Джигити на пътя

Препечатано от сп. „София“, 1983 г.

Автор: Росица Любенова

Има един виц. Пътуват двама приятeли с кола из улиците на града. На червен светофар шофьорът дава газ и преминава праз кръстовището. Приятелят му, който седи до него, казва:

– Какво правиш?! Защо преминаваш на червено?

– Аз съм джигит, а за джигита червеният светофар не е страшен.

Така преминали през няколко кръстовища – все на червено. На петото свет лината била зелена. Джигитът намалил и автомобилът спрял. Приятелят му изненадан го попитал:

– Защо спираш, нали свети зелено?

– Спирам, защото от другата страна на червено преминава друг джигит.

Казват, че вицът бил грузински. Може и да е така, но много джигити се появиха и в нашата столица. И то не такива, дето са яхнали по двадесет и шест или триста коня, а най-обикновени пеши джигити.

Заставам на кръстовището, където живея, и ги наблюдавам. Светофарите са осем и са автоматични. Кръстовището е оживено. Тук пресичат маршрутите си три тролейбуса, две автобусни и две трамвайни линии. Потокът от автомобили е постоянен. Но и броят на джигитите не е по-малък – от всички възрасти и от всички полове. Ето двадесетгодишна майка с количка притичва през четирилентовото платно, обляно в червена светлина. Клаксоните цепят въздуха, скърцат спирачки, изнервени шофьори теглят по една ругатня. Пешите джигити мълчат. Никой не протяга ръка да спре майката и детето. Никакъв упрек. Напротив, мнозина я придружават – с торби, с дипломатически куфарчета, с дребни дечица, стиснали ръката на баба и дядо.

Повечето тичат към трамвая, чието появяване на спирката не винаги съвпада със зеления сигнал на стъкленото око. Дори не се оглеждат. Развели коси и палта, те се устремяват към жълтите вагони и нищо не ги интересува – гони ги единствено мисълта „да хванат трамвая“. И то непременно този, а не следващия, за който няма нужда да тичат и да рискуват не само собствения си живот.

Някои пък за никъде не бързат. Та просто са се прегърнали през кръста и са разхождат на червена светлина по платното. Смеят се и подвикват на ядосаните шофьори, плезят им се или с недвусмислен жест им показват, че „не са с всичкия си“.

Други са тръгнали на пазар и поради напреднала възраст си помагат с бастунче или с тояжка. Разстоянието от единия тротоар до другия е голямо, краката и годините натежават и някъде към средата на булеварда, притиснати от бързащите автомобили, хората стъписани застават и „ни напред, ни назад“. Колите фучат край тях и в този миг те сигурно си обещават, че никога повече няма да пресичат на червено. До следващия светофар, където необяснима сила ги подмамва отново да стъпят на платното, когато светлината отсреща ги предупреждава, че е забранено.

А има и такива, които просто на могат да устоят на изкушението, че уличката е тясна, нищо, че на двата й бряга са сложени светофари. Например „Васил Коларов“. Можеш „да я вземеш“ само на девет крачки. Още повече че на двете кьошета са застанали две притегателни точки – гастроном и магазин за месо и колбаси. И понякога, заставен от червения сигнал да забавиш ход и да се спреш, гледаш през витрините как опашката за месо расте, как най-хубавите парчета отиват в чуждите торби и., пресичаш тясната уличка на червено. Влизаш тичашком в месарницата, успокоен, че си вътре, и забравил колата, която на десет сантиметра от теб е заковала спирачки и едва не те е наранила.

Малцина са тези, които търпеливо изчакват зелената светлина. Стоят иа тротоара като самотни островитяни побутвани от бързащите пешеходни джигити . Понякога виждам как някой се опитва да хване за ръкава някое детенце или възрастен човек и да го върне на тротоара. Тогава си мисля, кога всички тези хора ще осъзнаят, че градският живот има свои норми и правила и колкото по-рано ги научим и ги спазваме, толкова по-бързо ще станем граждани на своя град.