За ЦУМ – като за ЦУМ

ЦУМ не беше просто магазин, а цяла институция, чиято слава се носеше извън пределите на страната ни. Ширнал се на площ от 19 000 кв.м. той беше най-големия магазин на Балканите, който събираше 120 магазина в един и беше притегателен център за всеки гост на столицата ни. Откритият през 1957 година универсален магазин бързо се превръща в емблемата на изобилието през соцдефицита и главна цел за посещение на хора от провинцията и чужбина.

По повод XIII партиен конгрес, през 1986 г. в магазина е извършена основна реконструкция на стойност над 20 млн. лв. Тогава е въведен свободния достъп до щандовете (преди това са се обслужвали от продавач), касови апарати IBM – последна дума на техниката, баркодовете на стоките и прословутата „Чекпойнт“ система. ЦУМ става единственият търговски обект в страната с електронна система за охрана на стоките.Това обаче не спира кражбите от него, напротив, заради свободния достъп на клиентите до стоките те нарастват многократно.

Именно темата за „безплатно пазаруващите“, която публикувахме неотдавна, стана повод за срещата ни с г-н Бранимир Димитров, който заради естеството на работата си там става пряк свидетел на кражбите от магазина.

Бранимир Димитров завършва средното си образование през 1980 г. в Техникума по търговия в София и още преди казармата е разпределен на работа в Централния универсален магазин. Преди 35 години го назначават като ревизор материално отговорни лица (вътрешноведомствен контрол) със 120 лв заплата, която през 1989 г. достига цели 600 лв. През годините израства до началник отдел, а накрая става салонен управител или т.нар. Организатор по контрола на търговската дейност, което го прави трети в ръководната йерархия на ЦУМ. Уволнен е през 1997 г. от новото „синьо“ ръководство, малко преди приватизацията на апетитната хапка.

Кои крадяха от ЦУМ?

Всички – като започнете от децата и наркоманите, минете през лекарите и учителите и стигнете до работниците и пенсионерите. Най-много обаче крадяха руснаците, които идваха на екскурзия у нас. Те нямаха такива магазини на самообслужване и грабеха като невидели. Положението беше станало толкова нетърпимо, че се принудихме да се свържем с представителя на Интурист др. Илякин. Той самият ни беше помолил за по-крупните кражби да го викаме да идва на място, за да види с очите си какви ги вършат неговите сънародници. Спомням си за един интересен случай оттогава. Две рускини бяха откраднали два куфара от петия етаж,( там се продаваха куфари и чанти) и слизайки надолу по етажите ги бяха препълнили с крадени вещи, т.е. от всеки етаж са си взимали по нещо. На излизане обаче  чекпойнта сигнализира и намиращия се в близост милиционер ги задържа. В куфарите имаше откраднати вещи за около 400-500 лв, доста крупна сума за онова време. С други чужденци проблеми в това отношение нямахме. Е, имаше и изключения като щерката на една зам. министърка на кубинското МВР, която също се беше пробвала в „безплатното пазаруване.“

Деца хващали ли сте?

Децата също крадяха, а за тях бе предвидено да бъдат наказвани с т.нар. обществено порицание. Трябваше да се изпрати писмо до училището и да се прочете пред целия клас, но юристката в съвета в повечето случаи проявяваше снизхождение и им го изпращаше вкъщи. На практика не се правеше така като бе записано в закона, за да не ги злепоставяме.

А циганите?

 Може би ще ви се стори странно от днешна гледна точка, но циганите тогава крадяха много рядко. Всички работеха. Бяха културни и всички можеха да четат и пишат. Имаха поне основно образование. Спомням си, че от 75 чистачки в ЦУМ 50 бяха циганки, но работеха изключително съвестно. Мъжете им работеха на рампата. Бяха много по-интегрирани от днес. Е, и тогава си бяха по далаверата и измамите. Тогава пред ЦУМ имаше много чейнчаджии, които основно бяха цигани и въртяха санжетата под колоните.

А хора с положение в обществото залавяли ли сте?

Както вече казах „взимащите си“ бяха от всички слоеве на населението. Бяхме заловили една  деловодителка от службите ни за сигурност, която беше откраднала едни джинси. Беше ги скрила под палтото. Била ги сложила там, пък забравила да ги върне. Оправдания, които няма как да хванат дикиш. Казваше се Анна Дамянова, а баща и беше генерал от ДС. За нея кой ли пък не се обади да ходатайства. Въобще системата на ходатайствата беше много развита. След като са те хванали в крачка и са ти написали акта, се започваше с търсенето на връзки, някой да те оправи да не се разбере, да не се чуе, да не се пусне акта да върви по-нататък. Почваше се едно обаждане откъде ли не. Спомням си за един лекар от ВМА и за една юрисконсултка, която беше откраднала няколко чифта дамско бельо. Откъде ли не не звъняха да се застъпват и за тях.

Кога настъпи бумът на кражбите?

Бумът на кражбите настъпи след голямата реконструкция от 1986 г., когато купувачите  получиха свободен достъп до стоките. Преди това всичко беше заградено с щандове, зад които имаше продавач. Чекпойнт системата, която се въведе тогава по-скоро имаше защитна за нас мярка, отколкото спирателна за клиентите. Понеже беше много скъпа, тя беше монтирана само на изхода на ЦУМ. Ако дежурният милиционер го хване – хване, ако не, е избягал.

Тогава бяха рядкост магазините със свободен достъп до стоките. Явно хората се изкушваха, защо да го платят като могат просто да си го вземат.

Голяма част от извършителите на кражби от магазина бяха добре оборудвани, така да се каже. Кой с пришити джобове, кой с клещи някои, за да се пребори с пуловете. Като ги хванехме винаги се оправдаваха, че е станало някаква грешка. Забравили, че го сложили в джоба например и си тръгнали.

Разполагахте ли с видеонаблюдение?

Видеонаблюдение имаше.  На етаж имаше по 2-3 камери, но не беше в смисъл на това видеонаблюдение, че да се предотвратяват кражби чрез него.

Какво се крадеше най-много от ЦУМ?

Дрехи изключително много се крадяха. Обуваш взетия панталон, после обуваш върху него твоя и беж да те няма.

Пенсионерите крадяха предимно от гастронома – саламче, кашкавалче сложени под палтото, в джоба. Вероятно парите и тогава не са им стигали, за да крадат хранителни стоки.

Тийнейджърите крадяха обикновено дрехи, обувки и маратонки. Например на щанда за обувки, при приемането на стоката, всеки чифт обувки се маркираше с едно „Т“ с химикал. Секционната управителка се казваше Таня и на нейно име бяха наименували маркировката. Интересно ставаше като хванат клиента с „взетите“ обувки. Той веднага започваше да се оправдава, че ги е купил от еди-къде си. Но маркировката ясно показваше, че лъже.

Имаше щандове, които даваха големи дефицити. Най-много имаше дефицити от бельото, дрехи, обувки. Конфекция и железария даваха големи дефицити, защото бяха дребни неща и лесно се крадяха, но пък щандовете за платове по обясними причини даваха големи излишъци.

Тогава имаше т.нар. търговски риск, разпределен на летен и зимен. Летният е по-малко, защото заради по-оскъдното облекло не може се укрива окраденото, а зимата сме по-навлечени и е по-лесно. Така например, ако през лятото е 0,30 ст на 100 лв стокооборот, зимата ще е 0,50 ст на 100 лв стокооборот. Въпреки това обаче, остатъка от липсите си беше за сметка на търговския работник, която му бе отдържана от заплатата.

Какви бяха наказанията за този род кражби?

Когато започнах работа, на отдела, в който бях назначен бе възложено да съставя актове по чл. 218 от НК за т.нар. маловажни случаи за кражби. Макар, че бяхме на щат в ЦУМ, съставяхме актовете в качеството си на инспектори към РНС, понеже съвета беше този, който имаше власт.

Имали сме по 60-70 акта на месец. Имало е дни и с по пет кражби.  Наказанията бяха административни. До 50 лв открадната стока, санкцията бе от 50 до 300 лв,  но не по-малко от тройния размер на вещта. Т.е., ако откраднатата вещ е на стойност 5 лв, то глобата беше 50 лв, ако е за 20 лв, то глобата беше минимум 60 лв. Това се правеше с цел да се разтовари съдебната система от такива маловажни кражби. Но имаше условия, примерно в едногодишен срок лицето да не е извършил нарушение, понеже този род кражби не се водеха престъпление. Ако стойността на откраднатото превиши 50 лв обаче, се отиваше на следствие.

Когато се напишеше акта ние го предавахме в Пети райсъвет (днес община Оборище), там имаше юрисконсулт, който съгласно написания акт издаваше наказателно постановление и налагаше изпълнението на наложената глоба. В същото време работехме и с 5-то районно управление на МВР. За кражба от магазина в затвор никой не е лежал. Когато питах Илякин какво ставаше с руските обирджии, когато си се прибираха в СССР, той се шегуваше, че ги пращали в Заполярието.

Иначе, когато хванехме някоя рускиня да краде почти винаги се почваше с ред сълзи, ред сополи и молби. Много ги беше страх да не извикаме ръководителя на групата, тъй като всяка група се придружаваше от човек на КГБ. Просто не искаха да се разчува, за да си нямат неприятности с техните хора после.

Кои случаи на кражба никога няма да забравите?

Сещам се за три емблематични случая, които едва ли ще забравя някога.

За една четка до топ съдията Димитър Попов

Един възрастен човек си беше купил четка за боядисване. Прибира се и решава, че тя няма да му върши работа и се връща отново в ЦУМ, за да я върне. Решава да я остави на щанда, без да предупреди никой и си взима друга четка, която е малко по-скъпа и не я плаща. След като го хванахме му написахме акт. Беше му наложена 50 лв глоба, но той го обжалва. На първа инстанция загуби и когато се стигна до втора в СГС се паднахме при непоколебимия съдия и бъдещ министър-председател Димитър Попов. Той потвърди наказателното постановение. Но интереното в случая е, че за една четка стигнахме до съдия, който издаваше смъртни присъди.

Пенсионерката с фалшивия паспорт

Бях хванал една пенсионерка с фалшив паспрорт. Беше го намерила отнякъде и върху  снимката на истинския притежател на паспорта си беше залепила нейната снимка. На мястото на сухия печат с герба, пък беше чукнала едни 10 стотинки. Нали отзаде бяха с герба и то излиза все едно е със сух печат. Гледам паспорта аз, стори ми се съмнителен и викнах дежурния милиционер.  Установи се, че е фалшифицирала паспорта. И тук куриоза е, че макар да бе откраднала вещи за 5-6 лв, замина директно за районното, защото се бе представяла с подправен документ. А това вече се води документално престъпление.

Клиентът с крадения панталон

Един пък си бе откраднал панталон, чекпойнт системата е свирнала, но не са успели да го хванат. Човекът си се бе сдобил с дънки без пари. Обаче не се сетил да си махне пула и когато пак решава да дойде в ЦУМ обут с крадения панталон, на входа алармата се задействала и така го хванаха.

А организирани грабежи имаше ли?

Големи кражби поне по времето, когато съм работил аз е нямало. В предишни години и да е имало, едва ли им е била дадена някаква гласност. Но пък се сещам за един интересен случай на кражба, която със сигурност е била добре организирана.

ЦУМ, ако не ме лъже паметта затваряше в 21.00 ч зимно време и 22.00 ч. през лятото. Тогава всяка вечер преди затварянето му идваше специализирана група към МВР със следови кучета, които обикаляха етажите. Ефектът по-скоро беше психологически, т.е., ако някой реши да остане, има огромна вероятност да го надушат.

Но не щеш ли една вечер обирджии успяват да останат в магазина след като е хлопнал кепенците. Следовите кучета не са ги открили. Спомням си, че бяха откраднали доста бижута от бижутерския щанд и избягали. След известно време обаче милицията ги залавя.

Въобще смея да кажа, че милицията работеше тогава. Разбира се нямаше днешната гласност на престъпленията, за да живее обществото спокойно. Наказанията бяха доста строги и мога да кажа, че донякъде имаха възпиращ характер. За 1000 лв да откраднеш от държавата ти даваха 1 година, 5000 да откраднеш-5 години. Има една приказка в правото – Не е важна тежестта на наказанието, важна е неговата неизбежност. Макар че и тогава също имаше опити някой „прегрешил“ наш човек да го оправим, като цяло криминалната милиция си вършеше добре работата. Показателен за това е и случаят, за който ви разказах.

Персоналът „взимаше ли си“?

Продавачите също поскрадваха, когато имаха въможност. Начини много. Правехме им внезапни проверки, но и това не винаги помагаше. Продавачките или лъжеха в рестото, или второкачествена стока се продаваше за първо качество, а разликата в цената си оставаше за тях. Друг техен пиниз беше да не маркират вече заплатената от клиента стока. Не бяха чести случаи, но ги имаше. Преди реконструкцията имаше едни каси, които обслужваха няколко щанда. По този повод сред продавачките се беше родила приказката „Стани да седна аз на касата, че довечера ще имам гости“…

Имаше обаче едно 127-мо постановление за ощетяване на клиентите от търговските работници. Вътрешно ведомствения оперативен контрол следеше за това. Пишеха се жестоки актове, а неред с глобите можеше да се стигне и до дисциплинарно уволнение, без да имаш повече право да работиш в търговията. Това важеше и за т.нар. укрити стоки. Това бяха дефицитните стоки. Например заредят 15 кашона с търсената стока, но 5 пускат за клиентите, а 10 остават в склада за свои хора. И така се създаваха връзките. Просто системата на дефицита, каквато беше плановата ни икономика тогава, раждаше този вид нерагламентирани отношения.

До крайни мерки обаче рядко се стигаше най вече заради дефицита и голямото текучество на търговски работници. Най-трудно се намираха хора за железарията и гастронома. Въобще много от  щандовете имаха недостиг на персонал.

Как се отнасяха продавачите към клиентите?

Честно казано тогава не малко от продавачките се държаха като богове зад щанда, а клиенти често се оплакваха от грубо отношение към тях. На всеки щанд имаше книга за похвали и оплаквания, които често се вземаха под внимание, а и клиентите бяха доста активни в тях. Ако някой клиент се оплачеше, случаят се проверяваше детайлно и ако продавачът си бе надвишил правата ги изпращахме в т.нар. от мен „дисциплинарни батальони“- железарията и гастронома. Там поради естеството на работа никой не искаше да работи. През 90-те години, заради настъпилата безработица започнаха вече да се държат прилично с клиентите. Като цяло мнението ми е, че както днес, така и тогава има хора, които просто не стават за търговски работници и не им е това работата, въпреки че се занимават с това.

Въпреки теучеството на кадри, ЦУМ си беше търсено място за работа от продавачите. Имахме обучителен център, т.нар. ПУЦ. Тъй като над 90% от персонала беше женски, на всеки етаж имаше т.нар. стаи за жената, с баня и тоалетна. Мъже имаше на щандовете за железария, мокети и килими, и на щанда за битова техника. Всички бяха с униформи.

Какво най-много се пазаруваше от ЦУМ?

Всичко. Основно стоките тогава бяха български. Не внасяхме нищо от капиталистически държави, защото за това бяха необходими долари, които бяха кът за държавата. Работехме със страните от СИВ. Най-много внасяхме от Съветския съюз. От ГДР и Полша внасяхме парфюмерия и козметика, а в края на 80-те години започнаха да навлизат китайски стоки. Имахме сключени договори за бартер на стоки с братски магазини от ГДР, ЧССР, ПНР, УНР. Стоките, които получавахме и които съответно те получаваха от нас, не минаваха през каквито и да било валутни разплащания.  Хората се избиваха да ги купуват. Българинът тогава умираше за вносна стока.

От друга страна пък гърците идваха на талази да пазаруват при нас. Беше им изключително евтино. Пристигаха организирано, обикновено по Великден. Рейсовете им спираха на паркинга пред Александър Невски. Купуваха най-вече сервизи, чинии, супници и купи. Буквално ги отнасяха с кашоните.

Спомням си също какви големи опашки ставаха като пуснаха телевизорите „София-81“. Имаше голям наплив за тях, понеже за онова време си бяха върха на технологията. Правеха се списъци. Даваха се номерца и чакаш докато ти дойде редът. Плануваните бройки все не достигаха. Беше пълно иначе с руски телевизори, но нашите бяха много по-хубави. За перални и хладилници също имаше голям дефицит. Всичко ставаше със записвания и най-вече с връзки.

Във всеки дом обаче имаше хладилник, телевизор и пералня. Тогава вървеше приказката за трите ключа. Затова че всеки българин има ключ за кола, вила и апартамент, а как се е сдобил с тях при този дефицит един Господ знае.

По време на Лукановата зима помня, че по цели нощи хората стояха пред гастронома да го чакат да отвори на сутринта. Седяха, припадаха на опашки. Палеха огньове да се топлят. Магазините тогава бяха буквално празни навсякъде. Тогава и много от предприятията спряха да работят, защото на практика бяха на загуба. После пък правителството на Димитър Попов освободи цените, стоките се появиха, но на баснословни цени.

Разплащанията само кеш ли ставаха?

Към средата на 80-те си спомням, че се появиха чековите разплащания, но започнаха да стават много измами с тях и ги махнаха. Имаше доста чекове без покритие. Мисля към 1986-7 отпаднаха изцяло като система на разплащане. А, ако ме питате за фалшиви левове-нямаше такова нещо тогава.

За ЦУМ такъв, какъвто беше…

Дипломатическият магазин

На третия етаж имаше т.нар. стая за дипломати или дипломатически магазин със специално зареждане.  В нея освен лица от дипломатическия корпус и от висшия ешелон на властта никой друг нямаше право да влиза и да пазарува. Всъщност обикновения клиент въобще и не знаеше за нея. Никъде не беше обявено за нея. Просто се знаеше от когото трябва. Излишно е да казвам, че там имаше и от пиле мляко. Такъв дипломатически магазин имаше и в кв. Изток. Там се намираха стоки, където никъде другаде ги нямаше тогава, но недостъпни за обикновения човек. Това си беше чиста показуха за пред чужденците.

Но като цяло ЦУМ беше най-добре заредения магазин в цялата страна. Държавата се стремеше да го снабдява ритмично и с възможното на максимум разнообразие от стоки, за да изглежда добре в очите на чужденците най-вече. Обаче към края на 80-те и там започна да се усеща остро дефицитът.

Мини Пето районно управление ЦУМ

За сигурността на търговския обект навремето се грижеше милицията. Тя беше т.нар. ведомствена милиция към Петото районно, която беше на щат при нас. 30 милиционера на сменен режим следяха за реда и контрола в магазина. Казвахме му мини районно управление ЦУМ. Ако хванеха някой крадец или гражданин с непристойно поведение, веднага го отвеждаше в дежурната стая.Началник им беше офицер Пламен Йонов.

Праеха обходи и около района на ЦУМ. Все пак градинката около ЦУМ и Централната баня, известна още като  Пазевенската градина, си беше сборище на лентяи, проститутки, хомосексуалисти, въобще хора без трудови доходи, определяни като боклука на соцобществото. Милицията към ЦУМ ги привикваше в дежурната стая и им пишеше актове, най-вече, затова че не работят. Имаше едно 66-то постановление за лица, които не полагат общественополезен труд. А там беше пълно с такива, както казах.

Протестът на един пожарникар

И до днес си спомням за един доста нетипичен за ония години случай, който се е запечатал ярко в съзнанието ми.

Преди 30 години един пожарникар се беше самозапалил в знак на протест. Полива се с бензин и скача от третия етаж на магазина, когато той е пълен с хора. Беше от Копривщица, но не се разбирал с началниците си и в знак на протест решил да вземе тази крайна и показна мярка. Просто е искал да даде гласност на протеста си. Разбира се за този случай въобще не се беше разчуло. Никъде не се писа за него. Нищо. Нямаше как в онези години.

Пакетът с взрив

По време на реконструкцията от 1986 година, строителните работници бяха намерили пакет с взрив. Това се случва долу в мазето, където имаше едни тръбопроводи, явно за парното. Незадействалият се експлозив беше увит с вестник Работническо дело от 1957 г., а тогава е построен ЦУМ. Явно при самото му изграждане някой е решил да прави атентат, но се е оказал безуспешен. Не се е взривило и си е останало там. А точно по това време режимът по сигурността беше много затегнат, заради протурските терористични атентати. А ЦУМ се считаше за един от най-рисковите обекти в страната. Един атентат там би създал голям отзвук в обществото най-вече, заради близостта на правителствените сгради наоколо.

Приватизация под масата и краят на институцията ЦУМ

По времето на социализма, а и малко след него ЦУМ си беше държава в държавата. Заедно с филиалите му, персоналът стигаше до 1500 души. С партиен и комсомолския секретар на щат, голям стол за служителите, почивна база на морето, въобще всички екстри подобаващи на такова голямо търговско предприятие.

През 1997 г., когато Костов дойде на власт, настъпи времето за неговата приватизация. С ръка на сърцето мога да кажа, че тя  бе абсолютно криминална, както за всяко едно сладко парче от държавната баница. Първо уволниха директорката, която беше с дългогодишен опит и синята власт тогава си назначи свое протеже. Г-жа Дакова се казваше, която беше председател на СДС Подуяне. Толкова беше компетентна в търговията, че не правеше никаква разлика между търговска отстъпка и търговска надбавка. Все пак по образование бе електроинженер. Беше си чисто партийно назначение, натоварена с точно определена задача. Говореше се, че била човек на Евгени Бакърджиев.

Първо го продадоха за смешната цена от 30 млн. марки на  ливанския гражданин Газуан Ахмад Шараф. Доста интересна и компрометирана личност, но за тогава това нямаше никакво значение, важното беше да се продаде на ниска цена, за да могат да се вземат определените комисионни. После го препродадоха, а сега е собственик на Гергов, който отдава помещения под наем.