Спомени от Народната република
Начало / Лица и истории / Политически калейдоскоп / „Комунизъм” и „живковизъм” – тънката червена линия на разликата

„Комунизъм” и „живковизъм” – тънката червена линия на разликата

  600879_596791480346165_786598466_nКаквото и да кажа, по тази тема, риска да сбъркам ще се увеличава с всяко едно изречение. Тук границата между понятията е толкова тънка и понякога размита,че почти всеки един от нас я усеща, но я преминава постоянно. Чудно е как може в общото понятие „комунизъм” да се появи, неговия частен случай „живкозвизъм”? Как така един и същ период от време може да се характеризира едновременно е негативизъм за основната си идеология и с позитивизъм за основния лидер на страната по това време. Всъщност основното ми вдъхновение да напиша тази статия е факта, че в коментарите на нашите читатели, най – обобщени казано, често се срещат мисли подобни на „Да, комунизма е зло, идеологията му е провалена, но Тодор Живков беше голям държавник, който милееше за народа”. Отначало това ме поставяше в мисловен мат. Постепенно обаче, вниквайки в разбиранията на хората, започнах да различавам, това, което на пръв поглед се сливаше сред общата маса от индивидуални дефиниции. В крайна сметка, добих достатъчно смелост, за да се опитам да дам обяснение за това, защо управлението на Тодор Живков се разграничава от понятието „тоталитарно управление”.

382903_288704771171562_1834182130_nНа първо място стои т. нар. Априлска линия. Тази линия в същност е начертана от Москва и е в пряка връзка с края на сталинизма и култа към личността. След смъртта на Сталин на 05.03.1953 г., ръководителите на СССР предвидливо и надлежно проверяват пулса на мумията му в продължение на няколко години. Едва след като са се уверили, че няма начин да се повтори някое йерусалимско чудо, те решават с един замах да ликвидират подетата от стоманения грузинец линия на насилие и да разведрят, нагнетения от суровост социалистически въздух. Този свеж полъх се усеща и в Народна република България, и издува победоносно платната на Тодор Живков, по посока на абсолютната власт. Управлявалите преди него Георги Димитров и Васил Коларов следват стриктно „светлия” пример на големия брат и се оказват отлични имитатори. В първите десетина години след 9 септември 1944 г. в страната ни се извършва поголовна чистка, която буквално помита голяма част от висшия ешалон на държавата. В същото време, жертви на терора стават и хора, които освен по политически причини, са неудобни и по чисто лични. Новите властници, с удоволствие използват различни предтексти, за да се разправят и с хора, които са били „черни” в очите им, много преди политическите промени. 56931_508588209170553_594654943_oТова време съвпада и с насилствената колективизация и национализацията. Най – важното е обаче, че този период България е все още близо до следвоенния период. Държавата е осъдена да плаща репарации в размер на 119 милиона долара и то за срок от само 8 години. Това и съпътстващата чисто икономическа криза, налага държавата да прави принудителни изземвания на селскостопанска и промишлена продукция. Въвежда се и 6 – дневна работна седмица, която съществува чак до 1967 г. Казано в кратце, годините заключени межди 1944 и 1956 се характеризират с безогледно насилие, унищожена икономика и цялостна стагнация. Те обаче остават лесно единствено в учебниците по история…по чисто биологически причини. За да може човек да помни и адекватно анализира този период, трябва да е бил в известна степен в зряла възраст. Разбираемо е, че днес живите и особено тези, ползващи интернет, няма как да имат ясни и обективни спомени от преди повече от седемдесет години. Сравнителната краткост на периода и неговата достатъчна времева отдалеченост, от една страна служат за неговото митологизиране, а от друга пък го поставят в графата „Абе, кой ти ги помни тия работи?”. Все пак документите стоят и от тях е видно, че комунистите не са си поплювали, при налагането на „народната власт”.

390322_288703544505018_720148182_nВторият фактор е късмета на Тодор Живков. Да, знам че уменията и труда побеждават таланта и късмета, но понякога трябва и пръста на съдбата да посочи човека. Обичания от народа Тато поема властта, десет години, след като тътена на войната е заглъхнал, политическите врагове за ликвидирани, а Сталин е склопил страховития си поглед, под стъкления капак в мавзолея. Черната работа е свършена. Цялата световна икономика набира инерция, за да излезе от страшния катаклизъм на войната. СССР използва гигантските си ресурси с пълна сила и не се свени да награждава лоялните си сателити. Надарен с андрешковска хитрост, правешкият „полулегален” активист на БКП, започва да гравитира край съветските лидери, така както Земята край Слънцето. Достатъчно близо, за да се грее и достатъчно далече, за да не изгори. Технологиите напредват, доматите и ордените са конвертируема валута в петролната търговия, а репресивния апарат вече е добре смазан и използва точно толкова насилие, колкото е необходимо. 265750_508430522519655_1439555427_o

Годините между края на 60 – те до края на 80 – те са най – силните вероятно в цялата световна история. Раждаемостта скача и това води до т.нар. „бейби бум”. Капитализмът е в разцвет. САЩ наистина става страната на неограничените възможности, а надпреварата между суперсилите дава плодове в областта на науката и нейното цивилно приложение. В този момент дори Източния блок изживява известен подем. За добре развитите държави, като Полша и Унгария, това може да незначително и дори да е под предвоенното им ниво, но за аграрната България, скока е осезаем. Макар е минал под краищата на желязната завеса, полъхът на времето разсейва облаците над страната. Именно поколението родено и отраснало в годините на пълна заетост и относително материално благополучие застава зад термина „Бай Тошово време”. Това е време, което никога няма да се повтори. Повече от 30 години без война, работеща индустрия, увеличение на населението и т.н. . И кой има късмета (и уменията) да оглавява страната ни в това време? – Тодор Живов. Едноличен властник, който олицетворява периода на управлението си, става негов кръстник, а в последствие и символ. И за да пълен контраста, последвалите години на фалшиви „демокрация” и „пазарно стопанство”, отнемат почва под краката на всичките му критици.

ruse

На трето място искам да сложа чудесната мисъл на наскоро починалия писател Тери Пратчет, която ярко характеризира една човешка черта, която на нашите географски ширини е направо отличителна: „Защото това, от което се нуждаят боговете е вяра, а това което искат хората, са богове.“. Никога няма да спра да се учудвам на нашето желание да си правим кумири. Всяка една партия в България, се характеризира не с политиката си, а с нейния лидер (малко изключение правят в днешно време ДПС и БСП). От там на сетне се забравя, че Тодор Живков има министри, съветници, заместници и всякакви други малки зъбчати колелца от големия тоталитарен апарат. Хората дори забравят как са махали със знаменца и за гласували съвестно за него, сякаш дори и това е правил сам Тато. Принципа „грешките са общи, за заслугите индивидуални”, важи с пълна сила. За всичко лошо е виновна системата, а моментите на просперитет, заслугите се вплитат във венец и полагат на главата на Първия.

В заключение ще кажа, че проектирането на сложните взаимоотношения в един исторически период, върху конкретна личност, води до невъзможност да се правят сериозни анализи, а само да се използват нерационални сравнения.

Автор: Стоян Гълъбов

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.* Задължителни полета

*

// //