Войникът и неговата любима

 

Сбогом Мария, остана ти до слънцето

зад планината, събудена от сън.

Сбогом Мария, аз тръгвам, вече съмва се,

 над долината се чува ранен звън 

 Сбогом Мария – ти не плачи на тръгване.

Аз ще се върна с войнишкото писмо,

и ще целувам косите ти до съмване,

макар невидим, до твоето легло. 

Сбогом Мария… Мария, Мария, Мария…

Аз ще се върна след 700 дни

 и ще попитам за мойта Мария –

още ли вярва във нашите мечти? 

Сбогом Мария, аз зная много плакали

 за тез момчета, тръгнали на път.

Сбогом Мария, но малко са дочакали

 войника прашен във своя роден кът.

Ти спомняш ли си тази топла вечер,

с тополите и княжевския път,

когато на завоя спря и рече,

мечтая за семеен кът. 

Сега нощта е, като теменуга,

и въздухът ухае на липи,

в леглата са щастливите съпрузи,

но ти стоиш, зашо не спиш? 

Дали, защото някоя ти каза,

с тревогоа плаха и със загрижен тон,

 че твоят дом ще бъде вечно празен,

докато аз съм с форма и пагон? 

Понякога се връщам прашен, кален,

целуна те с изпръхнала уста,

въздъхнеш и косата ми погалиш,

но кратко трае радостта. 

Отново нейде трябва да замина

, отново служба и неизвестен път,

но пак застива твоята усмивка,

 а твойте мигли мокри пак блестят 

Аз зная, че така е много трудно,

на работа, от работа в дома,

и често пъти, зная, ти се случва

да сядаш ти на масата…сама, 

 Но ако все пакнякой ти предложи

да промениш живота си за миг,

 аз знам, ще отговориш, не, не може,

защото ти самата си войник.