Спомени от Народната република
Начало / Лица и истории / Синята лампа / Българската следа в атентата срещу папата

Българската следа в атентата срещу папата

sergej-antonovСтудената война е един от най-необичайните конфликти в историята на човечеството. В него военната конфронтация отстъпва място на пропагандата, чийто мащаби през този период достигат невиждани до момента висини. Медиите се превръщат в основно оръжие и за двата противопоставящи се строя, като най-честата им цел е да налагат негативен образ на противника. Именно подобни характеристики, така специфични за този период, превръщат неуспешния атентат срещу папа Йоан Павел II от 1981 година в поредно поле за противопоставяне между двата блока. Сложната обстановка засяга и България, която изведнъж се превръща в синоним на тероризма, а целия свят заговаря за „българската следа“. Макар днес, близо три десетилетия по-късно, да е изяснено, че подобна следа никога не е съществувала, мащабите на скандала и международния отзвук през 80-те години правят оставеното петно върху България трудно избелимо.

Денят е 13 май, а годината 1981. Към 17:17 часа четири изстрела хвърлят в истиснки шок многобройната тъпла, събрала се на площада „свети Петър“ във Ватикана и очакваща да види папата. Целта на стрелеца Али Агджа е именно главата на римокатолическата църква. Вслествие на стрелбата Папа Йоан Павел II е тежко ранен и губи много кръв. Въпреки това той успява да се възтанови напълно като по-късно заявява, че Света Богородица го е спасила.

5b2090648a5dНовината за атентата срещу папата бързо обикаля целия свят. Всички световни медии предават от мястото на събитието, а след първоначалния хаос започват да се появяват и първите теории за това кои стои зад атентата. Плюс за разследващите органи е фактът, че стрелецът Али Агжа – турчин, който по-късно става ясно, че принадлежи към турската националистическа организация „Сивите вълци“, е незабавно задържан. За да се разберат по-добре последвалите събития, свързани с разследването на атентата, е необходимо отново да се обърне внимание на години, в които той се случва. Началото на 80-те години са перодът, в който т.нар „разведряване“ между Запада и Изтока отстъпва място на „втората студена война“. С други думи – напрежението между двата блока отново нараства, което няма как да не даде отражение и върху един от най-дръзките атентати в историята. Друг факт, който няма как да не бъде взет под внимание, е произходът на папа Йоан Павел II, който, за разлика от всички негови предшественици, е от страна от Източна Европа (Полша), която освен това попада и в съветската сфера на влияние. Всичко това кара западната преса да намира за доста логична тезата, подкрепяща участието на секретни служби от Източна Европа в организацията на покушението. Това се вижда най-добре от страниците на вестник „Кориере дела сера“, който още на следващия ден (14 май) заявява, че „единствените, които биха имали интерес са съветските тайни служби, ръководители на международния тероризъм“.

papa2Поддетата от пресата идея за съветски пръст в атентата скоро е подкрепена и от италианските следствени органи. Те показват домукенти, които въпреки своя изключително съмнителен произход, намекват за „руска“ следа и допълнително наливат масло в огъня. На 25 май 1981 година за първи път е намесена и България в разследването благодарение на документ, проследяващ пътя на Агджа след бягството му от истанбулски затвор. Постепенно, главно благодарение на редица американски медии, които са подхранвани от становищата на хора от службите (като Пол Хенце например), свързването на атентата с комунистическите служби става все по-често. Въпреки това „българската следа“ все още е в периферията и малцина са онези, които я намират за логически издържана. С основна заслуга това да се промени е американската журналистка Клеър Стърлинг, която приема разкриването на атентата присърце, а за отправна точка ползва престоя на Агджа в България. Според нейната теза КГБ стои зад замислянето на атентата, а изпълнението му е възложено на най-верния съветски сателит – България.

430x323В своята работа тя започва умишлено да пропуска следи, свързващи Агджа със „сивите вълци“ и насочва вниманието си единствено към „българската следа“. Получава мощна подкрепа от „Рийдърс дайджест“, а както самата тя заявява по-късно „да прескоча да се видя със съдия-следователя по делото беше част от рутината“. Така на практика журналистическото и съдебното разследване стават едно, а след като на 1 май 1982 година итаналинските тайни служби успяват да убедят Агджа да свидетелства, „българската следа“ става все „по-логична“. Изведнъж стрелецът започва да си „припомня“ за връзките му с български представители на Държавна сигурност, а своебразен връх на неговия „катарзис“ настъпва през ноември 1982  година. Тогава италаинските следовадетели показват на Агджа албум със снимки на български граждани, работещи в Италия. Стрелецът посочва номер 1, 2 и 20 като хора, с които се е срещал. Това са Тодор Айвазов, Сергей Антонов и Жельо Василев. На 25 ноември в Рим е арестуван служителят на авиокомпания „Балкан“ Сергей Антонов, а новината бързо обикаля целия свят и дава основание на милиони да вярват в „българската следа“.

12_1416894058През следващите месеци в разследването се намесва и ЦРУ, което стимулира допълнително италианците да се ровят основно около „българската следа“. Работата по нея продължава общо над 3 години, като основата на която се основава са показанията на Агджа. За тяхната достоверност може да съдим от факта, че той дава цели 19 версии за подготовката на атентата и 27 за начина, по който се е финансирал. Въпреки това неблагоприятната позиция, в която се намира България е факт. Преводачът в българското посолство в Рим Асен Марчевски, през когото минават материалите за „българската следа“ по-късно си спомня как всички улики, водещи по някакъв начин към България се приемат  като „топъл хляб“, а останалите са изместени на заден план.

Постепенно интересът към започналия съдебен процес срещу българите спада. Причината може да се търси в странното поведение на Агджа, благодарение на което все повече хора започват да смятат, че на него не може да се има доверие. В крайна сметка на 9 март 1986 година римският наказателен съд произнася присъдата, която е „оправдание поради недостиг на доказателства“. Окончателен удар върху „българската следа“ нанася самият папа Йоан Павел II, който по време на посещението си в България през 2002 година категорично заявява, че не вярва в участие на българите в атентата. По този начин се слага край на продължилата близо 20 години сага, опитваща се да обвърже България с един от най-зловещите атентати в новата история на света.

 Източник  „Българската история в 100 събития“/bulgarian-history.org

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.* Задължителни полета

*

// //