партийното ръководство са обособени четири отделни групи – около първия секретар Тодор Живков, около партийния лидер Вълко Червенков, около вицепремиерите Антон Югов и Георги Чанков и някои старий партийни дейци, изместени на второстепенни позиции, като Добри Терпешев и Йонко Панов. Подкрепата за Червенков, който видимо е в немилост пред съветското ръководство, постепенно се свива и видни негови поддръжници, като председателя на Президиума на НС Георги Дамянов преминават в лагера на Живков.

В подготовката и хода на пленума Живков се опира на авторитетни партийни лица като Георги Дамянов, секретаря на ЦК на БКП Димитър Ганев, члена на ПБ Енчо Стайков. Той си осигурява и активната подкрепа на групата на Югов и Чанков. Докладът на Живков е съгласуван със съветския посланик у нас Ю. Приходов, а и по време на пленума Живков поддържа постоянни контакти със съветската страна.

Прастарата българска тактика на наплюнчване на пръста и вдигане на ръката високо, сработва безотказно. Веднага се поема по новия курс, без да се направи никакъв опит за откъсване от съветската сфера на влияние. Напротив, точно в този момент изгрява звездата на правешкия хитрец, която грее повече от три десетилетия на върха на българската държава и още две и половина декади, служи за политически ориентир на над 30% от гласоподавателите в страната. Ерата „Живков” се превръща в разделителната линия в българската история. Горянското движение вече е потушено, политическото насилие си е свършило работата, а вината за него е прехвърлена на кротко пенсионирания Вълко Червенков. Започва ерата на целувките, ордените, доматите и петрола. Цената обаче са затворените граници, липсата на частна стопанска инициатива и тотален контрол на живота, от страна на Партията.

При онези обстоятелства цената не изглежда голяма, но в дългосрочен план, замяната на свобода за сигурност, винаги изиграва лоша шега.

Прескачаме титова Югославия, където нищо не е такова каквото изглежда и отиваме в по – далечната и по – западно ориентираната Унгария. Объркани от повеите на чисто формалните промени в СССР, унгарците си поемат въздух и решават, че е време да управляват страната си по начин, който подхожда на техните лични разбирания.

Унгарското въстание от 1956 г. е спонтанен революционен бунт срещу правителството на Унгарската народна република и неговата просъветска политика, който продължава от 23 октомври до 10 ноември 1956 г.

Въстанието започва като студентска демонстрация, към която се присъединяват хиляди граждани, докато тя минава през центъра на Будапеща на път към сградата на парламента. Студентска делегация, която опитва да влезе в сградата на радиото, за да излъчи исканията си, е задържана. Когато мнозинството навън изисква тя да бъде пусната, срещу него започва стрелба от силите на държавната сигурност вътре в сградата. Новините се разпространяват бързо, а с тях насилието и безредиците в столицата.

Бунтът бързо се разпространява в цяла Унгария и правителството пада. Хиляди се организират в опълчения и започват бой със силите на държавна сигурност. Просъветско настроени комунисти и полицейски служители често са екзекутирани или затваряни, като от затворите са пускани и въоръжавани затворници. Импровизирани съвети изземват контрола над общините от управляващата Унгарска работническа народна партия и поставят политически искания. Новото правителство формално разпуска Полицията на държавна сигурност, обявява желание да се изтегли от Варшавския договор и обещава да проведе нови свободни избори. До края на октомври боевете почти приключват и нормалната обстановка започва да се възстановява.

След като обявява готовност да изтегли съветските войски от Унгария, Политбюро на ЦК на КПСС променя решението си и се подготвя за смазване на революцията. На 4 ноември значителен брой съветски войски нахлуват в Будапеща и в други райони на страната. Унгарската съпротива продължава до 10 ноември. Над 2500 унгарци и 700 съветски войници са убити в конфликта, а 200 000 унгарци стават бежанци. Масовите арести и преследвания продължават месеци след това. До януари 1957 г. новоназначеното от СССР правителство унищожава всякаква видима опозиция. Тези съветски действия са осъдени от много западни марксисти, въпреки че те засилват съветския контрол в Централна Европа.

Нека сега да се опитам да синтезирам идеята на статията, следвайки нишката на тези събития географски, а от там и от гледна точка на народопсихологията.

Започвайки от СССР, където три години след смъртта на Сталин, все още изпитват страх от него, минаваме през НРБ, където се гради солидна база за един несменяем лидер и стигнем до Унгария, където на върха на копието са нанизани хиляди борци за свобода. Всеки път, когато направя този исторически паралел разбирам, че има нещо в тези събития, което убягва в историческите анализи. Не съм сигурен дали става дума за особеностите на народните бит и душевност в различните страни, дали говорим за липсата или наличието на спомен за по – добри времена или усещането че има/няма какво да губиш. Факт е обаче, че до разпадането на Източния блок, Народна република България е толкова близък съветски сателит, че при най – малка грешка в пилотирането е щяла да кацне точно на Червения площад.

Според мен от тук тръгва и генералното разминаване 33 години по –късно. Както е различна унгарската 1989, така и българската.

Автор: Стоян Гълъбов