Спомени от Народната република
Начало / Лица и истории / Детство мое / Когато вдигах знамето в пионерския лагер

Когато вдигах знамето в пионерския лагер

Закуската беше кашкавал, сирене, шпеков салам и конфитюр

Бях много палав ученик, да не кажа – гамен. А иначе бяха едни стабилни години от социализма, някъде през 70-те. Пипето ми сечеше, обаче и успехът ми не само че не беше слаб, ами направо си беше отличен. След трети клас се преминаваше от началната форма на обучение в средната и от чавдарчета ставахме пионери. През лятната ваканция по традиция се ходеше на лагер. По-лъскавите училища уреждаха това да става на море, ама моето школо беше смотано и квартално. Затова ни метнаха с един раздрънкан автобус „Шкода“ на чукарите на Бяло камене в Средна гора над Хисаря.

Като ме знаеха обаче даскалите колко съм буен, взеха че ме прецакаха яко и си решиха проблема с дисциплината. Направиха ме знаменосец на лагера. Тая работа беше много отговорна и задължаваща, защото всяка сутрин трябваше да ставам преди всички, да съм на умивалните рано-рано, още преди да е свирнала лагерната тръба. После, след задължителните упражнения за физзарядка, всички се строяваха. Отрядните ръководители рапортуваха на дружинните, тръбата пак свиреше и аз се изтъпанчвах с бодра и маршова стъпка отпред, заставах пред пилона с трикольора, хващах въжетата и бавно и тържествено издигах знамето, докато звучеше химнът „Мила Родино“.

Е, разбира се, че и малко се фуках пред останалите момчетии и особено пред момичетата. Ама то си е в реда на нещата. Като свършеше тая церемония, всички под строй хуквахме към столовата. Там задължително ни чакаха канчетата от алпака с топъл чай от риган и мащерка, буците с масло, кашкавал, сирене, шпеков салам, конфитюр и мед. После идваше ред на преходи и игри из гората.


След обяда, който беше винаги не по-малко питателен, ни пращаха да спим по стаите. Какво ти спане, братче. То не беше бой с възглавници и замерване с чехли и пантофи. Голяма веселба беше, докато не ни хванеха дежурните по лагер учители. Вечер тръбата пак свиреше и аз, все така авторитетно наперен, отивах пред пилона и смъквах знамето с въжетата. Така изкарахме две седмици. Сигурно имам още живи от тая лагерна смяна връстници, които, като ги заболят коленете от ревматизма, си спомнят през смях от сълзи как на никого тогава не му пукаше, че си е обелил коляното, докато се е търкалял по поляните.
Ако ги разправяте тия работи на внуците си, сигурно ви гледат като изкопаеми динозаври, не ви разбират за какво им говорите или въобще не ви вярват.
Ама да. Имаше такива времена и години.

Мариян ХРИСТОВ, Хисаря  

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.* Задължителни полета

*

// //