Спомени от Народната република
Начало / Лица и истории / Детство мое / Помните ли какви бяха децата и учениците преди демокрацията?

Помните ли какви бяха децата и учениците преди демокрацията?

За нашите деца времето на социализма звучи толкова архаично, като че ли е било преди 200 г. А всичко това, за което днес си спомняме, бе само преди четвърт век. Преди 25 г. по улиците на България се движеха предимно лади, москвичи, трабанти и тук-там някоя шкода. Старата тумбеста „Волга“ с еленче на капака вече бе истинска рядкост. Все още мечтите на децата се свеждаха до шоколадово яйце от „Кореком“ или до последния брой на комикса „Спайдърмен“. Безименен цензор бе обявил комикса за упадъчен, защото чул, че критикува социалистическата система. Това, разбира се, бе толкова вярно, колкото пропагандата за пияни от кока-кола американски войници, появила се в края на 50-те години. Впрочем хиляди българи, за разлика от своите съвременници от соцлагера, успяхапърви да опитат напитката много преди 1989 г. Тогава обаче надписите върху характерните за колата шишета бяха на кирилица, а не на латиница, както е днес. Което едва ли е известно на днешните млади.

Съвременните ученици не знаят едно време какви деца бяхме. Сега само знаят да зяпат в телефоните и пушат цигари пред училище. Често излизаме извън нерви и хокаме днешните деца, давайки им примери какви сме били на времето и колко подготвени за живота сме излизали от гимназията, на път за университета или избрано професионално развитие.
На фона на заливащите ни класации, в които днешните българчета са назад по знания, но много напред по наднормено тегло и тютюнопушене, вероятно сме прави. Така изглеждаха едни от последните ученици от времената на социализма – випуските от 80-те години на миналия век. Чавдарчета и пионерчета задължително пременени в бели ризи и със съответната синя или червена връзка.
Гимназистите и учениците в техникумите – момичетата с престилки, с бели якички и привързани коси, момчетата в тъмносини костюми, бели или сини ризи, понякога с вратовръзка.

И неизменната манифестация по случай 24-ти май.

Тя води началото си още от времето на Цар Борис III, но най-организирани бяха честванията на светите братя Кирил и Методий по времето на соца. Най-мащабни – в София, пред мавзолея на Георги Димитров, където партийният елит, начело с Тодор Живков присъстваше „учащата се младеж”.

 Няма ги транзисторите ВЕФ и телевизорите „Опера“, няма го и мавзолеят на Георги Димитров, от чиито трибуни по празниците махаха членовете на Политбюро – просто им е минало времето. Останали са овехтели снимки и редки спомени. Няма я и Желязната завеса, благодарение на която сънародниците ни оставаха слепи за по-високия стандарт на живот на Запад. Младите днес вероятно не могат и да си представят как така, ако имат пари и желание, някой ще им забрани да вземат първия самолет за Берлин и Париж или да отпрашат за уикенда на Бяло море. При социализма можеше да се пътува само до „братята по оръжие“, начело със Съветския съюз, и то след съответната покана или разрешение. Не всичко ни е цъфнало и вързало днес, сигурно има място и за носталгия по онова по-спокойно и по-предвидимо време. Добре е обаче да се връщаме към тези спомени, за да правим по-верни сравнения и да осъзнаваме до къде всъщност сме стигнали.

Дъвка Идеал – друга нямаше

 По соцвремето децата дъвчеха само една дъвка – „Идеал“, защото друга нямаше. Дори я наричаха умалително идеалка. Тогава, когато липсваха дражета, лентички, когато нямаше разнообразие с вкус на манго и папая – изборът беше един – розова дъвка с нарисувано момиченце отпред и балончета. Малцина обаче знаят, че по едно време в магазините се появи т.нар. сакъз – бели кристалчета, които след упорито премятане в устата заприличваха на гумено топче. Деца на село пък са стигали и до дъвчене на битумни парчета, макар днес това да звучи като извращение. В интерес на истината дъвка „Идеал“ не остана само култов соцпродукт. От няколко години тя се появи отново по лавки и магазини.

Червена връзка задължителна за децата от 3-и до 7-и клас

 Червената връзка носеха пионерчетата, а синя – чавдарчетата. ДПО „Септемврийче“ е основана от БКП на 23 септември 1944 г. по подобие на Всесъюзната пионерска организация „В. И. Ленин“ в СССР. Дълго време носенето на червената и синята връзка бе задължително, както и ученическата униформа. В първи клас децата бяха одобрявани и приемани за чавдарчета. В трети клас се преценяваше дали са достойни да станат пионерчета. А в седми клас го обсъждаха дали да го приемат в комсомола. Така на 14-годишна възраст тийнейджърът три пъти минаваше през политическо сито. Чавдарчета бяха практически всички. От пионерската организация и от комсомола изключваха за криминални прояви и за нисък успех.

Ученическите униформи – задължителни за всички

 В годините на социализма ученическите униформи бяха задължителни. Бяла риза и черен панталон за момчетата и съответно бяла блуза и черна пола за момичетата. Плюс шапка с козирка за младежите и барета за девойките, както и синя връзка за чаварчетата, червена – за пионерчетата, и значка на ДКМС за комсомолците. За неспазването на униформите се следеше строго и се налагаха сериозни наказания. Специални изисквания имаше към прическите – високо подстригване за момчетата и прибрани коси за девойките. За груби провинения учителите налагаха наказание – прическа нула номер. Къси поли за момичетата бе нещо недопустимо. Червилото, лакираните нокти и гримът бяха посрещани с вой и привикване при директора. Едва в края на 80-те години, и то главно в столицата, режимът почна да се пропуква. Тогава в гимназиите и техникумите плахо се появиха пъстри цветове, по-дълги коси и по-къси поли.

Комсомолското и пионерското поръчение

 Всеки член на ДКМС – комсомола получаваше поръчение да свърши някаква общественополезна работа. Примерно да събере 10 кг лайка или стара хартия, да помага на стари хора със сечене на дърва за зимата и т.н. В повечето случаи изпълнението на поръченията бе формално.

Магазинът „Кореком“ – мечтата на всяко дете

 Във веригата безмитни магазини „Кореком“ се продаваха вносни стоки срещу западна валута. В тях можеше да влезе всеки, но право да пазаруват имаха малцина – работещите зад граница и представителите на партийната върхушка. За да си купиш нещо, трябваше да докажеш откъде имаш доларите или марките. Обикновено важаха т.нар. бонове, които БНБ издаваше срещу съответната валута. В корекомите се продаваха стоки, които не се намираха на вътрешния пазар шотландско уиски и вносни цигари, видео- и аудиоапаратура, козметика, дрехи – главно джинси, списания, играчки.

 Татко, нали ние сме най-богатите хора на света! Така 6-годишният ми син реагира, когато в един летен ден на 1986 г. излязохме с 2 препълнени торби от малкия „Кореком“ зад опашката на Коня – разбирай паметника на Александър Втори срещу парламента. Наши близки, работили в посолството ни в Атина, ни бяха подарили 50 долара, които с огромно удоволствие превърнахме в десетина шоколадови яйца и още толкова швейцарски шоколади, бонбонки „Тик-так“, уиски, кенчета бира и великолепна червена кутия за гримове на италианска фирма.

 Въпреки че са минали толкова години, помня съдържанието на двете торби като ден днешен. Защо ли? Ами защото за цялото ни семейство това бе невероятен празник. Както и когато преди Коледа успяхме веднъж да се доредим до цял кашон банани, без да чакаме на километрична опашка. В младежкото ми съзнание ще остане завинаги и корекомският аромат на хубав парфюм. Той бе нещо като символ на красивия и богат Запад. Днес шоколадови яйца, да не говорим за кенчета бира и дамски гримове, има навсякъде. За тях не е нужно да се редиш на никакви опашки. Отдавна завръщащите се от чужбина не мъкнат куфари, пълни с дефицитни западни стоки.

3 Коментари

  1. Помним разбира се, с хъс за наука, дисциплинирани, уважаващи учителите си. Нищо общо със сегашните малки престъпници, които завършват полуграмотни, с нулева обща култура, но иначе завършени егоисти, а много от тях и с изразени престъпни наклонности! Пълна деградация на нацията, това е равносметката от идиотската „димукрация“! Да ви сере куче на Запада и ценностите му!

  2. Дедо Кую Държихуев

    Нямаше татуировки, пирсинги, наркотици, епилации, метро- и хомосексуални извратеняци, педераст беше мръсна дума, а като видиш подмишниците на съученичките в час по физическо, веднага си представяш, как са отдолу и се удървяш….. А на бригадите, леле мила, ставаха и свалки и заварки, като хванеш някоя съченичка за рошавия котак, пък прекараш пръста си между безсрамните устни отдолу влажни от мъзга, и загаделичкаш клиторчета, ти натопорчен здраво, па и го прекараш по устните и го намърдаш вътре, абе аз само главата, пък той целия с мъдята… Славни времена бяха.

  3. В кварталното училище учителите ми бяха зле платени, не особено грамотни/ мисля че завършваха полувисш педагогически институт в Пловдив/, дребнави и озлобени. Не ги уважавахме особено, но не смеехме да шаваме, защото диктаторската комунистическа държава се нахвърляше върху всеки, който шукнеше. Не че я беше грижа за учителите, но ако днес си недоволен от системата в училище, утре ще скочиш и на обществения строй. Имаше разбира се и диви съученици, които не подлежаха на дресура и никой не можеше да им каже нищо. Едните бяха просто хулигани, вкарваха ги по педагогически стаи и възпитателни училища и след промените се вляха в редиците на организираната под крилото на партията престъпност. Другите бяха буйни и чувствителни свободолюбиви и умни деца. Тях просто ги нарочваха и им съсипваха съдбите защото се открояваха. Истински учители заслужаващи уважение видях чак в езиковата гимназия. Но там вече беше съвсем друга бира.

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.* Задължителни полета

*

// //