Taкова беше моето детство

Автор: Максим Тетовски

Като малко дете целият свят ми изглеждаше по-розов, по-празничен, имаше повече трепет, имаше някаква магия във всичко това.

Помня, че не можех да се адаптирам към детската градина и веднъж даже избягах, като се върнах сам в къщи-една улица ни разделяше.

Помня, че веднъж стоях на прозореца и тъгувах за вкъщи, и за мама, не исках да играя на нищо в градината, гледах през прозореца нашия блок.

Помня, че беше голяма мъка да ме сложат да спя следобед, все пречех на другите да спят, и веднъж заедно с още едно момче другарките ни наказаха с лишаване от следобедна закуска и следобедна игра, като ни държаха заточени в спалнята.

Помня, че през 1979 г. когато бяхме на море, ни мъкнеха по разни баири и гори, само и само да отидем на неохраняем плаж, за да не плащаме 10 ст. входна такса. Такава мъка и умора ми беше в горещината на връщане през баира и най-често се уреждах баща ми да ме носи на раменете си.

Помня големите снегове през зимата на 1980/81 г., когато излизайки пред блока затъвах до кръста в снежната покривка.Помня първия учебен ден, 15 септември 1982 г.-горещ летен слънчев ден. Разпределяха ни и заедно с братовчед ми се паднахме в един клас, което много ни зарадва. Бяхме неразделни, заедно играехме, заедно си пишехме домашните.

Помня зимата на 1984 г., когато редовно си устройвахме снежни войни-замерване със снежни топки срещу децата от съседния блок, строейки снежни крепости за защита.

В онези години всяка вечер играехме на криеница, и на какво ли не, устройвахме си квартално първенство по футбол, играехме блок срещу блок, теренът беше точно зад нашия блок-хубава широка поляна. Бяхме събирали пари даже за екип-отидохме в спортния магазин и купихме зелени гащета и фланелки, на които после купихме лепенки с номера и с ютия ги лепихме върху тях. Аз понеже не можех да играя добре, винаги ме слагаха защитник, нали защитниците само ритат, нямат техника. Сега като се замисля-каква задружност, каква организираност-да събереш пари за екип, да отидеш да го купиш, после някой да си предостави дома за всички, заедно да ги разпределим и залепим, и всичко това в името на една обща идея. Колко често това липсва сред възрастните.

Обичах да ходя на манифестации, защото ми купуваха балонче, знаменце и сладолед. Помня тържествената атмосфера, от която душата ти се вдъхновява, поне при мен беше така. Така мощно звучеше по високоговорителите:“…Преминават трудещите се на ….предприяте…“ всички са щастливи и жинерадостни.

Помня първият сняг през зимата на 1984/85 г. падна на 3 януари, и от рано сутринта с новите подарени за нова година мини-ски падна голямо пързаляне и радост.

Неизлечим спомен в мен ще останат жизнерадостните лета между 1980 и 1990 г., които прекарвах всяка година в село Жеравна в Стара планина, заедно с роднини и братовчеди. Всеки ден игри на карти, разходки в гората и планината. От диня правехме таласъми, вътре запалваме свещичка и вечер излизахме да плашим по-малките деца.

Много интересно е, че винаги имах някакъв свой си морал, когато другите отиваха на покрива на блока да пушат, аз винаги отказвах…и веднъж ги хванаха, и после отнесоха боя, а аз бях чист.

Но беше хубаво детство, добре че нямаше компютри и интернет и всеки ден по цял ден играехме навън. Първата електронна игра видях през 1987 г., когато на братовчедите ми им донесоха от Австрия по една малка такава игра. През следващата година и на мен от СССР ми донесоха подобна и сутрин ставах рано, само за да играя на нея, такъв ентусиазъм беше.

Мисля си, че ние възрастните трябва да направим всичко възможно, за да си възвърнем това очарование, което всички сме имали в детството, когато всичко е свежо и необичайно като приказка. Преди няколко дни чух песента на Росица Борджиева „Зимна ваканция“, не бях я чувал цели 20 години, и това ме върна веднага в онези години, почувствах силен трепет, усещането беше абсолютно същото, както тогава. И едновременно с това се появи тъга, че е отминало. Събитията са отминали безвъзвратно, но това усещане ми показа, че вътре в нас ние сме абсолютно същите, има такова ниво в нас, което не се променя, и за което времето е без значение.