Спомени от Народната република
Начало / Лица и истории / С дъх на спомени / Из спомените на един корав габровлия – неподправен разказ от социализма

Из спомените на един корав габровлия – неподправен разказ от социализма

Скъпи читатели, не веднъж съм споменавал за задоволството, което екипа на нашата страница изпитва, когато има възможност да ви представи оригинални спомени на хора, живели през периода на Народна република България.

DSC_0410

Разбира се, ние осъзнаваме, че те няма как да са напълно обективни, защото авторите им не правят безпристрастно научно изследване, а разказват за живота си от първо лице и всяко събитие пречупват през собствените си виждания. В същност, точно в това се състои тяхното богатство – така се създава възможност за задочен диалог с автора и възможност да се сравнят десетки различни мнения.

Следващите спомени ми бяха предадени от сина на автора и мой колега Антон Колев. Първоначалната идея беше да разкажем за живота на баща му като работник в Коми, но когато прегледах целия материал измених замисъла си и наблегнах на битовите и казармените му спомени, защото те се оказаха пълни с голямо количество точна фактология и доста живи описания.

„Аз, Кольо Антонов Колев, съм роден на 30.08.1940 в с. Нова махала. Първоначалното си образование съм завършил в родното си село. Основното си образование завърших в Етърското основно училище. На 25 май 1953 година започнах работа като чираче, момче за всичко с тарифна дневна ставка 9,60лв. за дневна 6 часова надница. За сведение един бял хляб тогава струваше 5,60 лв. Като такъв работих до 1956 г., до навършване на 16г. възраст. Тогава изкарах курс квалификация за специалността шлифовчик VI разряд чрез положен изпит. Започнах работа на трудова норма, изразяваща се в полирането на определен брой остриета за джобни ножчета или ножове. Тая норма включваше заплата за деня в размер на 22,96 лв.DSC_0411

В ножарската фабрика работих до 17г. възраст. Много трудно напуснах поради наличието на институцията „Трудови резерви”, която беше тоталитарна институция, предназначена за закрепостяване на работната сила. Бях си намерил нова работа в ДИП „Капитан Дядо Никола”, в инструменталния цех. След 3 месечно протакане и опъване на нервите започнах като „шлайфист” VI разряд в инструменталния цех на завода, където се произвеждаха матриците за пластмасовите изделия. В инструменталния цех заварих огромно количество от несвършена работа, застояли матрици за шлифовка и най-важното подредена документация от съвестен администратор в лицето на цеховата ни отчетничка. Много бързо започнах да се ориентирам в обстановката, започнах да разчитам чертежите и технологичните карти, в които намирах и технологичната норма за всяка манипулация и на третия месец от постъпването ми заработих 900 лв. месечна заплата, след 6 месеца започнах да гоня хилядарката, хиляда и сто, хиляда и двеста лв. месечна заплата, а това бяха много пари за хлапак като мене. Храната в работническия стол беше добре приготвяна и струваше 75 лв за целия месец. Плащаше се и ти издаваха карта, която се дупчеше като автобусните карти за деня. Бях се абонирал за две хранения – на обед и вечеря, която прибирах с тасове. Състоеше се от три ястия – супа, второ и десерт. За храната плащах 150 лв, квартирата ми струваше 36 лв, останалото ми служеше за личен живот. Правех си костюми от най-хубавия плат по поръчка. Носех копринени чорапи и копринени ризи, копринено бельо и най-хубавите обувки. Беше най-хубавият период от моя живот.

DSC_0412Той продължи до 1959 г., 21 октомври. Тогава влязох в казармата. Изпратиха ме в кашишкия батальон в гр. Севлиево, после в школата за младши сержанти в гр. Плевен във взвод за тежкокартечари. Картечницата беше „Максим Соколов” и тежеше 65 кг. Там получих сърдечно заболяване, от което страдам и до сега.

Понеже съдбата винаги ми е показвала средния си пръст и този път не ме пожали – Хрушчов се „изерчи” да раздели Източен от Западен Берлин и издигна Берлинската стена за една нощ. НАТО вдигна големи маневри по всичките граници отвъд желязната завеса. Варшавският договор не закъсня. И той вдигна военни маневри. Европа беше на прага на нова световна война.

През това време аз бях в школата за младши сержанти в гр. Плевен. Беше люта зима със страхотни студове и дълбоки снегове. Добре, че бях достатъчно досетлив, усетих приближаващото ни зло и тайно си взех от вещевия склад официалното ни зимно облекло и една седмица преди да ни вдигнат под тревога ги облякох под бойното и с двата чифта зимно облекло спяхме с дрехите нощем, заради големия студ в спалното помещение, отоплявано с дърва чрез пернишки отоплителни печки, които след два метра от тях не се усещаха, че изобщо топлят.

След една седмица посред нощ свирна тръбача сигнала „Тревога”. Целия полк излезе и се строи на плаца. Големите портални врати на двата казармени портала бяха отворени и от тях изпълзяваха тежката военна техника. Косите ни настръхваха от ужас. Отивахме в неизвестното, в големия ужас, наречен „война”. Пътувахме нощем в непрогледен мрак със спуснати брезентови покривала на каросериите. Беше адски студ и войнишкото шинелче го чувствахме сякаш беше разгънат вестник. Пътуването продължи бавно, заради замръзналия лош път, непочистен добре от снега и леда. Минаваше вече 10 часа сутринта, когато школата за младши сержанти пристигна в гр. Севлиево и навлезе в Севлиевските казарми. Не бяхме закусвали, бяхме гладни и жестоко изстинали. Школата беше разположена над село Скалско. Заповядаха веднага да се окопаем за отбрана в окоп за правостоящи. Земята беше замръзнала и беше невъзможно да се окопаем с наличния ни шанцов инструмент, с който бяхме оборудвани, за да го използваме при атака при картечен огън. Някъде към 1DSC_04148:30 вечерта ни донесоха по 1 войнишки типов хляб, предназначен за три хранения по 300 гр. на хранене. Донесоха също по една кутия риба копърка и парче сирене. Това беше храната за целия ден. Не ни даваха да си запалим огън, да не би да привлечем вниманието на врага.

След една седмица повече от половината войници се разболяха от студа. Нямаше и вода. След три дни докараха походни кухни и започнаха да готвят топла храна, която се състоеше от небелени картофи, полуизмити, хрупащи от пясъка по тях, наготвени като супа с малко фиде, без запръжка и застройка с бистра изстинала чорбичка – това за първо. За второ една тлъста, трепереща от мазнини мръвка – жива сланина, няколко необелени, нарязани на парчета картофи, безсилна и безвкусна манджа, сготвена от войнишки набеден готвач – това за второ. Третото – десерта липсваше. Започнахме да си палим огньове, но сухите съчки изчезнаха за нула време, а суровите бяха мокри и кални и не щяха да горят.

От щаба изпратиха един дребен старши лейтенант, който започна да се звери за това, че сме запалили огньове. Метнаха му едно платнище на главата и го подпукаха с тояги и сурови клони от габър и бук. Хвърлиха му жесток бой, той извади пистолета си, но те му го взеха, видяха, че в пълнителя му няма патрони и му нацепиха главата с него. Дойде щабна комисия да разследва случая, но побеснелите запасняци набиха и един полковник. На другия ден ни снеха от окопите и ни настаниха в един овчарник, постлан и почистен с бали слама. Беше вече топло и сухо. Така изкарахме около месец и половина. Имахме топла храна и водоноска с питейна вода.

След двумесечен престой в овчарника, снегът се стопи почти. Беше краят на април и в един прекрасен ден дойде заповед за прибиране в казармите. В края на юни ни произведоха младши сержанти. Аз бях разпределен в школата за младши сержанти в Ловешкия батальон. Освен в Ловеч имаше школа и в Плевен и в Севлиево. Втората година бях помощник взводен командир и командир на първо отделение на тежкокартечен взвод.

След още една година в казармата Хрушчов наново забатачи политиката. Настъпи Карибската криза. Тогава министъра на отбраната Петър Панчевски задържа нашия набор с три месеца и осем дни и ни уволни точно преди нова година, а следващия набор заради карибската криза – един месец. DSC_0413

Завърнал се от казармата имах глупостта да се завърна в завод „Петко Денев” в нашето село. Станах шлайфист в инструменталния цех. Под предтекст, че тарифната ставка за четвърти разряд е била по-висока от старата ставка за шести разряд беше ми свален шестия разряд на четвърти и аз наново кандидатствах и държах изпит за шести разряд.издържах го и след като ми го върнаха, веднага напуснах и започнах като механик-техник в арматурния двор. Няколко пъти свършвах добра работа на ковашкия цех и след като направих една рационализация като внедрих нова нафтова горелка за нафтовите пещи в цеха и чрез тази горелка премахнах големия пушек в работното помещение, реализирайки голяма икономия от нафта, тая рационализация по линията на ТМТ се класира на второ място по икономически показатели и от реализираната икономия на нафта получих около 500 лв премия.

Освен в трите завода, които споменах, съм работил в Базата за техническо развитие към общинския съвет, намираща се в кв. Болтата и село Водици до Соколския манастир като шлосер матричар. Работил съм и в Търговска база – Габрово като търговски представител в търговската кантора на базата, пласирайки на едро стоките от децентрализирания фонд от всички отдели на леката промишленост. Усвоил съм професиите: шлосер-матричар, шлосеро-монтьор, фрезист,шлайфист,настройчик, пресьор, арматурист, шофьор с клас С – професионален, кранист на портален кран и кулокран до 30 тона повдиган, оператор на пътностроителна техника –булдозер, валяк и багер.

Бил съм на КОМИ земя за четири годишен период на една географска ширина с Аляска в континента Америка.

Не мисля, че е нужно да се задълбочавам в коментар на горните думи. Човека е видял и меда и жилото на своето време. Работил е здраво и въпреки трудностите е успял да създаде семейство и потомство, което да запази и предаде спомените му.

4 Коментари

  1. Не е било лесно през 50-те и 60-те години.

  2. Що-годе обективно мнение, без излишно преекспониране в една или друга посока…

  3. А сегашните млади ще ми разправят,че не сме работили и затова не заслужаваме пенсия.Сега не работят, не тогава.В офис какво ще произведеш, освен л***а.Тогава всички работеха и то физически труд.Строяха се заводи и имаше голямо производство и огромен износ.

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.* Задължителни полета

*

// //