Зов за помощ!

ТАЛАНТ, КОЙТО ЗАСЛУЖАВА

УВАЖЕНИЕ И ПОДКРЕПА!

Николай Янакиев Илиев е роден през 1948 г. в Шумен. В родния му град го знаят по презиме. Родителите му са от село Зимевица, Софийско. Дядо му е диригент на духовата музика в селото, но поради липса на поминък се премества със семейството си в Нови пазар. Бащата на Николай е железничар, но свири на акордеон. Майка му е домакиня. Още двегодишен, малкият Ники си прави „киномашина” от два стола и машинописна лента. Като ученик бяга от къщи у своя приятел Красимир, на чийто баща купува на двамата електрически китари с усилвател и двете момчета си правят състав.
През 1967 г. Николай влиза в казармата и още като новобранец го пускат в отпуска, за да си вземе инструментите. И така, до края на службата си е музикант – свири по генералски банкети и т.н. Едновременно с това е и шофьор. „Карах краставици с камиона – шегува се той. – Вечерно време бях музикант, през деня возех моркови.”
Веднага след уволнението от армията Николай се оженва. Година-две по-късно, в началото на 70-те, си купува 8-милиметрова камера. С нея заснема чернобял филм, който неочаквано за него получава първа награда на кинолюбителски конкурс. С няколко свои приятели и с подкрепата на Наско Тотев, тогавашен секретар на шуменското читалище „Гривица” (сега „Стилиян Чилингиров”), основават киноклуб. От Преслав докарват един камион плоскости и два месеца майсторят материалната база.
В този киноклуб са направени първите цветни снимки в Шумен – с цветна глава, с 5 разтвора. Тогавашният самодеен театър поставя оперети и ползва младите фотографи-кинолюбители за документиране на представленията си. И до ден днешен тези снимки не са си изгубили качеството! Заради своите умения съвсем скоро Николай е назначен в ДО „Българска фотография”, където работи известно време, но продължава да се занимава и в читалищния киноклуб. Там успява да привлече и съпругата си Невяна. Името на клуба им е… Студио „НиВеНа” – съкращение от имената на клубарите Николай, Веско и Наско.
Скоро обаче Николай напуска фотографията, защото директорът на Окръжния профсъюзен дом на културата Милко Тончев проявява интерес към неговата личност и му предлага работа като осветител, озвучител и електротехник. Създават нов киноклуб – „Съвременник”. Заснемат няколко филма по сюжети от Николай Хайтов. Самият Хайтов идва на премиерата им, завежда адаша си на ресторант и му казва, че могат да го приемат в тогавашния ВИТИЗ без първия, политическия изпит и ще го набие, ако не отиде да учи там. Но… нашият Николай не заминава за столицата… Няма как да се издържа, тъй като вече е семеен и с малко дете. А и да беше учил и завършил там, пак нямаше да може да практикува професията си заради пустото софийско жителство…
През 1982 г., като художествен ръководител на клуба, Янакиев е изпратен на 4-месечен курс в Пловдив. Там им изнасят лекции преподаватели от ВИТИЗ и други известни хора. Научава много неща за киното. Заснема късометражна игрална дипломна работа. Но по неизвестна причина завършилите курса така и не получават дипломи… Нашият герой, обаче, вече си е извоювал име и то работи за него. Освен Профсъюзния дом той обслужва още 4-5 ведомствени дома на културата към различни шуменски предприятия. Прави за тях кинорепортажи, диапозитиви, развлекателни мероприятия за работниците. Създава три филма на тема „Качеството”, финансирани по партийна линия. Професионалистите от столицата са възхитени! Агенция „София прес” ги копира от 16 на 35 мм и ги пускат като кинопрегледи във всички шуменски киносалони, даже ги прожектират преди тогавашния суперхит „Всичко е любов”! Реакцията на шуменци, когато виждат себе си на големия екран, е поразителна – дори самият игрален филм нямал такъв успех, както тези черно-бели „късометражки”! Всички местни „филмови звезди” били на върха на щастието!
Когато се сменя ръководството на Профсъюзния дом на културата в Шумен, идва един много интересен и амбициозен председател на Окръжния съвет на профсъюзите – Зиновий Милев. Той решава да направи основен ремонт на зрителната зала, купува скъпо техническо оборудване, осветителна и видеотехника, пултове, компютри, изгражда студио с панорамен прозорец 3?2 м, звукоизолация – всичко е на много по-високо ниво, отколкото в Шуменския драматичен театър по онова време. Тогава започват да снимат и първите видеофилми в града. Общо художествените ленти, изработени в профсъюзния киноклуб под ръководството и с точното операторско око на Николай Янакиев, са над 40. На повечето е музикален оформител и дори композитор. Много от тях са отличени с национални и международни награди. Репортажите му са стотици, а диапозитивите – хиляди… За съжаление, след „демократичните” промени, когато напуска дома на културата, е трябвало да ги издаде по опис, а после те биват унищожени… Зрителната зала и студиото са разрушени… Сега там се намира хипермаркет на голяма чуждестранна хранителна верига…
Слава богу, със собствени средства навремето Ники е поръчал копия на десетина свои филма в Българската телевизия и сега понякога ги гледа отново на старата киномашина, подарък от близък приятел. Дори наскоро, отново с приятелска помощ, ги е прехвърлил на двд-дискове, за по-удобно гледане. Качил ги е и в интернет.
Една интересна случка от времето на социализма: Партията отпуснала на киноклуба една „Латвия” и с нея изпратила Николай в… Централния софийски затвор! Там той трябвало, заедно с един поет, да покаже два свои филма по повод… дните на приятелството със затворниците. Взел си киномашината, влезли през автоматичните врати и директорът на затвора ги почерпил кафе – както във филма „Топло”… Дошло време за прожекцията… В единия от филмите бил показан конкурс за Мис „Черно море”, първото място в който спечелила Соня Васи. Когато затворниците видели красивите дами в бански костюми, все едно в затвора паднала бомба – такава възторжена реакция шуменският кинотворец не бил срещал на никой друг свой филм! Естествено – повечето затворници не били виждали разголени момичета от години… Преди прожекцията директорът на затвора попитал Николай дали във филмите му няма нещо опасно, а той отговорил, че има само много хубави полуголи момичета. Но началникът отсякъл: „Ами ние тук даже и картички с голи момичета не им даваме да гледат! Но хайде, сега нали имат празник!” Тъкмо нашият кинооператор трябвало да пусне машината, и се явил някакъв технически проблем. Когато му потрябвала отвертка, изведнъж около него се оказали десетина души, които извадили от джобовете си най-различни инструменти… Поправили киномашината и „голямото шоу” започнало… Но усещането било колкото интересно, толкова и страшно… Щракането на ключалките и вратите и до днес отеква стресиращо в ушите на „кинаджията”…
След ремонта на залата на Синдикалния дом на културата в Шумен Николай става „завеждащ машини и съоръжения” – според длъжностната му характеристика. Но всъщност е „момче за всичко”. Сам се грижи за осветлението и видеосистемите за двустранна връзка в 5-6 зали. На въпроса къде е научил тези занаяти, Николай отговаря: „Никъде не съм ги учил, просто са били в мен и са се събудили. В трети клас имах един връстник, с който живеехме в циганската махала и вечерно време сядахме на нашия праг и си говорехме за невероятни неща: космос, звезди, извънземни – за какво ли не… Тогава не знаех, че тези хора са цигани. Много ни уважаваха. Та това момче беше пълен отличник, без да чете, а аз колкото и да четях, не можах да бъда много добър ученик, но както и да е… Та той за пръв път си направи един звънец с батерийка и когато навиваше бобинката, понеже нямаше цял проводник, той съединяваше жичките и се чудех защо им обелва краищата, а не ги връзва направо. Чак после разбрах, че този проводник е емайлиран и има покритие – изолация, която трябва да се изстърже, за да се продължи веригата…” И така сам се заинтересувал от електротехника, пак без да го е учил някой. Но каквото и да пипнел, ставало. После поправял цветни телевизори, видеомагнетофони и каква ли не техника… Сам започва да създава най-различни светлинни ефекти за дискотеки, заведения… Николай Янакиев обзавежда и няколко бара по морето със страхотно осветление и озвучаване.

Горе-долу по същото време Николай става един от първите дисководещи в Шумен, защото открили едно много хубаво заведение в квартал „Дивдядово”, наречено „Извора”, с ресторант. Когато веднъж отива там с дама, собственикът на заведението Антон Джабаров приближава към масата им и се извинява на дамата с думите: „Мога ли да отнема кавалера Ви?” и го завежда в подземието, където преди това имало някаква дискотека, но сега се ползвало за склад. Казва му: „Тук искаме да направим нощен бар, може ли да стане?” С отговора „Да” веднага започва обзавеждането на помещението, тъй като в практиката си на осветител Николай е имал възможност да опознае добре техниката на осветлението. От стари прахосмукачки и други подръчни неща изработва прожектори, въртящи се прожектори, бягащи светлини, с компютър командва осветлението… Скоро става и дисководещ в огромния нощен бар. Дори според сервитьорите и барманите бил по-добър от титулярния си колега, когото заместил, защото се бил подул от зъбобол… Преди това е работил в емблематичния шуменски ресторант „Юртата”, дискотеката в Студентския дом и няколко други заведения.
На 3 ноември 1989 г. откриват новия четиризвезден хотел „Шумен” и тогавашният му директор Георги Станчев, който бил чувал за Николай и бил виждал негови неща, го кани за дисководещ и той започва работа в нощния му бар. Там води дискотечната програма, докато оркестърът отдъхва. По-късно ръководството решава, че няма нужда от оркестър и остава само дисководещият Янакиев.
След приватизацията на хотела Николай напуска работа. „Когато дойдоха някакви частни фирми и приватизираха хотела, стана нетърпимо за работа – споделя той. – Дойдоха мутрите и ни изгониха. Не ни плащаха никакви заплати и аз реших да напусна. И тогава вече започнах като дисководещ по морето, съвсем самостоятелно, в Обзор, Кранево, Бяла, Албена…” Във Варна не успял да пробие, защото шуменските диджеи подбивали цените на местните и не ги обичали много…

През 1994 г. Николай е за последно в Кранево, а през следващите три години води абитуриентските балове в Шумен – в ресторант „Бирарията”. След това масово навлиза чалгата и той отказва да се подчини на новата „мода”. Останал без работа и без никакви средства за съществуване, чувствителният и способен артист по душа е принуден да продаде дома си и да си купи една изоставена къща в самия край на село Кюлевча, където 20 години да оцелява сам, без близки, приятели и семейство, с произведените в двора му плодове и зеленчуци. Междувременно опитва да работи какво ли не. Понеже има сръчни ръце, го вземат в различни мебелни фирми. В едната от тях сглобява кухни, внасяни полуготови от чужбина, и ги монтира по апартаментите на клиентите, като влага в тях и лична изобретателност. Началниците му го хвалят като много добър майстор, тупат го по рамото, но… не му плащат. Или му дават под минималната заплата, на ръка. Така и не го назначават на трудов договор, колкото и да е молил. „Не стига, че си правиш кефа, ами искаш и да ти плащам” – му подхвърлил някой от новоизлюпените чорбаджии.
Години наред е на трудовата борса. Пращат го поддръжка в училище, но не го приемат; кандидатства за озвучител в театъра – и там му отказват. Пробват го като оператор в една местна телевизия, но и там няма късмет – след два месеца собственикът фалира и оставя персонала без заплати, осигуровки и стаж… Тогава съдбата на Николай Янакиев стремително тръгва надолу. Регистрира фирма със свой приятел (така било модерно в началото на 90-те), но тя така и не заработва. Почти престава да търси работа, защото знае, че и да работи, няма да му платят. Почти четвърт век живее без редовни доходи и осигуровки…
Сега, най-после, от близо три години Николай е пенсионер по възраст, но с почти минимална пенсия – 196 лв. за 23-годишен стаж, тъй като от 1992 г. не е работил на трудов договор поради гореспоменатите причини. Отскоро той има сериозни проблеми с очите – двойна катаракта с лекарска препоръка за операция. Вместо светлини вижда еднометрови светли кръгове, както сам ги описва. Вече трудно шофира, а колата му е единственото средство за нормално човешко общуване – когато веднъж месечно пътува до Шумен, за да си вземе пенсията и да си накупи най-необходимите продукти от някой хипермаркет. Но… големият проблем е, че няма внесени медицински осигуровки за 4 години назад и не може да се оперира по клиничната пътека от Здравната каса. Сумата, необходима за внасяне, е над 830 лв. с лихвите. А общата стойност на операциите на двете очи и вътреочните лещи ще бъде около 3000 лева, които Николай Янакиев не може сам да събере и заплати. Ето защо се налага да му се организира дарителска кампания, благодарение на която тези средства да бъдат събрани в рамките на няколко месеца. Центърът за социална рехабилитация и интеграция на хора със зрителни увреждания в Шумен подкрепя благородната акция и разпространява информация за случая. Предвидена е благотворителна прожекция на част от филмите на Николай и неговия киноклуб.
Молим всички, които желаят да помогнат на този талантлив, чувствителен и изобретателен човек да види отново красотата на света в пълния и? блясък!

Банковата сметка на Николай Янакиев Илиев е:

IBAN BG61 UBBS 8002 4018 3929 40
ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА

Прилагам рецептата, издадена от очния лекар д-р Дарина Керековска с предложение за оперативно лечение на катаракта.

Надявам се да ни съдействате тази информация да достигне до възможно повече хора с благородни души, които да откликнат (най-вече финансово) на здравословния проблем на Николай.
Благодаря предварително!

Валентин ИВАНОВ
колега и приятел на Николай

Фейсбук профила на Николай-Илиев