Спомени от Народната република
Начало / Лица и истории / Синята лампа / Спасяването на похитения Ан-24 по линията Видин-София

Спасяването на похитения Ан-24 по линията Видин-София

Капитан от запаса Димитър Чокоев: Спасих самолет Ан-24 от похитител

Той се качил на борда с пистолет и стреля, а имаше 42-ма пътници

На 18 юни 1977 г. като командир на самолет Ан-24 в БГА „Балкан“ изпълнявах полет по линията Видин-София с екипаж втори пилот Богданов, борден инженер Йорданов и стюардеса Найденова. Пътниците бяха около 42-ма. Излетяхме по разписание в 20 ч. На ешелона светна сигнализацията „бордпроводник“ – сигнал, че стюардесата иска да говори с мен. Превключих и чух крясъци. Случваше се честотата да пробива сръбска радиостанция и помислих, че е нещо като радиотеатър. Но след секунда осъзнах, че стюардесата с плачещ глас на фона на крясъци викаше: „Командир, той ще ме убие, той стреля, отгоре тече вода, иска да говори с вас.“ За секунда всичко се промени и ситуацията стана изключително опасна. Прецених, че не е шега, защото над мястото на стюардесата се намираше резервоарът с вода. Казах: „Добре, слушам, дай му слушалката.“ Мъжки глас неистово крещеше и нареждаше: „Аз съм командир, изпълнявай моите заповеди, ако не – ще убивам пътници един по един!“

1990 г. – първият американски самолет „Боинг 737-500“ с командир на екипажа Димитър Чокоев, кацнал на летище София.

Отговорих: „Добре, няма проблем, няма да оставя да загиват пътници, слушам вашите заповеди.“ А той нареди: „Вземете курс на запад и ще кацнем в Лондон!“ Думата Лондон беше произнесена с патос, изразяващ като че ли там е светлото бъдеще на цялото човечество. Прецених, че не се е подготвил достатъчно добре за действията си, а и гласът и логиката му подсказваха ненормално психическо състояние. Отговорих му: „Спокойно, ще кацнем където искаш. Ако има нещо, обади се.“ Той пак убедително изкрещя: „Аз съм командирът!“

Бързо прецених, че той трябва да знае на кое летище кацаме и че

не бива да кацам на българско летище

Лондон беше абсурдно, защото нямахме гориво дотам. Международната обстановка бе такава, че Румъния като социалистическа държава нямаше да е приемлива за него. Също и Атина, защото е в обратната посока на светлата му мечта Лондон. Оставаше Белград като в нашенска държава, което той би приел нормално, след като го изненадам.

Обадих се на София контрол и съобщих, че на борда има похитител, който нарежда да пренасочим полета за Лондон, и че моето решение е да кацнем в Белград. Дадох разчетите за вход на югославска територия, идентификацията на трасето и времето за кацане на летище Белград, за да уредят полетния план.

Съобщиха ми да изчакам. Не след много ме информираха, че след съгласуване с директора на „Балкан“, министъра на транспорта и на МВР са решили да кацнем на летище София, като предварително щели да изключат елзахранването на столицата и летището, за да не разбере похитителят къде кацаме.

Отговорих, че според международните правила в случая

решение взема единствено командирът

на самолета, който носи отговорност както за безаварийността на полета, така и за здравето и живота на пътниците, и няма да рискувам. Потвърдих: „Моето решение е да кацнем в Белград.“ Поисках да предадат на българския посланик да е там и да ни предоставят навигационни материали за маршрута през Виена и Мюнхен до Лондон. Трябваше да имам готовност, ако в Белград не се удаде възможност да решим проблема.

Като военен пилот Димитър Чокоев е летял и на лек бомбардировач Ил-28. © СП. КРИЛЕ

Влязох във връзка с Белград-контрол, получих разрешение и продължихме полета за Белград. При неколкократни разговори с похитителя забелязах, че високият му патос бе започнал да спада, което беше добре. Преди снижението му казах: „Виж какво, ние имаме гориво колкото до Белград и малко за резерв. Не можем да продължим за Лондон. И да убиваш и да не убиваш, всички ще загинем, като свърши горивото. Предлагам ти да кацнем в Белград, да заредим и да продължим за Лондон.“ Той каза: „Момент да помисля“, и след малко с категоричен тон обяви: „Добре, но кацаме, няма да се отварят никакви врати, зареждаме и продължаваме за Лондон.“ Казах окей и започнахме снижение.

Кацнахме нормално на полоса 12 и ни бе наредено да установим двигателите и да чакаме. Беше много горещ задушен юнски ден с температура около 35°С. Отворихме прозорчетата на пилотската кабината и вратата на предното багажно отделение, но пътниците и похитителят останаха в капан със затворени врати, което предполагаше, че ще го сломи окончателно. Времето работеше в негова вреда.

Наоколо бе гора и тъмно като в рог. Близо два часа Белград-кула не казваше нищо определено. Реших да отида на летището да разбера какво става. Свързах се с похитителя и го „попитах“ съгласен ли е да отида лично на летището, за

да уредя зареждането с гориво

за да знае, че няма да ме има известно време. Той потвърди и аз тръгнах пеш около 2 км към аерогарата. На перона нямаше нито един самолет. Всичко беше пребазирано. Точно тогава се провеждаше международна конференция и са очаквали провокации. На метър срещу мен спря кола със заслепителни фарове. Трима командоси провериха документите ми и ме откараха на аерогарата, която цялата бе остъклена. Зад прозорците стотици чакащи пътници наблюдаваха с интерес какво се случва. Около сградата имаше и много командоси. Въведоха ме формално като под арест. Чакаха ме служители от летището, нашият посланик и шефът на белградската безопасност. След като изложих събитията, ме попитаха какво искам и как да се действа.

1958 г. – в аероклуба в Русе. Чокоев е вторият от ляво на дясно в първата редица

Предложих им три варианта: да заредим и да продължим, с някакъв газ да бъдат приспани всички в самолета или те да поемат похитителя и да го транспортират до Лондон. Имаше лекар, който отхвърли втория вариант. Можело да се окаже фатален за пътник със сърдечни проблеми. Прие се третият варианта като сценарий с евентуалното му арестуване.

Около 3 след полунощ с голяма група командоси

подходихме към самолета. Шефът на безопасността ме инструктира, че ако похитителят се съгласи да се предаде, да излезе с протегната напред длан, на която да е пистолетът, но с дуло, насочено към него. Влязох в кабината и след сигнал похитителят се обади: „Какво става?“ Отговорих: „За да заредим гориво и да продължим за Лондон, трябва да платим около 20 000 долара само за гориво и отделно такса кацане и обслужване, а аз нямам никакви пари. Ако имаш, дай и да решим проблема.“

1958 г. – Димитър Чокоев преминава първоначално обучение на самолет Лаз-7.

Разбира се, аз блъфирах, защото по международни договорености нищо не се плаща на ръка, а впоследствие с преводи по банков път. Той отговори, че няма никакви пари у себе си. В такъв случай, му казах, става сложно и че ако се съгласи да се предаде, югославските власти ще го транспортират с техен самолет до Лондон. Той поиска време да помисли. След малко пак се обади и заяви: „Добре, каква ще е церемонията.“ Казах му да отвори вратата и с протегната напред длан, на която да е пистолетът, но с дуло, насочено към него, да слезе бавно по стълбичката. Аз изчаквах в пилотската кабина. Всъщност самолетът отдавна е бил обкръжен от командоси и бордният инженер „приятелски“ си бил разговарял с тях. Похитителят излезе и се предаде и изведнъж нощта стана ден. Наоколо имало инсталирани прожектори, които веднага светнаха заслепяващо плюс много фотосветкавици. Десетки журналисти с камери и микрофони се втурнаха към самолета. След похитителя пътниците слязоха и бяха настанени в автобус за аерогарата. На борда нахълтаха медиите и се насочиха към мен. Той бе българска територия и помолих командосите да ги изведат.

Последва писмен разпит на членовете на екипажа. Провериха самолета, но гилзата бе открита по-късно в България. Заредихме с гориво. На пътниците и екипажа беше дадена закуска. Членовете на екипажа попълнихме индивидуални декларации, че сме в нормално състояние за изпълнение на полет. Излетяхме рано сутринта по светло за София. Така приключи драмата. После разбрахме, че сърбите осъдили похитителя на 12 г. затвор. По-късно

нашите власти го размениха

за осъден гражданин на Югославия. А той доизлежа присъдата си в български затвор. Как е бил преминал с пистолет през летището във Видин? Показал оръжието и е държал някакъв документ, че е служител от МВР. Казал: „Ние сме наши хора.“ Пуснали го без проверка каква точно карта показва.

Впоследствие бях награден от МВР с медал за храброст, а от държавата – с орден „Гражданска доблест и заслуга“ I степен.

Автор: Евгени Генов – в-к „Преса“

Източник: epicenter.bg

Вижте още: “Виенският случай” или защо спряха тока на Варна

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.* Задължителни полета

*

// //