Спомени от Народната република
Начало / Лица и истории / Духът на времето / Софийското жителство – мечтата на соцтруженика

Софийското жителство – мечтата на соцтруженика

Битовият феномен с елементи на психотрилър, наречен софийско жителство, разтърсва втората половина на XXв., повдигайки съществени въпроси не само за бита, но и за душевността на българския народ… До Втората световна война, всеки жител на страната се гордее с родното си място и дори не подозира, че само след няколко години ще дава мило и драго, за да се засели в панелна кутия из някой от новоизникналите столични квартали. Придобиването му е ограничено и дори смятано за привилегия за малцина. След унищожаването на частната инициатива и одържавяването на селското стопанство София се превръща не просто в притегателен център, а направо в панацея за битово оцеляване. От солидни връзки и подкупи до брак по сметка – за жадуваното жителство непозволени средства няма, между обитателите на столицата често започва да се чува абсурдната обида „селянин” и всичко това по-скоро спада към графата „битова деградация”…
До Втората световна война, както, и днес, такъв проблем не съществува. Софийски жител става всеки, който се установява да живее и работи в столицата. Промяната на местожителството не е свързана с никакви ограничения и само се регистрира в общината.  Заселването в столицата е ограничено през месец юли 1942 г. с „Наредба за предотвратяване на жилищната криза в София“. Чрез нея се слага край на безразборното заселване в града за близо половин век.  Член 1 от нея изрично казва: „Забранява се заселването в гр. София и записването на нови софийски жители.“ Това не се отнася до лица, назначени в София на държавна, общинска или друга служба на публичната власт. Временно пребиваване е възможно с полицейско разрешение в случай на болест, гостуване или командировка. Изключение се прави за учащите. Предвидено е и принудително сгъстяване на живеещите в София: собственикът на свободно жилищно помещение е длъжен да го даде под наем, и то само за жилищни нужди. По-късно жилищната площ, която едно семейство може да заема, е ограничена: на двама души – една стая; на едно семейство, домакинство или на отделните им членове – не повече от едно жилище в Столична голяма община. Година по-късно наредбата е преработена. Разбира се, забраната за заселване в столицата е останала, но са изброени доста изключенията от правилото. Жителство вече могат да вземат назначените на държавна служба със заповед на министър, собствениците на имоти в София, сключилите брак с жител на града, болните и възрастните роднини на софиянци.
След девети септември 1944 г. наредбата от предходната година е изменена няколко пъти, но същността й се запазва. Затвърждава се правилото, че право на жилище в София имат гражданите, които имат право и на софийско жителство. Същевременно някои категории лица (болните роднини за гледане, сключилите брак със софийски жители, и др.), могат да получат софийско жителство само ако не претендират за жилище. Наредбата от 1943 г. остава в сила до март 1955 г., когато е отменена, по-право заменена, от „Наредба за временно ограничаване приемането на нови жители в градовете София, Пловдив, Сталин (дн. Варна), Бургас и Русе“. На следващата година действието й се разпространява върху Стара Загора и Плевен.  
Така постепенно властта започва да прилага схемата и в другите големи градове като начин за стабилизиране на засилената трудова миграция към градовете. С постановление № 112 на Министерския съвет от ноември 1974 г. е одобрена „Наредба за временно ограничаване приемането на нови жители в градовете“, която остава последната от тази поредица. Това е не само най-дълго действалата, но и най-детайлната наредба от този род. Тя е отменена с Указ № 51 от 7 август 1990 г. на Председателя (Президента) на Републиката. Това е вторият указ на избрания една седмица по-рано на този пост Желю Желев. Мотивите са, че не съответства на чл. 35, ал. 2 от Конституцията на НРБ (забраняващ привилегиите и ограничаването на права) и противоречи на чл. 12, ал. 1 от Международния пакт за гражданските и политическите права. С нея се слага и край на т.нар. жителство, съпътствало родния труженик до краха на социалистическия лагер.
Макар и уредени в множество документи, начините за получаване на софийско жителство остават в общи черти едни и същи. Правото на софийско жителство е разглеждано в най-тясна връзка с придобиването на жилище в София. Въпросът е уреждан и от постановления, разпореждания и решения, засягащи функционирането на различни предприятия, където не са достигали работници. Наредбите са предвиждали и възможността за получаване на временно жителство (за сезонна работа, обучение, лечение), както и отнемане на неправомерно придобитото жителство. 
Регламентираните начини за придобиване на жителство са били:
 1) назначаване на ръководна работа или на работа чрез конкурс,
2) назначаване на дефицитни работници и специалисти,

3) сключване на брак със софийски жител и образование. 

Назначаването на ръководна държавна, обществена и партийна работа, на изборна длъжност, при спечелване на конкурс в културен или научен институт е престижният начин за получаване на софийско жителство. Разрастването на централната държавна и партийна администрация е важен фактор за нарастване на населението на столицата. Подобна е ролята и на разрастващите се научни, изследователски и културни институти, повечето от които са се намирали в София. Множество ведомства, и особено Министерството на народната отбрана, са издействали облекчени режими за получаване на жителство за своите служители. 
Получаването на софийско жителство като дефицитен работник или специалист на практика е означавало постъпване на непривлекателна работа, за която не кандидатстват софиянци: в някои клонове на промишлеността, строителството, транспорта. Съществувал е списък на длъжностите, на които могат да се назначават и несофийски жители, които впоследствие придобиват право на софийско жителство. В това отношение най-голямото единично предприятие, „даващо“ жителство още от самото си създаване, е металургичният комбинат „Кремиковци”. В този случай наредбите се ползват вече не за да ограничат заселването, а обратно, софийското жителство става премия за постъпване на работа там, където има дефицит от работници. Същото се отнася и за сключването на брак със софийски жител. В около една трета от случаите това е най-често срещаното основание за придобиване на жителство. В столицата е можело да се заселят и получат жителство членовете на семейството на вече имащия софийско жителство, както и възрастни роднини за гледане. 
Обучението е давало право само на временно жителство, но това често е било предпоставка за намиране на работа или сключване на брак в столицата, което от своя страна води до получаване на постоянно жителство. Ролята на софийските висши учебни заведения за привличане на заселници в града е безспорна. След като системата на задължително разпределение на завършилите висше образование не се оказва достатъчна, за да предотврати оставането на около половината от завършилите в София, се пристъпва към децентрализация на висшето образование: създаване на нови университети в провинцията, опити за изнасяне от София на научни институти и висши учебни заведения. В резултат на това броят на студентите в столицата през 80-те години е по-малък от този през 60-те.
От съществено значение е факта, че докато броят на службите, за които се е получавало софийско жителство, расте, се е увеличавало и изискването за продължителност на работата. Според последната наредба от 1974 г. се е изисквало получилият жителство дефицитен кадър или специалист да остане на работа в предприятието, което му го е дало за 10, 12 или 15 години в различните случаи. В противен случай жителството е трябвало да се отнеме. По същия начин се увеличават изискванията за получилите жителство след сключване на брак. Отново спред последната наредба се е изисквало бракът да продължи поне 5 години, освен ако от брака е родено дете и той не е прекратен по вина на получилия софийско жителство. Тези разпореждания са целели да се избегнат временни назначения и фиктивни бракове, предназначени само за придобиване на жителство.
Софийското жителство се е давало от комисия, председателствана от член на Изпълнителния комитет на Софийския градски народен съвет. Но въпреки това общинската власт не може сама да ограничи приема на нови жители – той зависи от изпълнение на някое от условията на наредбите за придобиване на софийско жителство. Тук възниква противоречие: софиянци са „много като жители и потребители, но „малко“ като производители. Общинската власт и социалните министерства, които е трябвало да се справят с последиците от недостига на жилища и с пренатоварването на търговската мрежа, социалните заведения и градския транспорт, са заинтересовани да се ограничава нарастването на населението на града. Същевременно в града е било пълно с незаети работни места и в някои сектори дефицитът на работна сила е постоянен проблем. Затова ведомствата и особено предприятията, нуждаещи се от работна ръка, са били склонни да предоставят работа без ограничение, а оттам основание за получаване на софийско жителство. На отделни предприятия се е разрешавало да приемат на работа несофийски жители само, ако могат да им осигурят и жилище. На практика държавата с една ръка е създавала предпоставките за прием на нови софийски жители, а с е другата поставяла административни ограничения пред това.
Когато се търсят причините за заселване в София, трябва да се отчете и мотивацията на обикновените хора. За много от тях водещо е желанието да живеят в столицата. Да нямаш софийско жителство по това време е било равно на това да нямаш виза за чужбина сега. На първо място – не е било възможно нито наемането, нито закупуването на жилище. Невъзможно е било и постъпването на работа освен в изброените от наредбите случаи. Ползването на социални придобивки също е немислимо за нямащия жителство. И все пак основното ограничение е физическата невъзможност да се остане в столицата: несофийският жител трябва да напусне града в определен срок, в противен случай подлежи на принудително изселване.
В действителност обаче много хора успяват да останат в столицата в продължение на години с временни разрешения, а някои изобщо са нямали позволение. Административните ограничения се оказват неефективна мярка. Ежегодният прираст на броя на жителите в София е значителен по време на цялото им действие. До известна степен има нарушения и недоглеждания от страна на местната власт при приложението на наредбите: приемани са и недефицитни кадри, много от приетите напускат работните места, а жителството им не е отнемано. Но не нарушенията на наредбите, а самите наредби дават относително широки възможности за придобиване на софийско жителство. В резултат на това фактическото население на София надхвърля с десетки хиляди души броя на формално регистрираните софийски жители.
Софийско жителство не само се е придобивало при определени условия, но се е и отнемало временно или за постоянно, което означавало изселване от София и позор за потърпевшите. Това най-често са били политически противници на режима или лица с неморално поведение. Прогонвани са били също и извършителите на нарушения от типа: разпространяване на опасни и тревожни слухове; опасни за държавния ред, сигурност и обществено спокойствие лица; проститутки, сводници и сутеньори; лица без постоянна работа; изнудвачи и комарджии; лица с неморално поведение и т.н.
По аналогия ограничението за заселване в София се разпространява и върху другите големи градове. Първата наредба от 1942 г. е предназначена само за столицата, но с поправката й от септември същата година и в следващата наредба от 1943 г., се дава право на министъра на вътрешните работи и народното здраве със заповед да поставя и други градове и населени места под действието й. Следващият град, попаднал под ограниченията за придобиване на жителство, е Пловдив. Наредбата от 1955 г. се отнася първоначално за петте най-големи града на страната, тази от 1966 г. – за големите градове и за населени места, където механичният прираст на населението създава „сериозни жилищни и други затруднения“, а последната наредба има приложение, където са изброени градовете, за които тя не се отнася. Наистина за големите градове, и особено за София, придобиването на жителство става много по-трудно. Така ограниченията за придобиване на жителство за София и големите градове стават основа на една цялостна политика по регулиране ръста на градовете в България.
Другото съображение е от стопански характер – смята се, че големите градове поглъщат относително повече средства за благоустройство, за изграждане и поддържане на инфраструктурата, особено на градския транспорт. Това води до стремежа да се намали концентрацията на население в столицата, впоследствие и в другите големи центрове, а накрая ограниченията обхващат почти всички големи и средни градове. В наредбата от 1974 г. се казва, че приемането на нови жители в градовете се ограничава, „за да се осигурят условия за правилно демографско и икономическо развитие на градовете“. 
От най-голямо значение обаче са практическите трудности, породени от бързото нарастване на населението в градовете след Втората световна война: пренатоварване на техническата и социалната инфраструктура и особено недостигът на жилища. Важна в случая е амбицията на управляващите да разрешат този проблем. Връзката между жилищната криза и ограниченията за придобиване на софийско жителство ни разкрива една от особеностите на социалистическата система – осигуряването на социални придобивки от страна на държавата (евтино жилище) може да стане само за сметка на ограничаване на правата на индивида (свободен избор на местожителство).
Като причина за провеждане на подобна политика могат да се посочат идеологическите предразсъдъци на тоталитарните режими спрямо големите градове. Закони за ограничаване на миграциите е имало в Италия по времето на Мусолини, антиурбанистични възгледи са характерни и за националсоциалистическа Германия. В Съветския съюз и в останалите източноевропейски социалистически страни също е имало контрол върху миграциите и опити да се спре нарастването на големите градове. В по-развитите от тях са се използвали предимно стопански механизми за спиране на растежа им, а в по-изостаналите, каквато е и България, се е залагало и на чисто административни ограничения. 
Ограничението за свободен избор на местожителство, особено в големите градове и столиците, е считано за една от особеностите на тоталитарния социализъм. То е логична последица от стремежа на държавата да планира и управлява целия стопански и обществен живот; свързано е и с опитите й по административен път да решава социалните проблеми. В България тази политика е възприета под последователното влияние на два различни модела – националния социализъм от Германия и впоследствие болшевишкия социализъм от Съветския съюз, но подходът е същият и приемствеността ясно личи.
Опитът да се спрат заселванията в столицата обаче противоречи не само на човешките права, но и на икономическата логика, на нормалното развитие на обществото. Затова, тръгвайки от категоричната забрана за приемане на нови софийски жители, властта стига до една сложна система от изключения, компромиси и уговорки. Каква е равносметката от тази политика: броят на получилите софийско жителство през 48-те години на „временни ограничения“ надхвърля половин милион души. А заедно с естествения прираст в същото време София нараства повече от три пъти. 
                                                                                                                                                08.02.2013

10 Коментари

  1. Не е трябвало изобщо да го отменят. Нито за София, нито за останалите големи градове. Мислещите и виждащите малко по-далече от носа си ще ме разберат!

  2. Андрешко Дрешков

    Ако не бяха унищожили поминъка на хората в провинцията, никой нямаше да иска и да стъпи в клоаката, наречена София! За беда обаче, работа в провинцията няма! Хора, броящи се на пръстите на едната ръка, обработват стотици хиляди декари земеделска земя, подкрепяне от местни и национални партийни структури! Всеки, дръзнал да започне малък бизнес в провинцията, бива смачкван и стъпкван с всички възможни методи, само и само партийните слуги на ГЕРБ, БСП или ДПС да нямат конкуренция!

  3. Клоака си ти!Бегай си на село,щом ти е кеф!Аз съм роден и израстнал в София и ми е добре!

    • Да, но културата ти е ниска. Обиждаш човек, който обективно и аргументирано изразява мнението си. Има стотици начини да изразиш несъгласието си, също толкова аргументирано. По-лесно е да псуваш.

      • Аз съм си от село и там дишам и живея. Не ми се налага да се изселвам от града. Каква дума само ,изселвам. Ако ме разбирате кореняк граждани.

  4. Хапват гражданята палстмасови доматки, печен салам от соя и мас, и се кефят на комшийката от съседния блок, която не се е сетила да си дръпне завесите. Гот наистина. Как да не завиди човек.

    • Така е, обаче има и плюсове. Всеки ден можеш да правиш нещо интересно, работата е по-високоплатена. Можеш да си позволиш по-добър живот. Ако имаш пари можеш да пазаруваш в най-близкото село, ще помогнеш и на жителите му. Аз не бих живял на село. Обаче с удоволствие излизам сред природата от време на време. Въпрос на личен избор. Като с пластмасовите домати.

  5. Д-р Гугутков

    “да остане на работа в предприятието, което му го е дало за 10, 12 или 15 години в различните случаи“-А сега в “ХУБАВАТА“ ДЕМОКРАЦИЯ ,да работиш някъде повече от 2-3 години си е чиста печалба от НАЦИОНАЛНАТА ЛОТАРИЯ!

    • Ами да. Да разчиташ шефовете да ти дигнат заплатата е наивно. Да ходиш да им се молиш граничи с просията – за 100 лева отгоре ще те натоварят с 2 пъти повече работа, че ще ти държат и сметка. Биеш си камшика като натрупаш опит – хем ще научиш повече неща, хем ще поставяш условия на повече от един шеф.

  6. Андрешко Дрешков верно коментира.Ако всичко беше наред на село и в малките градове,хората ще си седят там.Нема по хубаво от родното место.

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.* Задължителни полета

*

// //