Учебниците ни някога

Когато цяла България учеше по един учебник или как „Народна просвета“ пишеше учебниците на поколения български деца

Днес един стар модел отново се връща в центъра на обществения разговор. Правителството на Румен Радев предлага за някои от основните предмети – сред които български език, история и география – да има по един учебник за всички ученици в страната. И докато едни виждат в това начин децата да получават еднакви знания, други предупреждават за опасност от прекомерна централизация и ограничаване на избора.
Само преди няколко десетилетия обаче въпросът изобщо не е стоял по този начин. Преди 1989 г. българските ученици действително са учили по един и същ одобрен учебник по съответния предмет. Нямало е днешната картина с няколко издателства, различни авторски колективи и възможност учителят да избира между няколко варианта. В продължение на десетилетия зад учебниците стои едно име – Държавно издателство „Народна просвета“.
Историята на издателството започва още през 1945 г. С Указ №41 от 15 февруари е създадено държавно издателство, чиято задача е да издава учебници, учебни помагала и други материали за училищата. Малко по-късно то получава името „Народна просвета“ и се превръща в основната институция, през която минават учебниците на българското училище.
Това означава нещо, което днешните родители трудно могат да си представят. Ако през 70-те или 80-те години две деца от София, Видин, Варна или някое малко селско училище отворят учебника си по история за един и същи клас, пред тях стои един и същ текст. Не три различни версии на една и съща тема, не учебник на едно издателство за едно училище и друг на второ издателство за друго, а един общ учебник. В този смисъл самият учебник е бил един от инструментите, чрез които цялата образователна система е поддържала единен стандарт на преподаване. Според самото издателство до 1990 г. няма друго българско издателство на учебници, а учениците учат по един и същи учебник, без алтернативни варианти за избор.
И днес могат да се видят конкретни примери за тази система. Националният музей на образованието в Габрово например съхранява учебник по история на България за 10. клас на Единното средно политехническо училище, издаден от „Народна просвета“ през 1982 г. А старите буквари, читанки и учебници са били издавани в огромни тиражи. Само един от прочутите буквари на „Народна просвета“ например има 14 издания между 1958 и 1972 г. с общ тираж 2,68 милиона екземпляра.
Зад тези книги обаче не стои някаква малка чиновническа редакция. В подготовката им са участвали университетски преподаватели, учени от БАН, писатели и художници. Сред авторите и сътрудниците на „Народна просвета“ са имена като Емилиян Станев, Леда Милева, Ран Босилек и Асен Разцветников, а за илюстрациите са работили художници като Илия Бешков, Борис Ангелушев, Стоян Венев и Любен Зидаров.
Но има и друга страна на историята, която днес не бива да бъде пропускана. Единният учебник не означава просто единен стандарт. В условията на социалистическата държава той означава и единен официален разказ. Особено ясно това личи при историята. Изследвания върху старите учебници показват как историческото съдържание е било съобразено с идеологическата рамка на режима, а в учебниците от 50-те и 70-те години определени събития и личности са представяни през тогавашната официална историческа схема.
Именно тук се намира голямата разлика между тогавашния и днешния спор за „един учебник“. Преди 1989 г. единството на учебника е било част от централизирана образователна система, в която държавата определя не само какво трябва да бъде преподавано, но и рамката, в която то трябва да бъде разбирано. Днешното предложение идва в условията на съвсем различна държава и образователна система. Самото правителство го представя като част от по-широка промяна, свързана с качеството на образованието, възпитанието и равния достъп.
И точно затова спорът не е просто за една книга.
За едни „един учебник“ означава, че дете от малко населено място и дете от голям град ще имат един и същ базов текст пред себе си. За други това означава отнемане на възможността учителят да избира най-подходящия учебник за своите ученици. Бившият образователен министър Красимир Вълчев например защитава именно тезата, че единните учебни програми вече гарантират какво трябва да учат всички деца, независимо от това по кой одобрен учебник работят. Той предупреждава и за концентрация на отговорността и корупционния риск при избора на един-единствен учебник.
Така днешният спор всъщност връща един стар въпрос: необходимо ли е всички деца да четат една и съща книга, за да получават едно и също образование?
Преди 1989 г. отговорът е бил ясен – да. И зад този отговор е стояло „Народна просвета“, издателството, чиито учебници са минали през ръцете на поколения български ученици.
Тези книги днес са се превърнали и в своеобразни документи на времето. От една страна, те показват стремежа към единен образователен стандарт и огромната издателска работа, вложена в тях. От друга – показват колко силно учебникът може да влияе върху начина, по който едно поколение разбира историята, държавата и самото общество.
Затова, когато днес отново се говори за „един учебник за всички“, може би най-интересният въпрос не е дали някога сме имали такъв модел. Имали сме го. Въпросът е какво ще пише в този единствен учебник и кой ще решава какво да пише в него.