Спомени от Народната република
Начало / Лица и истории / Когато се наливаха основите / Как се появиха виетнамските и монголските работници в България ? Историята…

Как се появиха виетнамските и монголските работници в България ? Историята…

Годината е 1970 .Социалистическата система в световно отншение нараства и се обновява с много нови държави по света.Под ръководството на СССР световната социалистическа система придобива нови хоризонти с революциите в Африка , но и в Далечния изток. Типичен пример за това е Виетнамската война , която народно-освободителните сили на северен Виетнам със съветска , монголска , северно-корейска и лаоска помощ печелят срещу американците. През 1973 САЩ се изтегля с натрит нос от Виетнам , след като излизат и разкритията че американската армия е използвала бойни отровни вещества срещу мирни цивилни виетнамци , и по този начин се нарежда до извършилите престъпления нацистка Германия и фашистка Италия във Втората световна война отношението на светвната общественост към агресията на САЩ става още по антиамериканска.Пред социалистическите съюзници на Виетнам обаче изниква един огромен въпрос. Виетнамското население живее на малка територия , но е изключително многобройно и прогресивно се увеличава. Ще бъде ли достатъчна територията на ДР.Виетнам да поеме икономическата интеграция на цялото виетнамско население в единна държава. Въпроса се засилва след като през 1975г северен и южен Виетнам се обединяват в единна Социалистическа република Виетнам.Но този въпрос не се отнася единствено до Виетнам. На сесията на Съвета за икономическа взаимопомощ през 1970г в Москва се поставят същите проблеми с невъзможост редица страни в Третия свят да осигрят от демографска гледна точка социално – икономическото устройване на населението си на собствена територия- демографските ресурси на тези страни са големи , а територията и икономическите условия ( характерни с ниски условия за просперитет и неквалифицирана или ниско квалифицирана работна ръка) не са в състояние да задоволят потребностите на всички. Като такива страни в източна Азия са посочени Виетнам , Монголия и северна Корея.Проблема с недостиг на територия за нормално рзвитие на демографски потенциал население е стар – през началото на 20 ти век такава е ситуацията в Япония , където територията и е малка , а населението се увеличава. Притокът на емигранти се орентира към САЩ , но президента Теодор Рузвелт изготвя закон с който се спира притока на японски емигранти. Печалните резултати от това са известни – забраната на амерканската страна за японска емиграция на нейна територия , дава на Япония козове да търси решението на демографските си проблеми на други места – с това се обуславят нейните планове преминали в изпълнение като агесията срещу Китай , създаването на марионетна Манджурия , агресията срещу Монголия и СССР , завършили с разгром на японците при Халхин Гол 1939г , идеята за жизнено японско пространство чрез създаване на „Велика източна Азия“ и съюзяването с Хитлер и Мусолини през Втората световна война. Отделно от това на сесията на СИВ е констатирано че работотната ръка в третия свят не може да изпълнява задачите си с темпове на образованост на собствената си територия и затова е необходимо да се проведе образование и трудова пректика в Европа – в развитите социалистически държави.Така се ражда идеята за внасяне на работници от страните от третия свят в европейските социалидтически държави.Четири са основно тези страни , приели чужда работна ръка- СССР, НР.България , Чехословакия и ГДР. В НРБ е решено да се внесат работници от основно две държави: Виетнам и Монголия. С Монголия НР.България има старо сътрудничество. Монголия е втората в света социалистическа страна след СССР , създадена 1921г с народната революция. Страната се развива успешно , но демографските проблеми и ниската квалификация на раотниците обуславя изпращане на работници за обучение и работа в СССР. НР.България също се включва в тези инициативи през 1958г с първите монголски студенти , но през юли същата година идват и първите монголски работници. Три са основните направления в които работят – селско стопанство , хранителна промишленост и строителство. През 1970г обаче в държавното ръководство на НР.България надделява становището че трябва да се внесе работна ръка и от други социалистически страни от развиващия се свят.на приемането на чуждестранни работници в България. Разбира се, движението не е изцяло освободено. В началото на 1970-те години България, заедно с други социалистически страни, преговаря с Египет и Виетнам за приемането на работници. Първоначално НРБ предпочита да наеме работници от Египет заради тяхната квалификация. Работниците от Виетнам са били единствено втори вариант за страната ни, тъй като те са били неквалифицирани, не са имали трудови навици и в по-голямата си част са били млади ветерани.
Преговорите с Египет пропадат заради несъгласие относно курса на клиринговия долар, според който да се определят заплатите и обезщетенията на работниците. Така, Виетнам се превръща в Египет. 1973 г. слага началото на приемането на виетнамски практиканти (а по-късно и работници) в България. Дотогава, отношенията между Виетнам и България касаят предимно обмен на студенти. България сключва общо три писменни междправителствени споразумения за този въпрос със СР.Виетнам и един правителствен проткол -през 1973 г. когато при официално посещение във Виетнам заместник-председателя на Министерския съвет на НР.България Пенчо Кубадински подписва първото такова междуправителствено споразумение и през 1980 г.- когато при посещение на Тодор Живков във Виетнам се подписва второто споразумение от двама български министри- заместник-председателя на Министерския съвет и председател на Държавния комитет за планиране Кирил Зарев и министърът на горите и горската промишленост Янко Марков. През октомври 1986г се подписва третото междуправителствено споразумение с Виетнам , подписано от министърът на земделието и горите Алекси Иванов и зам.председателя на Министерския съвет на СР.Виетнам Во Ван Киет в София при посещението на Киет в НР.България , която удължава срокът на пребиваване на виетнамците в България до две години- тоест до 1988г .Последната правителствена спогодба е подписана на 6 октомври 1988г в Ханой от министърът на земделието и горите на НР.България Алекси Иванов и зам.председателя на Министерския съвет и министър на земделието и хранителната индустрия на СР.Виетнам Нгуен Чонг Тан при официалното посещение на министър Алекси Иванов в СР.Виетнам , с която спогодба срокът на престоя на виетнамските работници в НР.България се увеличава до 6 октомври 1990г.Спогодбите говорят за използването на приобщаваща политика спрямо идващите, чийто интензитет е различен в различните периоди на тези отношения. В началото България приема 3000 практиканта от Виетнам, през 1980 г. 17 000, а в началото на 1989 г. тази бройка достига 20 000. България осигурява преводачи за новодошлите, обучения по български език, охрана на труда, условията на живот и работа в НРБ (времетраенето на обученията намалява от 6 месеца през 1973 г. до 3 месеца през 1980 г.). Езиковото обучение продължава и след като виетнамските граждани са включени в производствения процес (6 месеца след пристигането им през 1973 и 3 месеца през 1980) като за целта предприятията прикрепят виетнамските работници към български такива. По време на първоначалните обучения, виетнамските работници получават стипендии, а след това тяхното възнаграждение е определяно съобразно заплащането на труда на българските им колеги. Всички чуждестранни работници се ползват с правата и задълженията на българските работници. България е задължена да осигури подходящи битови условия, съобразно мястото, където се обучават и работят (общежития, столова храна, условия за провеждане на културни мероприятия, физкултура и друга обществена дейност) на равни начала с българските трудещи се в съответната стопанска организация; еднокракто и безплатно (веднага след пристигането в НРБ) два компект бельо, комплект горно облекло, включително и шапка, обувки, ватенка, комплект анцуг, кецове и комплект тоалетни принадлежности; предприятията осигуряват работно и защитно облекло, лични предпазни средства, необходимите инструменти, съоръжения и др. (ДЦА фонд136.73.330, стр 13-14, 3.10.1980). Условията за пребиваването на монголските работници също се договарят на положителна в полза на монголската работна ръка основа.През 1973г по време на заседанието на Междуправителствената българо-монголска комисия за икономическо сътрудничество зам.председателя на Министерския съвет и председател на българската част на комисията Пенчо Кубадински договаря с междуправителствено споразумение с Монголия внасянето на 10 хлияди монголски работници в България. Те са използвани главно в селското стопанство , хранителната промишленост и строителството.Монголците знаят руски език , задължителен за изучаване в Монголия за деца от 1 до 11 клас , но в НР.България те са записани да изучават български език. През 1983г следва нова междуправителствена спогодба подписана в София от заместник-председателя на Министерския съвет и председател на Държавния комитет за планиране Станиш Бонев- председател на българската част на междуправителствената комисия и зам.председателя на Министерския съвет на МНР Мятавин Пелже – председател на монголската част на комисията. С нея се внасят в България 15 хил и 700 монголски работници , като делът на строителите е увеличен значително. Монголците идват с интерес в НР.България , отнасят се дисциплинирано с работата.Но потребностите на монголска работна ръка се увеличават и през септември 1986г по време на посещението в Монголия за 20 то заседание на Междуправителствената комисия на зам.председателя на Министерския съвет на НР.България и председател на Социалния съвет при Министерския съвет Георги Караманев – председател на българската част на комисията и зам.председателя на Министерския съвет на МНР Мятавин Пелже подписват протокол за работната ръка от монголци в НР.България и тези работници в онези предприятия в Монголия строени с български кредити с която монголците в България са увеличени и стават 19 хил, 870 души в България и 15 хил и 500 души създадените с българска помощ предприятия в Монголия.През следващата 1987г както необходимостта от нова работна ръка в НРБ , така и в създаването на нови предприятия в Монголия изискват отново увеличение на монголска работна ръка. На 21 то заседание на Междуправителствената българо монголска комисия в София през октомври 1987 новият председател българската част на комисията министърът на земделието и горите Алекси Иванов и монголския председател на комисията -зам.председателя на Министерския съвет на МНР Мятавин Пелже подписват протокола за заседанието на комисията с който се договарят числеността на монголските работници в НР.България да нарастне и увеличи като стане 21 хил души които да бъдат разпределени в областите – София , Варна , Русе . Раздград , Ловеч , Хасково и Бургас. Министър Алекси Иванов предлага , а монголския вицепремиер Пелже приема новите работници да изкарат курсове по съответните специалности които работят , тъй като от монголската държава идват и неквалифицирани работници , а също и монголците – работници в новите предприятия в Монголия , строени или предстоящи да се строят да минат курс на обучение в България. Впоследствие на това до септември 1988г са построени Заводът за тухли в Алтай и Завода за плодово – зеленчукови консерви в Орхон Шарингол. Последната правителсвтвена спогодба за монголските работници е подписана от министърът на земделието и горите на НР.България Алекси Иванов- председател на българската част на Междуправителствената българо-монголска комисия и зам.предсдателя на Министерския съвет на Монголия Мятавин Пелже – председадтел на монголската част на комисията на 24 септември 1988г по време на 22 то заседание на Междуправителствената българо монголска комисия проведено при официалното посещение на министъра на земделието и горите Алекси Иванов в Монголия (19-27 септември 1988г). С нея боря на монголските работници в НР.България е увеличен на 22 хил души и е решено по предложение на министър Алекси Иванов да квалификацията на монголските работници както в България , така и на онези работещи в строени с българска финансова и техническа помощ предриятия в Монголия да се обвърже най-тясно с провежданата от тези работници работа , като монголската страна према напълно това българско предложение. Впоследствие монголските работници са изпратени в български средни и висши учебни заведения за обучение , което поема изцяло българската страна.Новите области в които се внася след септември 1988г монголска работна ръка са разширени с акордната система в селското стопанство , като на монголците могат да се дават права на акорданти , а също така строителството, където се дава право на многолски работници ( и не само на тях, но и на виетнамски работници) да работят частно по договорка с български граждани. Монголска работна ръка е назначена и в ловните стопанства където започва и практикуване на съмвестен българо-монголски ловен туризъм.Срокът на монголските работници за пребиваване в НРБ е съгласно споразумението от септември 1988г 10г. с право на продължаване на срокът ( ЦДА , фонд 136 , опис 81 , архивна единица 233- л. 1-30).
Към приобщаващите политики за виетнамци и монголци, също така могат да се включат и отпусканите средства за честване на национални празници, както и създаването на условия за членство на чуждестранните работници в профсъюза. Политиката на НРБ спрямо виетнамските граждани има и своите наказателни страни. Може би най-репресивната мярка е новосъздадената алинея към допълнителното споразумение, подписано през 1986 г., според която виетнамските работници трябва да изплащат не по-малко от 10% от възнаграждението си (след наложени данъци) „в полза на СРВ“, което чисто и просто означава, че през 1986 България прехвърля дълговия риск на Виетнам от държавата към работниците. Сумите от 12 998 941,38 лв от 1986 до 1990 и 2 433 577,17 лв. само за 1991 са изплатени за погасяване на дълга на Виетнам. Сума, акумулирана на база на тези 10%. Също така, виетнамските работници не могат да идват със семействата си в България и децата им остават във Виетнам дори и в случаите, когато двамата родители са на работа в България. Виетнамците нямат право на еднократна помощ при раждане на дете или пък на месечни семейни добавки за деца. Очевидно целта е краткосрочно установяване в България, което да не превишава времетраенето на трудоустрояването.За Монголия и нейните работници такова условие няма.
Между 1973 г. и 1989 г. съществуват няколко периода в отношенията между чуждестранния работник, държавата и предприятията, които водят до производството на особен тип категория на „Виетнамския работник“. Виетнамецът бива полаган в позициите на практиканта, работника и накрая на задлъжнелия работник. Но тъй като, както твърдят Медаров и Цонева (2016), „промишленото управление се е стремяло към осигуряването на постоянен достъп до средствата за производство“, става необходимо възпроизводството на тези категории да следва линия на приобщаване дори и в късния социализъм. Две неща водят анализа ми в тази посока. Първото е сравнително лесно постигнатия консесус в профсъюза за мястото на чуждестранния работник. Изказването от 1986 г. на Коста Андреев, секретар на Българските профсъюзи по това време, че мястото на чуждестранния работник е в българските профсъюзи предвид засилващите се процеси на миграция, говорят за тази политика на постоянно приобщаване. Второто нещо, което прави впечатление, е реакцията на профсъюза, отново в лицето на Коста Андреев, следваща масов побой, извършен от милицията върху виетнамски работници в завод „България“ в София.След тази мярка взета своеволно от милиционери , по нареждане на групов началник , участвувалите в акцията милиционери са арестувани и подведени под съдебна отговорност от софийския военен съд , уволнени и изключени от БКП , след което интернирани в Трудово-възпитателно обещежитие в с.Белене , Свищовско. Присъдите над побойниците са сурови – над 40г лишаване от свобода. Лично Предсдетеля на Държавния съвет Тодор Живков , министър-председателя Георги Атанасов , зам.председателя на Министерския съвет Огнян Дойнов – председател на Междупраителствената българо-виетнамска комисия и зам.председателя на Министерския съвет , отговарящ за военнопромишления комплекс Алекси Иванов- председател на Съвета по селско и горско стопанство при МС на съвместно заседание на правителството и Държавния съвет се разпорежда не само спрямо интернираните побойници , но и срещу членовете на семействата им да се осъществятва оперативно наблюдение и следение и послушване на телефонни разговори от органите на военното РУМНО и трето управление на Държавна сугурност ( военно контраразузнаване) , а на разпитите на арестуваните присъствува военния аташе на Виетнам в НР.България ген.майор Ван Ди (известен с провеждането на разпити на задържани американци и през 1954г френски военнопленници). Плъзва слух че това е провокация срещу социализма с платени агенти от посолството на САЩ. Бившите милиционери са разследвани и за предполагаеми агенти на американското разузнаване.В изявление през 1988г зам.председателя на Министерския съвет Григор Стоичков е заявено че софийската Дирекция на МВР и областните дирекции ще бъдат следени както от Министерския съвет и военното РУМНО , така и от 3 управление на Държавна сигурност- особенно за провокации докато трае войната в Кампучия в която има виетнамски войски Дискусиите, които се провеждат в Министерския съвет, профсъюзите, както и между него и посолството на Виетнам и лично посланик Нгуен Тиен Тхонг , изразяват неподправена изненада от действията на милицията. Уволнен е през 1987г първия зам.министър на вътрешните работи ген.Ангел Карлов , а на негово място е назначен получилия генерал – майорско звание Стоян Стоянов – дотогава Първи секретар на Окръжния комитет на БКП в Хасково. Тодор Живков се изказва за по голямо наблюдение от органите на Държавния и Министерския съвет и УБО на работата на милиционерите и за по-голяма роля на Българската народна армия и за фунции на армията в обществения ред , като заявява че в армията има хора по-добре познаващи българо-виетнамската дружба. Направено е предложение от ген.лейт. Любчо Тошков – началник на софийския гарнизон на БНА чуждите работници да са подупечни за провреки за вбъдеще само от БНА и тя да поеме охрана на общежитията. Сякаш побоят слага началото на съвсем нови отношения.
Политиката на социално приближаване на чуждестранния виетнамски и монголски работник секва през 1989 г. И докато БПС са виждали ролята си като катализатор на това приближаване, то КТ Подкрепа се превръща в катализатор на обратния процес: рязко дезинтегриране на чуждестранните работници в България. Виетнамските и монголските работници се превръщат в изкупителната жертва на тези процеси.
През юли 1990 г., кабинетът на Луканов приема решение 163, чиято цел е създаването на условия за скоростното изгонване на виетнамците и монголците от страната. Според министърът на външните работи Бойко Димитров, необходимостта от тази мярка е предотвратяване на потенциалната заплаха, която би дошла от експлоатирането на „проблема” (присъствието на виетнамски работници) в предизборната кампания. Създадената Комисия за разследване на деформациите по време на тоталитарния режим към Народното събрание начело с Андрей Луканов през март 1990г обявява че за вноса на виетнамци и монголци главна вина имат близките до Тодор Живков и намиращи се около него бивши партийни и държавни ръководители бившите вицепремиери Станиш Бонев и Огнян Дойнов- членове и кандидат-членове на Политбюро на ЦК на БКП , бившия министър на иконимиката и планирането Стоян Овчаров , бившия министър-председател Георги Атансов- член на Политбюро на ЦК на БКП и бившия вицепремиер и министър на земделието и горите Алекси Иванов- секретар на Постоянното присъствие на БЗНС. Според комисията на Луканов особенно са виновни Стоян Овчаров , Огнян Дойнов и Алекси Иванов които в периода 1986-1989г са били ръководни органи в правителствената политика с Монголия и Виетнам , предоставили са жителство на виетнамски и монголски работници и са отпуснали държавни кредити на СР.Виетнам и Монголската НР за провеждане – както се изразява Андрей Луканов на“ Грандоманските им проекти в Монголия и Виетнам“ , с което да обрекли държавата и народ на външен дълг“. Най жестоко са подложени на осъждане правителствените спогодби за внос на виетнамци и монголци и за трудови правоотношения подписани от бившите министри Стоян Овчаров и Алекси Иванов. Споеред Луканов именно със Спогодбите с Виетнам от 1986 и 1988г като министър на земделието и горите който като такъв е член на правителството Алекси Иванов практически назначил чужда работна ръка в селското стопанство , стоителството и хранителната промишленост , като е осигурил за чужденци заплащане на пари от държавния бюджет , с което е ощетил държавата и данъкоплатците , а в същото време заедно със министъра на икономиката Стоян Овчаров са предложили на Министерски съвет и той е приел Решение на 4 ноември 1988г с което се ограничава текучеството на българска работна ръка в селското стопанство- тоест Овчаров и Иванов са задържали насила българско население да работи на село при много по тежки условия от виетнамци и монголци на които държавата плаща квартири. Луканов обявява че вследствие на дадени правителствени кредити на Монголия и Виетннам Алекси Иванов , Огнян Дойнов и Стоян Овчаров са направили 10 млрд долара и над 20 млн преводни рубли държавен дълг на България. „Тези хора – казва Луканов трябва да бъдат арестувани , предадени на Прокуратурата и да бъдат съдени за умишлени злуопотреби с държавния бюджет , и за съсипване на икономиката и селското стопанство. Факт че Комисията „Луканов“ осъжда главно споразуменията от 1986 и 1988 г , но не казва и дума за тези от 1970 и 1980г. За виновници той обявява ръководилите българо виетнамските и българо монголските отношения през 1986-1989г тоест в последните години на социализма , но не прави анализ за настоящата необходимост и положителност на живеещите в българската държава виетнамци и монголци. Материалите на комисията на Луканов са предадени на Прокуратурата и през 1990г е заведено Дело номер 4 за икономическата криза по което за обвиняеми са привлечени Тодор Живков , Георги Атанасов , Гриша Филипов , Огнян Дойнов ,Георги Йорданов , Алекси Иванов, Стоян Овчаров , Иван Илиев , Станиш Бонев и др. бивши ръководители. Физическото изгонване на виетнамците и монголците според правителството на Андрей Луканов трябва да започне поетапно и да приключи декември същата година като за тези работници, чиито работни места са ликвидирани или които са уволнени, са изплащани компенсации както следва: 100% от работната заплата за първия, 90% за втория и 80% за третия месец. Падането от власт на Луканов през декември 1990 г. не позволява на кабинета на БСП да осъществи започнатото и то се довършва от кабинетите на Попов и след това от СДС. Въпреки отдадената важност на виетнамците като проблем, те не са единствената група чужденци, другата група са монголците , които са принудени да напуснат страната. На 5 август 1991 г. се създава Комисия под опеката на Министерски Съвет, чиято задача е да предприеме мерки за евентуалните заплахи, произтичащи от пребиваването на голям брой чужденци в България. Общо 80 държави сред които Виетнам , Монголия , Ирак , Сирия , Мароко, Алжир , Тунис , Египет, и мн.други попадат в списъка на тази комисия, която успява да просъществува дълго след датата на нейното откриване. С това СДС не се спира . Правителството на Ф.Димитров подпомага Главна прокуратура прз юли 1992г да зведе и Дело номер 3 за раздадени Безвъзмездни помощи за страни от Третия свят , по време на социализма от 1981 до 1989г. срещу 22 ма бивши партийни и държавни ръководители , с което продължава политиката на Луканов срещу страните от Третия свят , за което лукановото правителство през 1990г завежда дело номер 4. Факт обаче че китайска работна ръка се установява в България точно около 1991-1992г и следващите години драстично се увеличава, но правителството на СДС на Димитров , както и тези на Л.Беров(безпартийно) , Ж.Виденов (БСП) и отново СДС-Иван Костов не предпремат никаква политика срещу китайците, които започват и преуспяващ бизнес – ресторантьорство и амбулантна търговия на Илиянци.
Но какво е имал предвид Филип Димитров с това, че антивиетнамизмът и антимонголизмът може да се използва срещу БСП в предизборната кампания? За да отговорим на този въпрос е необходимо да си припомним, че опозицията в лицето на СДС и КТ Подкрепа (предмет на следващите редове), изграждат тази кампания на база на производство на недоволство, свързано с недостатъчно бързото преминаване към пазарна икономика. Това е и отправната точка тук. Създаването на идеята за това какъв е правилният, автентичен път към истински свободен пазар изисква и наличието на механизъм, който да отстрани „елементите“, схващани като „нетипични“, „нежелани“, „недостойни“, та даже и „заразно лоши“ по пътя към подобен тип пазар. Иначе казано, създаването на истински пазар трябва да бъде подчинено на логика на изключване на тези нежелани елементи, с цел да се избегне рецидив на неистински пазар. Чужденците, и то най-вече в лицето на най-многобройната заплаха – виетнамците, но и монголците биват рамкирани като такъв елемент.
Предизборната кампания през 1990 г., противно на очакванията на Димитров, не разчита на антивиетнамизъм, което се променя малко след проведените избори. Първата статия, която излиза във в-к Подкрепа във връзка с работниците от Виетнам и тяхното присъствие на територията на България е от 26 юни 1990, малко след изборите. „Самолет за Виетнам“ на Любов Константинова започва така: „Към днешна дата, може би точно като една страна с развита правилно икономическа система, имаме безработни и… чуждестранни работници.“ Още тук се вижда и начинът, по който и занапред ще бъде изграждан образът на виетнамеца. Виетнамецът е в излишък на икономиката и е антагонистичния противник на българския безработен. Но нека проследим по-отблизо този образ. Константинова продължава:
„С евентуалното прекратяване на спогодбата за внос на работна ръка от Виетнам у нас ще се освободят работни места – нещо добре дошло за връхлитащите ни икономически промени. Твърде вероятно е престъпността в страната да намалее. Ще си отдъхне и пазарът ни. От спекула, създаване на изкуствен дефицит, чейнчаджийство. Но! Според сега действащата спогодба всеки напуснал България виетнамец може да изнесе платове и други липсващи стоки! Как ще се отрази това върху задъхващия се наш пазар“ (юни 1990).
От този момент нататък, битката за бърза интеграция към пазарна икономика формира и образа на виетнамеца. В-к „Подкрепа“ (а също така и „Демокрация“) започва да публикува все повече статии, които коментират що е това виетнамец и каква е връзката му с прехода към „истински пазар“. Но преди да премина към тази връзка бих искала да отделя малко внимание на едно специфично разбиране за прехода, което е важно за формирането на виетнамеца като антагонистичен субект. Според Асен Мичковски (в-к „Подкрепа“, 10 юли 1990 г.), икономическа криза в България отсъства. Той е на мнение, че не може да говорим за икономическа криза, тъй като в страната няма икономика („Икономически кризи преживяват само тези държави, в които има икономика“). Икономиката в разказа на Мичковски е „синоним на пазара“. Няма икономическа криза в България, също така, защото икономическата криза е „едно нормално и естествено развитие, в което тя (кризата) е елемент от собственото му саморегулиране.“ Липсата на икономика предполага невъзможността за криза, тъй като кризата е „норма“, „нормалност.“ В „ненормалността на тоталитарното стопанство“ има единствено „деформации и грешки“, които са предопределени според личностните характеристики на тези, които ги създават. Според Мичковски, единственият начин българинът да започне да кара „френски велосипеди (…) и друг вид превозни средства“ е радикална намеса, която не трябва да се подчинява на мисловни процеси, а на бърза реакция. Преходът трябва да е скоростен и да се третира не като рана, която може да се лекува (както видяхме по-горе), а като тумор, който трябва да се оперира и да бъде отстранен. „Да живее икономическата криза!“, заключава Мичковски.
Това схващане за необходимия преход към пазарна икономика като за норма и нормалност, към която трябва да се стремим се превръща и в тип продуктивна власт, където „елементите“, за които споменах по-горе са решаващи. Мичковски рамкира пазара като потенциал. Той все още е нереален. Но за да се превърне в реалност, трябва да възникне процес, който да изкорени миналото и радикално да трансформира средата, където потенциалът да стане реалност. Виетнамецът репрезентира както тоталитарното минало, така и пречката, която да бъде преодоляна, за да може да се случи трансформацията. Тази пречка често намира образ в изрази като „виетнамския синдром“ и „виетнамиада“. Според Кирил Филев, болестта на пазара се крие именно в този виетнамски синдром, който позволява на виетнамците с типичнита си азиатска комбинативност да се възползват от българското законодателство и да акумулират богатство без да им се налага да работят.
Иван Събев съзря във виетнамците интересно противоречие. Те са едновременно продуктувия излишък, заради който българите не могат да намерят работа, хем мързеливи безработни, които вредят на пазара с незаконна валутна спекула.[17] Заради тази им причудливост Нора Стоичкова се обяви за незабавното им изгонване в статия от ноемри 1990 г. във в-к „Подкрепа“. Авторката е даже склонна да се опрости дълга на Виетнам към Бългрия, само и само да се отървем от виетнамците, за да може пазарът да диша. Виетнамецът се превърна в последната тоталитарна недомислица, която трябва да бъде изпъдена и премахната.
От средата на 1990 до началото на 1993 г., виетнамецът се превръща в монолитен обект на омраза от страна на антикомунистическата опозиция в България. И ако “голямата екскурзия” е предпоставка за създаването на фигура, с която опозицията се солидализира, то едновременно с това тази съща опозиция изгражда един друг образ. Днес този образ, който е и образ на чужденеца (потенциален) работник, все още играе роля в често неуловимите и расиализиращи дискурсивни практики. Възможността да мислим виетнамците (или който и да било друг) като елемент, строго принадлежащ на пазара (било то такъв, чието изгонване ще го заздрави или чието приемане ще го измъкне от недостига на иначе принадлежащата му работна ръка) е идеологическото заявяване на „върховенството на пазара“.
източници: ЦДА , фонд 136 ,
статия „Малката екскурзия на виетнамеца:битката за пазара и антивиетнамизмът в България“ на сайта „Маргиналия“.
Гомболжавийн Жасрав – “ Монголците в чужбина – история на монголските работници в социалистическите страни в Европа“ – Улан батор , 1994г
На снимката : Тодор Живков и виетнамския лидер Хо Ши Мин

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.* Задължителни полета

*

// //