НРБ – символът на мира на Балканите

България – фактор за стабилност на Балканите! Подобно твърдение днес би се сторило на всеки твърде пресилено, дори погледнато с насмешка. Но, да, в близкото минало нашата страна е можела гордо да носи това определение.

Скоро след края на Втората световна война доскорошните съюзници СССР и САЩ ще си поделят сферите на влияние, най-осезаемо в Европа.

„Студената война“, официално периодът след Фултън (1946 г. ) до краха на Съветския съюз през 1991 г., биполяризира света, спускайки т.нар. „желязна завеса“ между Изтока и Запада. В тази обстановка постепенно се оформят и двата военни блока – НАТО ( 1949 г. ) и Организация на Варшавския договор ( ОВД ) през 1955 г.

Интересен факт е, че и САЩ имат голям интерес към Балканите след края на войната, не само икономически, но и военно-стратегически. Още през 1946 г. Вашингтон разработват подробно проучване с кодово име „Калдрон“ за военна операция от Алпите до Хималаите, където акцент се поставя на Балканския полуостров.

В последствие включването на Гърция и Турция в НАТО (1951-1952 г.) донякъде оправдава и потвърждава стратегията на САЩ, заложена назад във времето. Допълнителна причина за приемането на тези две държави в Алианса е и това, че те се включват с 25 000 военни във войната в Корея, започнала през 1950 г.

В ОВД се включват България, Румъния и Албания като основателки от региона на Балканите и се превръщат в една от опорите на СССР в Европа. С течение на времето България успява да спечели доверието на Москва и да се превърне в „най-верния“ сателит на Съветския съюз.

Споменавам тези, може би известни на повечето хора факти, за да представя възможно най-кратко обстановката на Балканите и мястото на НРБ на тях.

В интерес на истината, най-важният региона за България след края на Втората световна война си остават Балканите, думи на Георги Димитров. В следващите години след отношенията със СССР, тези със съседите ще бъдат най-важни за МВнР на НРБ.

Когато споменах термина „най-верен“ сателит на Съветския съюз, това не означава и винаги най-привилегирован. Какво имам предвид? В периода 1956-1965 г. България получава една от най-малките военни субсидии от Москва – 404 млн.рубли за целия период. За сравнение, Румъния получава 712 млн.рубли, а Полша – 2 млрд. рубли за същия период. Това е един от малкото факти, които с времето затвърждават позицията на НРБ като фактор за мира на Балканите и Западното Черноморие.

Най-сериозната позиция на София, която Тодор Живков отстоява до 1989 г., е Балканите, и в частност България, да бъдат „зона без ядрено оръжие“ и „зона на мир и сигурност“. Живков дори си позволява да изкаже своето неодобрение за разполагане на подобен тип оръжие във ФРГ и ГДР в разговор с Никита Хрушчов през 1957 г. Официално позицията на България е представена през 1960 г. от Т.Живков на Общото събрание на ООН, като преди това, през 1958 г. е обсъдена в НС на НРБ.

В периода 1961-1966 г. по идея и организация на България се създават Комитети за балканско сътрудничество и добросъседство. В тях се включват Гърция, Югославия, Румъния и България. Определено може да се каже, че тези Комитети подобряват дипломатическия климат на Балканите и най-вече отношенията на София с останалите съседи, което е и една от основните цели на Живков.

Не друг, а Живков е натоварен от Москва с отговорната задача да бъде своеобразен  „помирител“ между Румъния и Унгария през горещата за Източния блок 1968 г.

През 1980 г. България отново изказва мнение, че „нищо не пречи в духа на Заключителния акт от Хелзинки да се състоят срещи на експертно ниво от балканските страни за многостранно сътрудничество“ – думи на Т.Живков на среща в Атина с румънския лидер Чаушеску и министъра на външните работи на Югославия Върховец. Позицията може да се определи като смела и дори дръзка, предвид това, че Съветският съюз е сериозно резервиран относно междубалканското сътрудничество на държавите в този период.

Средата на 80-те години на XX век България заедно с Румъния застават зад идеята „За освобождаване на Балканите от химическо оръжие“. За съжаление инициативата не се подкрепя от Албания и Турция.

През февруари 1988 г. България организира среща на министрите на външните работи на държавите от Балканския полуостров, което не се е случвало за последните близо 50 години. Резултатите не са за подценяване. Приема се да има обмен на информация по националните военни доктрини, съкращаване на военните разходи, пряка телефонна връзка между правителствата, министрите на отбраната и граничните войски и др.

В периода 16 октомври – 3 ноември 1989 г. НРБ е домакин на СССЕ за защита на околната среда. Въпреки изключително напрегнатата обстановка в страната, срещата е определена като една от най-успешните. За ПЪРВИ път в историята на Хелзинкския процес на срещата в София се гледат въпроси за международната взаимопомощ за предотвратяване на природни аварии и замърсяване на трансгранични водни пътища. Приет е „Европейският екологичен фонд“.

Така България от края на 1945 до самия край на Студената война е радетел на идеята Балканите да бъдат „зона на мир и сътрудничеството“, както и фактор на полуострова за това.

За голямо съжаление, на съвременен етап това не може да се каже за нашата страна. Но определено историята е доказала, че България може да бъде радетел и пазител на мира, най-важният признак за една цивилизована държава.

Уверен съм, че отново начело на страната ни в близко бъдеще ще застанат далновидни държавници, които да превърнат отново България във важен фактор на Балканите – икономически, политически и миротворски.