Спомени от Народната република
Начало / Лица и истории / Духът на времето / Какво си заслужава да се знае за българския социализъм

Какво си заслужава да се знае за българския социализъм

Индустриализацията е едно от видимите измерения на стопанската и социалната модернизация, която преживяват развитите капиталистически общества през 19 век.  Процесът на възникване на индустриални структури е комплексен резултат от относителна духовна, икономическа и научна свобода, сигурност на частната собственост и подходящо институционално устройство. Комунистите поставят индустриализацията сред основните си икономически цели. Те обаче пропускат необходимите условия за нейното осъществяване. За тях държавно осъществена индустриализация би доказала възможностите на социалистическия икономически модел за ускорено развитие. Резултатите от социалистическата индустриализация, съвсем обяснимо, са твърде различни от очакваните.

Практическото осъществяване на социалистическата индустриализация в България започва от края на 40-те години на 20 век. Тя е планова и тясно обвързана с насоките, които идват от Съветския съюз. Първоначално България следва пряко абсурдната концепция на Сталин за изграждане на автаркичен икономически модел. Това означава икономиката на страната да произвежда в максималната възможна степен всичко, което е необходимо. Впоследствие българската индустриализация се обвързва трайно със сигурните и непретенциозни пазари на останалите социалистически държави, организирани в т. нар. Съвет за икономическа взаимопомощ. България в най-висока степен е изолирана от допир с международните пазари на капиталистическите държави. Тази  изолираност се отразява отрицателно на произвежданата продукция, която се оказва със сравнително ниско качество и висока цена.

Българската индустриализация през социалистическия период включва изграждането на многобройни промишлени предприятия в различни отрасли. Могат да се посочат: Химическия комбинат в Димитровград, Металургичния комбинат „Кремиковци“, Металургичен завод „Ленин“ в Перник, Азотно-торовият завод, Стара Загора, Комбинатът за производство на соди „Карл Маркс“,  Девня и т.н. и т.н. Изброяването на построени през периода на социализма индустриални обекти създава впечатление за огромен напредък. По-детайлният поглед към състоянието, функционирането и продукцията на социалистическите предприятия бързо променя първото впечатление. Скорошно изследване разкри изключително високия производствен травматизъм в промишлеността. Само за 1986 г. в страната има регистрирани 486 смъртни трудови злополуки, и това далеч не е най-лошата година. Без преувеличение може да се каже, че българската социалистическа индустрия убива.

МК „Кремиковци“

Показателна за тежките недостатъци на социалистическата индустриализация е обобщаващата картина на Металургичния комбинат „Кремиковци“. Неговото строителство започва през 1960 г. Първите мощности на комбината са тържествено открити на 5 ноември 1963 г. През следващите години се откриват нови структурни единици и към 1989 г. комбинатът се състои от 15 подразделения. Броят на заетите в него надхвърля 20 000 души през 70-те и 80-те години.

Архивната документация на „Кремиковци“ показва, че от самото начало на работата му могат да се открият тежки проблеми, които остават нерешени до края на социалистическия период. Сроковете за пускане в действие на отделните производствени единици не са съгласувани и често не се спазват. Това води до производство на полуготови продукти, които са прекалено скъпи и ненужни за българското стопанство. Наред с това се отбелязават и други хронични недостатъци: отлагането на ремонтни и възстановителни работи, недостатъчна обезпеченост с резервни части, транспортни затруднения, недостиг на транзитни и фериботни вагони и т.н.

Комбинатът страда от липса на работна ръка. Причините са много, но най-важните от тях са: тежките условия на работа, липсата на жилища, неуредения транспорт и др. Като постоянен проблем се очертава ниската квалификация и ниската заинтересованост у работниците за резултатите от работата им. От края на 60-те години са запазени и няколко отчета за качеството на продукцията и за нарушенията на технологията и брака в Кремиковци. В тях се констатират: слаба организация на работата в отделните звена, чести престои, непостоянно качество на чугуна, некачествени суровини, неритмично снабдяване със суровини, като последните се товарят в замърсени вагони, което от своя страна се отразява негативно на качеството и т.н.

Финансовите резултати от работата на МК “Кремиковци” показват, че до 1989 г. поне два пъти предприятието е пред колапс. През 1974 г. финансовото състояние на Кремиковци достига до критична точка. В архивните документи се констатира, че през първото и последното тримесечие на годината комбинатът е в състояние на неплатежоспсособност. Фалитът е избегнат с финансова помощ от държавата. В началото на 80-те години обаче ситуацията се повтаря. В годишня Доклад за стопанската дейност и икономическото състояние на комбината за 1981 г. е отбелязано, че той „бе целогодишно във финансово затруднение и влошена платежоспособност“ . Няма промяна в положението и за 1982 г. Държавата отново помага със субсидии и други средства. Сведенията за лошото финансово състояние на предприятието обаче продължават до 1989 г. Те очевидно са системни и не могат да се преодолеят. Подкрепата от страна на централната власт също не може да е безкрайна, защото предприятията подобни на „Кремиковци“ са много.

 

Дълговите кризи през 60-те и 70-те години

Машините и технологиите, които се използват в българската индустрия са съветски, което често означава, че са твърде далеч от световните стандарти. Когато оборудването се закупува от капиталистическите държави, България е принудена да заплаща с ограничените си запаси от конвертируема валута или пък да взима кредити, които се оказват изключително трудни за обслужване. Задлъжнялостта на страната се увеличава дотам, че в началото на 60-те години тя е изправена пред фалит. Фалитът е избегнат с продажбата на 23,5 тона от златните резерви на БНБ. Тя е осъществена между 1962 и 1964 г. Към края на 1964 г. златните резерви на БНБ са едва 2,1 тона. Първата дългова криза на комунистическия режим е следствие от липсата на конкурентоспособност и на експортен потенциал на българската икономика.

През 70-те години сценарият се повтаря. От 1973 до 1978 г. външният дълг на страната нараства с бързи темпове и от 1,254 милиарда валутни лева достига до 6,083 милиарда. Западните банки кредитират България, защото разчитат че евентуалните проблеми с обслужването на дълга ще се разрешат от СССР. Към 1976-1977 г. ситуацията с българския външен дълг става неудържима и за втори път комунистическият режим е заплашен с фалит. Решаващо значение за преодоляване на втората дългова криза има намесата на СССР. След лична среща между Т. Живков и съветския лидер Л. Брежнев са осигурени значителни доставки на евтин петрол за България, гарантирани са високи цени за българския износ към СССР и т.н. България осъществява реекспорт на получения от СССР петрол, който се продава на международни цени – т.е. значително по-скъпо в сравнение с цената, на която е доставен. С получените валутни приходи страната успява да преодолее кризата с външния дълг, който започва устойчиво намалява до 1984 г.

Българската икономика влиза в нова дългова спирала през втората половина на 80-те години и този път тя завършва с фактически фалит на социалистическия икономически модел през 1990 г.

Всекидневието

Макро-характеристиките на българското социалистическо стопанство се отразяват пряко на всекидневието на обикновените хора. То е затормозено от постоянните дефицити на най-различни потребителски стоки. Не че постоянно липсва всичко, просто в един момент липсват някои стоки, в друг има недостатъчни доставки на други. Ситуацията се илюстрира добре от думите на българо-френския интелектуалец Цв. Тодоров – „Всеки излиза с торба сутрин, но не знае с какво ще я напълни: всичко се намира така трудно че купуваш продуктите, когато ги намериш, не когато са ти нужни. Излизаш да търсиш лук, намираш гвоздеи: купуваш“. Към това се добавят дългото чакане за покупка на нов автомобил или жилище, режимът на електричеството през 80-те години, при който електроподаването за битовите абонати е ограничено през определен период (например два часа има ток, след това два часа няма). Постоянните дефицити раждат масова и повсеместна корупция. При (секретни) социологически анкети отново през 80-те години се установява, че почти 77% от анкетираните заявяват, че у нас подкупи съществуват навсякъде.

Управляващата комунистически партия се опитва да разреши видимите стопански проблеми с различни половинчати реформи. От края на 70-те години се прибягва към политика, официално определяна с двусмисления термин самозадоволяване. Разрешено е част от общото производство на селскостопански стоки да се осъществява в лични стопанства. Държавната власт дава възможност за частна стопанска дейност в някои маргинални сектори на услугите. Това от своя страна дава тласък за използването на държавни машини, инструменти и други активи в частна полза. В условията на дефицит се ражда специфично предприемачество, то се съсредоточава в услуги, търговия, нелегален обмен на валута, производство на различни стоки за масово потребление, които не могат да се произведат от социалистическата индустрия. Тези предприемачи са доста извратен вид на класическото предприемачество, защото съществуват в условия на създадените от държавата дефицити. Много от тях харесват централизираната социалистическа икономика понеже тя им гарантира сигурна и постоянна клиентела.

Обобщените резултати от социалистическия икономически модел не са впечатляващи. България остава бедна дори в сравнение с останалите социалистически държави от Източна Европа. Режимът, който управляваше в името на народа постави гражданите на България в унизителното положение да мечтаят за най-елементарни материални стоки.

ekipbg.com

2 Коментари

  1. Абе индустриализация – хубаво, имало си е нужда, имало е и полезни фабрики и пр. Но сега се опитват да ни убедят как процъфтявал соца, колко модерни били фабриките а вижте тук какви стари машини са имали, просто класика: https://kiselec1.blogspot.com/2019/08/24-21-1977.html

  2. Ами индустриализация си е имало и преди соца.
    Електрификация също.
    Много добра статия жалко че носталгиците няма да я приемат и разберат.
    Пропуснато е да се каже че златния резерв се „продава“ на Русия не по пазарни цени.
    Както и всичко руско дошло в българия не е по пазарни цени а завишени.
    Стара практика в колонийте, лошото е че продължава и днес

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.* Задължителни полета

*

// //