Спомени от Народната република
Начало / Лица и истории / С дъх на спомени / Размисли на четиридесетте

Размисли на четиридесетте

Джулия, или Джули, както предпочиташе да я наричам, беше българска девойка. В края на осемдесетте години на миналия век тя току що беше навършила двадесет. Днес, когато вече съм прехвърлил четиридесетте, Джулия си пробива път от далечните ми спомени тъй, както преградената светлина се процежда през процеп в оградата, за да се полута между съзнанието и подсъзнанието ми.

Джулия имаше увлечение по врата ми, което няма да забравя. От нея научих любовта, езика и „Комунизма!!” Срещахме се по няколко пъти седмично. Говореше ми за всичко само не и за политика! Потиснатият бедуин вътре в мен беше сразен от великолепието на Джулия. Романтикът в мен губеше ума си по нея. Политикът-идеолог в мен трепереше от Джулия!!. Кафенето „Хавана,” където се срещахме от време на време, ми беше любимо, там обичах да прекарвам вечерите си в края на седмицата. Чувствах се като комунист, обременен от доктрината и вечните книги. Представях си, че „Хавана” е пъпната връв, която ме свързва с Маркс, Кастро и Че Гевара!..

Джулия – комсомолката, от своя страна, предпочиташе „Шератон!!.” А аз играех ролята на джентълмен… Предлагах й от българските цигари „БТ,” а тя отказваше под претекст, че „Мур” понасят по-добре на гърлото й! Издухваше в лицето ми кръгчета от американския дим с ментов аромат!!.

В града на статуите, София, изгубих изненадата, гордостта и страстта си! На всяко кръстовище, под всеки величествен паметник, във всеки обществен парк, на площада на социалистическата революция, пред мавзолея на вечния комунистически лидер, Георги Димитров, повтарях пред Джулия, че България е парченце от рая на Земята!! А тя ме обхващаше със скитащите си очи и с погледа си, покачен на крилата на стар блян, който свършва отвъд моретата и под нозете на Статуята на свободата!!. София ме посрещаше с гостоприемство, винаги бях добре дошъл! Много се радвах, може би забравях поражението на родината и странностите й. А мечтателката Джулия заби в идеологическия ми мозък първия дълбок гвоздей!!

Познавах утопичния град София още преди да се срещна с нея – образът й присъстваше в десетки книги и статии от, така наречената, социалистическа литература! Когато в този град срещнах мечтателката Джулия, осъзнах, че една от двете не е утопия!! Комсомолската приятелка (обръщах се към нея с „другарко”) ме хващаше под ръка с женска нежност, с която никой не може да се бори. Хората около нас се събираха! Главният площад в града на статуите, София, се тресеше от тълпите хора, прииждащи към мавзолея на вечния лидер. Политическото ръководство на Българската комунистическа партия стоеше на главната платформа на мавзолея. Махаха на народа долу, а на ръцете им – скъпи кожени ръкавици; или пък повдигаха европейските си шапки в знак на поздрав към масите, които крещяха в името на лидера и революцията…

Нямаше живот за онези, които се бунтуват сред празнуващата тълпа. Тази тълпа е привикнала всяка година да се събира на площада пред мавзолея, за да чества революцията, това се е превърнало в обичай. Мнозинството присъстващи са възрастни мъже и жени, или младежи, измъкнати насила от чиновете в училищата и университетите; дадени са им малки червени знаменца и са ги закарали да честват революцията, на която знаят единствено името. Лидерите на ленинския комсомол са организирали празника с учудваща точност, подготвили са списъци с имената на присъстващите, раздали са им снимки и плакати – всичките червени, украсени със сърп и чук! А на вратите на старите църкви стоят комсомолски стражи, за да контролират достъпа на младежи, на които е дошло на ум да избягат от празника, за да се помолят!!… Празненството приключва с викове за великата победа, другарите прочистват гърлата си и отново се провикват „Победа!”

А приятелката ми я е налегнало мълчание, което води до разочарование и апатия. Тя ми повери малкото си червено знаменце, а погледът и се отнесе към колоната от черни автомобили, която се измъкваше през задния изход на мавзолея!!! В съзнанието й се бореха хиляди въпроси и сигурност… В моето идеологическо съзнание, пък, гвоздеят се забиваше все по-надолу и по-болезнено – простираше се между въображението и истината!!.

Махер Саллум Сирия

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.* Задължителни полета

*

// //