Изтърваните деца на социализма

Пререпчатано от сп. „Общество и право“, 1987 г.

Автор: Велислава Дърева

Оригинално заглавие: Стъкленият път

Влиза се от улицата

Три стени. Четвъртата е стъклена, прилича на витрина и има врата. Малка масичка и три табуретки. Бюро и шкаф. Нафтова печка и електрическа. Огледало и закачалка. Столове два броя, саморазглобяеми. Зад пердето в хавлиенозелен цвят се подава метла. Това е Детската педагогическа стая или по-накратко — ДПС. Като ходиш из нея — скърца. Скърца си така вече почти две десетилетия.

Тук влизат деца от 8 до 18-годишни. Деца, намерени във фургони, по гари и пейки, по тавани и сутерени, в безистени, в отключени коли и заключени кина, по пътища към морето и в полюляващата се гондола на някое виенско колело; деца, изоставени като стари мебели; Деца, които нямат нищо и които имат всичко; деца, които крадат— касети, длета, чукчета, жички, модели на автомобили, автомобили или само моторите им, дребни пари, Джинси, дори — фанфарите на училищната музика, за да свирят на стадиона.

Идват майки и бащи — сърдити, обидени, невярващи, притеснени,смутени, предизвикателни, паникьосани. Идват баби и дядовци, съседи и далечни роднини. Учители. Понякога някой съвестен старшина води под строй и влюбени — „понеже се целуват пред всички“.

Инспекторът има навици. Познава. „Гледа“ на очи, на усмивка, на мълчание, на жест и тъга. Понякога инспекторът се уморява да слуша оплаквания: „При лекарите все пак се случва пациентът да каже — докторе, днес съм по-добре. Тук никой не казва, че е по-добре.“ Инспекторът употребява и такива думи — „стремя се да намеря верния път към сърцата на хората“, „протягам ръка за помощ на всички нуждаещи се“, „не трябва да има разплакани детски очи“. Но на мен те не ми вършат работа. Не защото инспекторът не вярва в тях, напротив. А защото читателят не вярва. Инспекторът е оптимист при това: доброто е повече от злото. Оптимизмът му не е служебен, нищо, че изглежда наивен в наше време. Инспекторът си има максима, взета назаем от Горки: който вярва — наполовина е победил. „Ще стане страшно, ако виждаме само лошото. Така ще озлобим човека, той ще започне да вижда само лошото и ще върши само това, което вижда. Трябва да вярваме… Макар че някой път ми е много трудно. И тъжно.“

Инспекторът е от хората, които умеят да слушат. А децата искат точно това — да бъдат чути. „Тук, далече от сградата на районното управление, насаме, децата стават словоохотливи и споделят най-съкровени неща. С родителите ми е по-трудно. Някои се държат нагло и мислят, че със заплахи и високи тонове могат да постигнат нещо. Не, не заплашват мен. Собствените си деца заплашват, крещят им, тормозят ги, бият ги. Какво може да ги стресне и разтревожи ли? Че ако тяхното дете се води на отчет в ДПС, може да го изпратят в трудови войски (ако е момче) и може да не го пускат в чужбина…“

Петнадесетина пъти на ден стъклената врата се отваря (сметнете колко прави това за 17 години), влиза нов „случай“ и ударението се мести ту върху родителите, ту върху училището, ту върху лошата другарска среда. Ако накарате инспектора да подреди виновните, списъкът ще започне от родителите. И ще продължи с тях. Не е задължително да са разведени, бащата да е алкохолик, а майката — с многопосочни интереси към мъжкото съсловие. Не е необходимо, но е напълно достатъчно условие.

Нафтова печка, телевизор и плюшено мече

„Стоян е дете на разведени родители. За него се грижеше баща му, който не можеше да бъде авторитет, тъй като всяка вечер се връщаше пиян. Майка му, омъжена повторно, живееше далеч от Пловдив и изобщо не се интересуваше от него. През зимата бащата изчезна някъде.“

Стоян е на 13 години. Сам. Сам в една стая с разбит прозорец, запушен с парче найлон. Взима една количка, отива до училището и по обратния път мъкне нафтовата печка от една канцелария и телевизор. Печката, за да не му е студено, телевизорът — за да не е сам на Нова година. Няма елха, няма подаръци, няма баница с късметчета, няма Дядо Мраз. Откриват го много лесно — нафтата е капела по пътя. Изпращат го в едно от онези специални училища, където ти проверяват писмата. Инспекторът прави каквото може — изпраща пари, дрехи, нещо вкусно. И писма, разбира се. Много дълги. След време Стоян ще се върне, ще закачи снимката на инспектора на прозореца (а не снимката на майка си, на баща си или на някой актьор), ще отиде на гости и ще подари плюшено мече на едно момиченце — той, който никога не е получавал подарък. После ще се ожени и момиченцето ще му бъде шаферка. Момиченцето е Гергана, дъщерята на инспектора.

14 стотинки

„Има такива хора, които не живеят заради децата си. Мога да ви дам пример, фрапиращ. На улица „Гергана“ 5. Бащата пие, майката намерила друг, много по-възрастен. Обадиха се, че детето не ходи на училище, и тръгнах да го търся. Заварих една картина, ужасна: десетгодишното момче се опитваше да пържи картофки, недообелени, мръсотия, разхвърляно. Баща му оставил 14 стотинки и изчезнал. Съседите му давали корички. Пак съседите го остригали — да не докара паразити. Чудех се какво да го правя това дете, взех го с мен, заведох го в сладкарницата, купих му принцеси. Щях да се разплача (гласът на инспектора омеква, става восъчен) — само по филмите сме виждали как през войната гладни деца се нахвърлят върху храната. Настаних момчето в един интернат, в село Бериево, Габровски окръг — далече, за да не го намери майка му, защото тя има пагубно влияние върху него.

Лишиха тази майка от родителски права, но тя въобще не се трогна. Сега момчето е в Стойките, редовно учи, оправи си успеха.“

Писма до инспектора

„От сърце Ви моля, кажете на майка да ми се обади…“

„Няма смисъл да живея. Всички се отказаха от мен. Остава и Вие да се откажете…“

„Благодаря Ви за писмото и здравчето. Ако обичате да ми пишете по-обширни писма… Какво ново в Пловдив?…“

„Днес излизам от час по литература и ми казаха, че имам запис, колет и писмо от Вас. Правихме класно и всичко си написах за В. Андреев…“

Зайко, бягай

  — Защо децата бягат от къщи?

– Не е само заради приключението. Някои — защото ги унижават в училище. Други изпитват панически ужас от бащата, който жестоко ги бие. Или ненавиждат майките си, които крещят и за най-малкото провинение докладват на бащата. После — бой. Момичетата най-често бягат, когато се влюбят, и ги е страх, че като закъснеят, ще ги тероризират. Едно момиче, отлична ученичка, стихове пише, тук, в тази стая, заяви на майка си и на баща си, че не иска да ги види, че ги мрази, че ги ненавижда —и малко да закъснее след училище, я наричат с най-обидни епитети.

Едно дете хвана влака и отиде до София — баща му го карал до 11 часа всяка вечер да му разказва уроците.

На снимката — десетгодишно момиченце с презрамки и бяла блузка. Бащата не може да различи горно „до“ от долно, но е с амбиции. И пианото се превръща в страшно черно чудовище. Един ден детето се уплашило, че баща му ще го убие, ако разбере, че не е отишло на урок. И избягало. През октомври. Намерили го на другия ден. На Острова. Спало под един храст. Само че бащата не се промени. Той излезе победител. Детето ходи на уроци и мрази пианото.

(Б. а. — родителите могат да травматизират детето си и от любов — егоистична, диктаторска любов. Не знам кое е по-лошо — да те зарежат или да вървят подир теб като охрана.)

В блока на инспектора живее Скакалеца. Слабичък, прозрачен. Бащата — алкохолик. Побои — всяка вечер. И Скакалеца или спи във входа, или звъни на вратата на инспектора. Прибират го, разбира се. Но инспекторът, колкото и да иска, не може да замести всички майки и бащи, не може да отгледа всички деца да ги нахрани, да ги облече, да ги възпита.

„Имам едно момче, Коста. Баща му го бие на балкона, та да видят всички, за да угоди на жена си. И момчето започна да краде, така, на¬пук. Едно момиче, много красиво] умно, пропадна. Абсолютно. И не заради долари или корекомски дрешки. Заради баща си. Изнасилил я, като била на 14 години. За нея всичко е свършило тогава…“

Писма до инспектора

„Тука е студено, та пушек се вдига. То другото иди-ела, но Нова година ще трябва да я карам тук. Много Ви моля, идете у нас да вземете снимка на сестра ми и да ми я изпратите, понеже аз на нашите няма да пиша…“ (Писмото е от Коста, адрес — Бойчиновци.)

„Имам три новини. 1. Избраха ме за командир на класа. 2. Вече ме изпитваха по география, писаха ми 4, но ако знаех, че ме изпитват, щеше да бъде поне пет. 3. Това е най-лошата новина — пукнах си веждата… П. П. Да не забравите да ми изпратите Вашата снимка.“

„Пишете ми да се обличам дебело, но как да се обличам, като нямам дрехи, пък и не е редно да се обличат чужди дрехи. Радвам се, че сте получили писмото със снимката. Как е Герганчето? Оперираха ли й сливиците?“

Ожесточавай се!

Помните ли разказа на Павел Вежинов „Момчето с цигулката“? Този девиз е оттам.

„Насилието озлобява децата. А озлоблението ражда насилие. Понякога подражават, повтарят точно филмите от „Студио X“ — онези филми, в които се показва начинът на извършване на престъплението, а не начинът на разкриване. Слагат си маски, ръкавици. Напоследък има много привърженици на хеви метьл. Хеви метълите стават груби, жестоки, нанасят побои. Вчера докараха двама, които така жестоко бяха пребили друго момче, така жестоко. Има случаи на изнасилвания. Рядко, но има. Но най-тежко ми е, когато срещна някои от моите деца, вече пълнолетни, които продължават да крадат, момичета, които продължават да ходят с чужденци. Някои влизат в затвора, стават редидивисти. Това е най-тъжното. Много труд и всичко на вятъра.

Може би някои от тях още носят дрехите, подарени от инспектора, още пазят писмата на инспектора… А инспекторът някога ги е спасявал от ТВУ-то. Понеже няма слабост към тези училища. „Някои може да го смятат за грешка, но аз съм против настаняването в ТВУ. Изпращам деца там само в краен случай.“ Някои ваши колеги правят това с лека ръка, процент ли гонят, план ли? — спомням си филма „Трудни деца“. „Изискванията са такива — да изпращат деца в ТВУ, за да има респект някакъв, преграда. А и паралелките в тези училища трябва да бъдат попълнени с нужния брой ученици, но за мен е по-важно да бъде спасено едно дете, а не паралелката да бъде спасена. Даже сме критикувани, че от Пловдивски окръг най-малко деца отиват в ТВУ. Борбата е да не стигнат до поправителен дом.“

Бих искал да Ви кажа…

„След като получих Вашето писмо, аз Ви отговарям с тези редове. Бих искал да Ви кажа, че съм много добре във всяко едно отношение и съм най-вече адски здрав, може би климатът ми влияе, защото съм напълнял със 7 килограма, откакто съм тук, тоест отпреди 8 месеца. Работата ми е много хубава, дори аз си я харесвам и бригадата също. Изобщо съм много добре. Най-вече защото съм на морето. Вие как сте със здравето, с работата, има ли и по-неразумни от мене или такива екземпляри рядко се срещат. Но аз все пак Ви благодаря за съветите, напътствията, които ми дадохте, защото ако се бяха занимавали вашите колеги с мене, можеше и да стана най-големият крадец, който търси входа на затвора, и щях да го намеря, но аз се радвам, че не те, а Вие ме посъветвахте… Освен Вас не виждам друг. Чакам отговор. Чао!“

„… Искам да те видя, макар и на снимка, тъй като едва ли ще дойдеш дотук, и то за такъв като мен…“ „Ако нямате нищо против, можете пак да ми пишете. Това няма никакво значение, че вече съм „пълнолетен“, за мен това ще бъде много радостно, че не сте ме забравили и че все още ще ми пишете и навънка, когато изляза от затвора, аз пак ще Ви посещавам за някои съвети, с които може да ми помогнете в живота…“

Инспекторът има един

албум със снимки. Почти семеен.

—Това са ми децата — казва инспекторът. — На това момиче му бях на сватбата… това е Джото, правеше дребни кражби. Красив е, нали! Всичките деца са красиви… Това момиче пропадна… Този се оправи, работи… Този е в затвора… Ето го момичето, което пише стихове. Приеха я в университета… Този само бягаше, сега вече всичко е наред… Това момче стана наркоман… Ето ги близначките… Това е Стоян… Това е Анита. Влезе тука и мълчи. Никого си няма. Донесох й едно палто. Сложи го, погледна се в огледалото, повъртя се — „Аз съм истинска принцеса така!“… Това е Синигера, отдавна не съм го виждала…

—Приятелите ви знаят какво работите. Не са ли ви казвали: „Я разкажи някоя пикантна история.“

— Случвало се е, но аз мисля, че трябва да се пази авторитетът на децата.

—Може би при вас важи принципът на лекарската тайна?

—Задължително. Защото във всеки един човек, даже в престъпника, да не говорим за дете, има нещо добро. И ако разказвам, то е съвсем откъслечно и не споменавам имена.

—Вие пазите авторитета на родителите, а някои не заслужават.

—Така е. Има родители, които трябва да бъдат съдени публично за нечовешкото отношение към собствените им деца. Даже някои предлагат да бъдат открити ТВУ-та за тях. А има и родители, които сляпо вярват на своите деца и ги защищават, без да виждат вината им.

—Вие също вярвате на дъщеря си, нали?

—Много! Много и вярвам. И не мога да си представя тя да направи такава грешка. Не мога да си пред-ставя…

—Ако колегите ви от съседната улица ви я доведат някой ден?

—В този момент сигурно ще пожелая да се разтвори земята и от мен нищо да не остане… Не допускам, не допускам моето дете да ми поднесе такава изненада. Много вярвам в нея.

—Не ви ли е казвала: „Цял ден се занимаваш с другите деца, мен не ме поглеждаш!“

—Случвало се е. Молила ме е да й обърна малко внимание.

—В такива моменти сигурно си обяснявате защо деца на нейната възраст, дванадесет-тринадесет годишни, тръгват, както вие казвате, „по лоши пътища“?

— Да. Но тя е много често при мен. Те, другите деца, идват у нас. Познава ги всичките. Някои, като ги хванат, се представят за мои племенници…

С една дума — почти семейна история. Инспекторът казва: „моите деца“, „имах две близначки“, „имам едно момче, което“, „красиви са ми децата“. Никога не обвинява децата. Обича ги. Ще кажете — че кой не обича децата! Така е. Да обичаш децата въобще е лесно. А тези тук в албума, в писмата, в стаята, са конкретни деца. И си мислят, че никой не ги обича. „Опитвам се да намеря път към натъжените им сърца“, казва инспекторът. Много е крехък този път, чуплив. Стъклен. От най- малкото може да се строши. Строши ли се — ще се порежеш. А такива рани много болят.“

Инспекторът

Неделя е. Декември. Студ. Часове говорим с майор Катя Огнянова — инспектор в Детската педагогическа стая на улица „Софроний Врачански“ в Пловдив. Говорим на тъмно, защото електрическата печка по навик гръмна бушоните. Катя Огнянова предприе акция за снабдяване с нафта от съседната ДПС. Бюрото е засипано с писма. Пак трябва да се снима, защото запасите й свършиха. А писмата идват. Започват с „Весел далечен поздрав!“ и завършват с „Изпратете ми снимка“. Нейните деца малко бъркат правописа. И тя по стар навик, нали е била учителка по български, поправя грешките. Цял живот поправя грешки. И не само правописни. Не само граматически. Животът не е класно по литература.

Утре е понеделник. Кой ли ще дойде утре?