Спомени от Народната република socbg.com
Години на трудови подвизи и слава на българските младежи и девойки!
Труд, отдаден на Родината безкористно, от сърце. Една песен екна над полета и балкани: „Елате, хиляди младежи, на родната страна надежда“.
И надеждата на България – младите хора, се стекоха на сборните пунктове, формираха бригади и се включиха в строителството на заводи, пътища, язовири, напоителни системи, проходи и мостове, необходими за създаване на съвременна индустрия и модерно селско стопанство. Ентусиазмът беше невероятен. За днешните младежи непознат и непонятен.
Дадохме думата на млад човек тогава да сподели своите спомени за бригадирското движение в България .
Инженер Тодор Димитров Тодоров е роден през 1927 г. в с. Полско Косово, Русенско, в селско семейство. Основното си образование завършва в родното си село. Средното в Полско-тръмбешката смесена гимназия през 1946 г. Висшето образование, специалност „Индустриална химия“, завършва в София през 1951 г., като първите две години учи в Русе. Като студент участва в младежките трудови бригади в прохода „Хаинбоаз“ и Димитровград. От 1952 г. е на работа в Химкомбината на Димитровград, като първите 15 г. преминава цялата йерархия от началник на химическа лаборатория до зам. главен директор на Химкомбината. От 1967 г. е главен директор. От 1972 г. е първи зам. главен директор на обединение „Тежка химия“. Активен участник в изграждане на тежката химическа промишленост на България.
– Тошка, приемаш ли в нашия разговор това обръщение, или ухото ти е навикнало на приятния гъдел на официоза – другарю или господине?
– Обръщението е приет етикет за общуване и не съм го приемал като израз на превъзходство. „Тошка“ е нормално при разговор между съученици и приятели.
– Днешните „демократи“ много се страхуват от руското влияние и затова затриха руските строежи. Има ли в Полско Косово живи хора и страхуват ли се от руското влияние? Ти страхуваш ли се?
– За съжаление, днес в селото живеят много по-малко хора, и то предимно стари хора. До ликвидирането на кооперативния строй имахме съставно ТКЗС със село Пейчиново. Ръководството беше в с. Полско Косово, като по-голямо. След разтурянето село Пейчиново запази своето ТКЗС с целия машинен парк и продължи своята дейност, запази си и хората. В Полско Косово върнаха земята в реални граници, хората останаха без работа, отидоха по градовете, емигрираха и селото замря. Хората обичат руснаците, за страх дума не може да става. А на мене да се задава въпрос за страх е неуместно.
– Ти участвал ли си в бригадирското движение. Бил ли си и бригадир и какво би споделил с нашите читатели и днешните младежи? Доколкото зная, Димитровград и Химическият комбинат, на който си бил генерален директор, са изградени от младежките бригади. Какво би отговорил на дебелашките закачки на днешните собственици, които откраднаха построеното от бригадирите, че сте били будали и сте строили без пари и че вместо да си гледате живота, сте работили като роби?
– Първите две години следвах индустриална химия в Русе. След това закриха химическите факултети в Русе и Варна и продължих следването в Софийския университет. Като студент в Русе бях бригадир на Хаинбоаз. Прокопахме Прохода на Републиката, най-късият път, свързващ Северна и Южна България, минаващ под Шипченския балкан.
Имах самочувствието, че продължаваме процеса на „Съединението“, описан в записките на Захари Стоянов!
Пробивахме Балкана с кирки и лопати и воля желязна. След тежкия дневен труд се отчиташе съревнованието между бригадите и на първата се връчваше знамето. Следваха незабравими вечери край бригадирските огньове. Песни, хора и танци, романтични запознанства и завързване на приятелства за цял живот.
Като студенти в София целият курс „Индустриална химия“ през летните месеци бяхме бригадири в Димитровград и изграждахме Химическия комбинат. Статуквото на бригадири беше различно от бригадирите, които изграждаха града с кирка и лопата. Работехме на щатни длъжности, като дублирахме титулярите. Трупахме опит като специалисти, със самочувствие на бъдещи ръководители. На дебелашки закачки не отговарям. Не са достойни за отговор.
– Кой проектира изграждането на града и Химкомбината?
– С указ на Министерския съвет от 02.09.1947 г. на мястото на с. Раковски започва изграждане на град, който щеше да носи името на Георги Димитров, като изграждането щеше да се осъществи от млади хора – бригадири, като се черпи опитът на съветските комсомолци, изградили град Комсомолск.
Началото на бригадирското движение започва от Димитровград, като се разраства и обхваща цялата страна
Планирането, проектирането и изграждането се осъществяват от български инженери и специалисти. Първо бригадирите изравняват площадката и строителството започва. Държавното и партийно ръководство осъществяват общото ръководство с голям ентусиазъм, с пълната подкрепа на хората. Изграждането на Химическия комбинат е дело, от началото до пускането му в експлоатация, на съветски инженери и специалисти. За строителството СССР предоставя на България заем. Всички ръководни длъжности при строежа и усвояване на производството се заемаха от руски инженери. В завода работеха 400-500 съветски специалисти. Те бяха безупречни. Учеха ни на организация, ред, дисциплина, отговорност. Това не се забравя, за което сме им благодарни. Учеха ни и ни научиха. Това се видя, когато си отидоха и нашите специалисти станаха титуляри на всички длъжности. Проблеми не сме имали.
– На колко години ти повериха управлението на Химкомбината. Какви връзки и ходатайства те направиха генерален директор?
– Никакви ходатайства! Станах генерален директор след 15 г. трудов стаж, заемайки всички длъжности, стигайки до зам. генерален директор, и на солидна възраст – над 40 г. Не искам да скромнича, ръководството на такъв Химически комбинат е много отговорна работа, а ръководството на комбината беше под погледа на държавното и партийно ръководство. Затова кандидати за длъжността, използващи връзки и ходатайства, не се намериха.
– Има ли Г. Димитров лични заслуги за изграждането на града и комбината, та градът да носи неговото име?
– По-голяма заслуга от тази, че изграждането на града от млади хора, на бригадирски начала, беше негова идея и като министър-председател я осъществи, не може да има. Той беше мъдър и скромен ръководител, хората оцениха това, кръстиха града на неговото име и до днес отстояват това име.
– Като бригадири с кирката и лопатата строяхте язовирни стени, корпуси на заводи, проходи през планините и мостове над реките и нищо не се саморазруши. С какво превъзхождахте днешните строители?
– Тогава се строеше за народа, за държавата. Много хора не знаят, че първата автострада с две платна по две ленти – Хасково – Димитровград беше построена при Тодор Живков и още е годна. Днес строителството е бизнес, гони се голямата печалба. Затова се пестят материалите, качеството им, бърза се да се получат парите, контролът липсва, защото възложителите са собственици на строителните фирми. Резултатите гледаме и слушаме всеки ден.
– Би ли посочил емблематични личности с особени заслуги към бригадирското движение, изразявайки почит и уважение към тях, да уважим всички участници в това славно движение?
– Разбира се. Посочвам ги: Георги Димитров – вече казах защо.
Пенчо Кубадински – командир на младежките бригади. Ентусиазиран, енергичен, достоен, уважаван, обичан;
Пеньо Пенев – възторжен поет, възпял бригадирското движение и оставил на поколенията крилатата фраза: „Когато се наливаха основите“. Почетен гражданин на Димитровград.
– Тошка, малко е неудобно и за двама ни, но се изкушавам да те попитам, след като си заемал такива високи и отговорни длъжности, сигурно високата пенсия компенсира тези усилия?
– Във въпроса не виждам нищо неудобно. Пенсията ми е 560 лв., а дали е висока или ниска, ти прецени!
– Трудно ми е да повярвам. Защо? Как може?
– Какво да ти отговоря. Закони! Питай тези, които ги коват.
– Каква е съдбата на комбината днес? Не го ли ликвидираха като „Кремиковци“?
– Не! Демократите на Иван Костов го продадоха на чужденец и той вече не е български, не пълни държавния бюджет.
– Какво ще кажеш за тези, които откраднаха и бригадирския труд?
– Какво да кажа. Може ли да им се размине. Румънците може да повлекат крак…
Димитър НЕДКОВ, София
Бел. на ред. Броени дни след като даде интервюто, г-н Тодоров напусна този свят! Поклон пред паметта му!
Източник: Блиц
