Спомени от Народната република
Начало / Лица и истории / Духът на времето / Из кулоарите на Другарските съдилища в НРБ

Из кулоарите на Другарските съдилища в НРБ

В България „другарските съдилища“ се създават институционално по съветски образец и много бързо обхващат почти всички селища в страната в самото начало на 60-те години. С промяната през 70-те на демографско-икономическата ситуация в страната и превръщане на селяните в индустриални работници в градовете тази форма на контрол става неефективна и започва да буксува. Така през втората половина на 70-те те са неработещи и остават само като следа в номенклатурните документи, въпреки че законът за тях, приет през 1961 г., продължава да действа чак до 1991 г.
Първите другарски съдилища в България са създадени в отделни предприятия, институции и образователни заведения по инициатива на действащите там масови организации, като при това получават подкрепа от Партията. Паралелно с това през март 1960 г. Партията създава „Доброволни отряди на трудещите се за поддържане на обществения ред“. Както „Доброволните отряди“, така също и Другарските съдилища са създадени като реакция срещу нарастващите случаи на „хулиганство“ в силно разрастващите се градове и в радикално преобразуваните села, поради което традиционните форми на социален контрол вече не действат или са силно отслабени. Потенциалната област от компетентности на тези съдилища има широк периметър и обхваща административни нарушения, нарушения на трудовата дисциплина и водене на „паразитен живот“, „неизпълнение на семейните задължения“, нарушения на правилника за вътрешния ред на домсъвета и на имущественото право, както и нанасяне на леки физически увреждания и „дребни кражби“, които често пъти не се наказват по съдебен път. Освен това другарските съдилища трябва да се опитват да изглаждат спорове чрез разговори и намеса. При провеждане на делата на другарските съдилища всички присъстващи могат да бъдат свидетели, при което няма нужда да се страхуват, че ако са дали фалшиви показания ще бъдат съдени, защото другарските съдилища нямат законови юридически права. Много юристи обаче всъщност гледат доста скептично на тези обществени съдилища. Въпреки това другарските съдилища се признават от правителството чрез „Закон за другарските съдилища“ и се поставят на законова основа, като при това в най-голяма степен се вземат за пример техните съветски образци. По статут, формулиран в закона, „другарските съдилища“ са изборни обществени органи по месторабота и местоживеене, облечени в доверието на колектива, които изразяват неговата воля. Те не са народни съдилища и в тях няма адвокати. Процедурата е облекчена – до 14 дни другарският съд трябва да назначи заседание“.
За членове се избират „изтъкнати и ползващи се с доверието на колектива граждани“ без изискване за каквото и било образование и компетентности. Броят им не може да бъде по-малко от 6 души. Това са, особено по селата, партийни членове и верни на властта хора. Те се избират на общо събрание на съответния колетив чрез явно гласуване. Официално тези съдилища са независими от партията и държавата и трябва да се борят срещу несоциалистическото поведение и отрицателните явления в обществото, без да въвличат наказателното право в своята дейност, като заложат единствено на своето възпитателно въздействие. В зависимост от това към кои институции са устроени, другарските съдилища са под ръководството най-вече на Отечествения фронт, на Централния съвет на профсъюзите, или на Цeнтралния комитет на Комсомола. По закон председателят на т.нар съд определя кои лица да бъдат привлечени като свидители. Делото задължително се обявява публично и гражданите се приканват да присъстват – чрез радиоточки, вестници, радиоредби по селища и предприятия. Като места на провеждане на съда се определят публични сгради, които могат да съберат много хора – читалища, киносалони, площади. Привлечените „обвиняеми“ нямат право на адвокат. Присъстващите граждани могат да задават въпроси, да изяснят факти, да се изказват и взимат критично отношение. Цялата дейност на „другарските съдилища“ се провежда в неработно време, като това се изтъква като едно от големите му „предимства“ пред народния съд. Възможностите на другарските съдилища за налагане на санкции всъщност на практика са скромни: те могат да задължат виновния да се извини и да възстанови причинените щети, да го предупредят „другарски“, да произнесат „обществено порицание“, или да препоръчат на неговия работодател да намали заплатата му и дори да го уволни. Парични глоби в малък размер също може да се налагат, като тези глоби се внасят в съответния Народен съвет и се използват за образователна дейност. Не страхът от парични глоби или задържане в ареста – последните наказания другарските съдилища във всички случаи нямат право да налагат – а срам и позор трябва да предизвикат възпитателно, съответно превантивно въздействие. Решението на съда се обявява публично и се съобщава чрез вестници и радио в организациите по месторабота и местоживеене. Например в град Златица до София решенията на другарския съд се довеждат до знанието на целия град с високоговорител и по местното радио. Решението на съда е окончателно и не подлежи на обжалване. В закона законодателят си е оставил и една „вратичка“ за повторно разглеждане на делото, ако решението противоречи на законите. Явно „законотворецът“ не е бил много убеден в юридическата компетентност на „съдиите“ в „другарските съдилища“.
  Със следния анекдот от една брошура в „Библиотека на жената“, в който е описан комунистическия начин на труд и живот от 1963 г., може да се илюстрира как e трябвало да функционира намесата на другарските съдилища, и с какви очаквания свързват тези съдилища своите функции:
„А щом е така, можеха ли другарките на Цветана Ст. от бригадата за комунистически труд „Чавдарци“ във фабрика „Пролетарий“ да не почувстват, че с тяхната другарка става нещо? Тя бе добра работничка, но в последните месеци започна да дава лошокачествена продукция. И другарките ? разбраха – лошата работа идва от лошия ? семеен живот. Мъжът на Цветана, работник във фабрика „Е. Телман“, не се прибира в къщи, тръгнал е с друга жена, тормози другарката си. Членовете на нейната бригада потърсиха началник-цеха на нейния мъж в „Е. Телман“. Той обаче им отговори, че щом мъжът си е харесал друга, с нея ще си ходи. Но те не се примириха с това несериозно отношение към съдбата на едно семейство. Заангажираха профкомитетите на двете предприятия, другарския съд в „Е. Телман“. Намесата на профсъюзното ръководство помогна да се укрепи семейството. Цветана почувства силата на другарския колектив, новото отношение на хората от бригадата за комунистически труд. И им се отблагодари, като отново подобри работата си. В навечерието на Осмия конгрес на БКП бригадата бе удостоена със званието „Бригада за комунистически труд“, а Цветана – със званието „Най-добър в професията“.
В пропагандно-агитационната литература често се описват емблематични случаи – дела, при които другарските съдилища постигат желания възпитателен успех. Тези разкази също така добре илюстрират очакванията и надеждите, които са възлагани на това учреждение: например един пенсионер в писма до негови близки в чужбина бил „оклеветил страната“. Стига се да процес пред другарския съд, в който гражданите са изразили своето „раздразнение и отвращение“ от неговото поведение. Обвиненият в резултат от това накрая признава своята вина и обяснява своето поведение с „буржоазното“ възпитание, което е получил като дете.
В книгата „Трибуна на съвестта“ от 1964 г., авторът описва следния случай: Младата семейна двойка Б. И. и П. Г., което знае целият квартал, вече от повече от половин година живеят разделено. Причините за това обаче не са известни. Според изложението на съпругата П. Г. в нейното оплакване до другарския съд, нейният мъж започнал да се държи като ерген (да ергенува), и съвсем забравил за нея. Другарският съд трябва да установи причините за това и да отстрани трудностите; това е неговото първо заседание, залата е пълна. Обвиняемият Б. И. се оправдава с това, че жена му нито може да готви, нито да чисти както трябва, държи се студено и отчуждено. Свидетели обаче твърдят, че конфликтът между съпрузите почива само на дребни неща, и че щастието на младото семейство все още би могло да се спаси. В една от паузите при разглеждане на случая представители на партията и на Отечествения фронт говорят с Б. И., и „размразяват неговото замръзнало сърце“. Жената потвърждава, че все още обича своя мъж и е готова да му прости. Тогава разкаялият се съпруг отива при своята жена, хваща дясната ? ръка, залата го аплодира, чуват се одобрителни викове. Всичко това дотолкова развълнува председателя и другите членове на другарския съд, че от вълнение те не могат да заспят през цялата следваща нощ. „Първото заседание на другарския съд предизвика изблик на голяма вяра, доверие и морално удовлетворение.“
В малкото градче Костенец до София например през 1964 г. се провеждат съдопроизводствасрещу жител, който отровил кокошките на своя съсед, срещу един наемател, упражнил натиск върху хазайката си, за да я изгони от нейното жилище, срещу мъж, който в пияно състояние се опитал да нахлуе в жилището на съсед и при това нанесъл значителни щети.Разглеждат са също побоища, кражби, обиди, „хулиганство“, злоупотреби, неразрешено даване на парични заеми и търговски нарушения.
Друг разказан типичен случай от провинциалната среда е от друг малкък град също близо до София, от 1968 г.: тъжителката Величка Н. се оплаква, че кучето на нейния съсед Илия С. е удавило нейните четири кокошки. Въпреки че обвиняемият С. отрича това, другарският съд дава право на тъжителката и отсъжда обвиняемият да възстанови щетите от три лева на кокошка. Освен това кучето му трябва да бъде приспано.
За някои гражданки и граждани изглежда заседанията на другарските съдилища – преди всичко по интимните въпроси – имат по-скоро развеселяващ ефект. Една информантка от Чепеларе, малък град в Родопите, разказва:
„Другарският съд, на който присъствах, беше най-веселият, на който съм присъствала някога. Бащата на Мариан, художника, се влюбва в напреднала възраст, на 60 години, в една помачка, млада, с 20 години по-млада от него, направил ? две деца, напуснал жена си, отива при помакинята, и живее с нея. … През цялото това време неговата жена, мисля, че се казва Мария, се оплаква от своя мъж пред партийния комитет, пред Отечествения фронт и т.н., че той трябва да се върне обратно в къщи. Обаче те не могат да го върнат, естествено … нямаше никакво законно основание за това … някои биха се върнали обратно от страх, но не и той, той беше един истински българин … и те му спретнаха, организираха за него един другарски съд, за да го разпитат – другарският съд беше една истинска клюкарница … – от кога живее с тази жена, защо? … и така нататък. И те започнаха да се задяват, да се подиграват с него, ,на колко си години?’ – той тогава беше на 70 години – … ,Тогава обаче как си направил тези деца? Те не са твои, тя те е излъгала…’ Той отговори: ,Те са мои … в тази работа вие не можете да излезете насреща ми, не може да се мерите с мен, и аз сега още мога …’ И цялата тази публика …, всичко публично … наистина, и това се проведе в читалището, на трибуната, и хората умираха от смях. Това беше другарският съд, и той му каза: ,Гледайте си вашите работи, аз няма да се върна при някаква стара жена … Погледнете, моите деца растат, другите ми деца вече са достатъчно големи, за да се грижат сами за себе си, обаче тези имат все още нужда от баща.’ […] Цялото село го порицаваше, но това вече нямаше никакво значение за него.“
 Според документите се оказва обаче, че другарските съдилища са можели да имат и репресивен характер. Това се доказва в едно писмо написано на ръка и внесено в ОК на БКП – Благоевград. Изпратено е до Борис Аврамов през 1964 г.

На 27 януари 1964 г. другарският съд при 30 низова ОФ организация – Гоце Делчев, взе решение да ви уведоми за гнусните и мръсни постъпки на Мария Ил. Корпривленска, която живее и членува в същия квартал. Същата в продължение на 18-20 години въпреки десетките предупреждения от органите на народната милиция продължава да уронва авторитета на организацията със своите неморални качества, цинизми, садизми и безделничество. На открито заседание на другарския съд, което се проведе през месец септември 1963 г., бяха разобличени нейните мръсни деяния. Събранието единодушно, с над 200 човека, взе решение да бъде изселена извън окръга за пет години Мария Ил. Копривленска, за което се направи протокол от няколко страници и бе представен на отговорни хора в града, прокуратурата и народната милиция. Не знаем по какви причини този въпрос още не е разрешен и сега едва след пет месеца е образувано дело и е насрочено за 4 февруари 1964 г. в 9 часа в Народния съд в гр. Гоце Делчев. Но на пръв поглед изглежда, че прокурорът иска този въпрос да го замаже, като й вярва на лъжите и демагогствата. Нека се има изпредвид, че тя е кадърна за заблуди и стотици хора, като лъже, маже и т.н. Сега е извадила фалшива заповед, че уж е била назначена в Благоевград. Ето защо ние молим да вземете бързи и енергични мерки за придвижването на този въпрос, като непременно се обадите по телефона на съдията, който ще гледа делото. Също така необходимо е ГК на ОФ да назначи обществен обвинител, компетентен човек, който да защитава правата на хората от квартала… От ръководството.“
От писмото се вижда, че тези „другарски съдилища“ съвсем не са толкова безобидни, каквото впечатление оставя законът. Санкциите, които се предвиждат в него, са обозначени като „Мерки за обществено въздействие“, или по друг начин казано, с езика на комунистическата риторика – „за възпитание и превъзпитание“. Реално зад тези мерки стои посланието „Внимавайте, защото това и на вас може да ви се случи“, което не е нищо друго освен внушаване на страх.
Характерна е жалбата от 26 февруари 1982 г. на Й. П. К., живееща тогава в Казанлък, до председателя на Отечествения фронт Пенчо Кубадински. Тя съобщава, че след 24 години брак иска да се разведе с мъжа си, защото той непрекъснато я бие, изневерява ? с други жени и не ? дава никакви пари. След като въпреки многократните заплахи на мъжа си тя подава молба за развод, той се обърнал към председателя на Отечествения фронт и към партийната организация в окръга, които свикват другарския съд. Според жалбоподателката, другарският съд я поканва при разглеждане на делото и приема протокол, в който била отразена само позицията на нейния мъж. Наложено ? било „обществено порицание“, без да бъде уведомена защо е получила това наказание.
Голяма част от юристите отказва каквато и да е правораздавателна функция на другарските съдилища, изтъквайки че правораздаването е прерогатив на държавата и че другарските съдилища не разполагат с никакви средства за налагане на принудителни мерки (за разлика например от Чехословакия или Румъния, където концепцията на подобни съдилища е замислена и проектирана като част от държавното правосъдие). Според тези юристи другарските съдилища по-скоро изпълняват една чисто обществена функция и спекулират със страха на обвиняемите от публично разглеждане и огласяване в обществото на техните прегрешения. За недостатъчния успех на другарските съдилища допринася също и некомпетентността на голяма част от техните членове, които не познават основните правила, въпреки че непрекъснато се провеждат съответни семинари и конференции. Това незнание води понякога до „такива фрапантни нарушения“, които накърняват дотам престижа на другарските съдилища, че някои граждани предпочитат да се обърнат към редовен, вместо към другарски съд. Така тяхната функция от средата на 70-те започва да затихва, като от около 9 000 другарски съдилища конституирани през 60-те, броят им в края на 70-те спада повече от половина и затихва съвсем в края на 80-те.
В крайна сметка налагането на комунистическия морал засегнал не само обществената, но и частната сфера на живота на хората, чрез т.нар. „Другарските съдилища“ се оказва поредният неуспял комунистически експеримент за грубо навлизане в пространството на „дома“ и семейството.
Източници: 
1. Изследване по темата публикувано в „Балканистичен форум“ и препечатано със значителни съкращения от в-к „Дневник”

   2. Улф Брунбауер – Социалистическият начин на живот – част 2. „ДРУГАРСКИ СЪДИЛИЩА“

09.12.2013

2 Коментари

  1. Prochetoh celia vi mateial.Niama li koi da vi podskaje ,che za da spechelish v spor ,dialog vie triabva da IZTAKVATE SVOITE PREDIMSTVA, a ne da hulite oponenta.Tova e staro pravilo/no koi da uchi pravilata na ritorikata/.Togava se nadnichalo pod zavivkite.Ami sega ne e nujno da se nadnicha vsichko e na pokaz.Podigravate semeinite cennosti/ami vie da ne ste se praknali ot spukan predpazitel.Da drugarskite sadilishta v mnogo sluchai predotvratiavaha tezi neshta za koito sega se palniat po niakolko stranici v mediite/kriminalnite hroniki/. sega se machat da vazstanoviat dobrovolni otriadi za da pomagat na pravoohranit.organi.Za da dovarsha shte vi posavetvam;prochetete kakvo e kazal Alan Dales pred senata na USA na 24.02.1947 g. tam vsichko e obiasneno.

  2. ами тогава НАИСТИНА е било ДЕМОКРАЦИЯ….Сега би ме съдил съдия,който си плаща за 18 годишни птоститутки….А иначе ще бъде всичко „законно“….Разбрахте ме НаЛИ???…:)

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.* Задължителни полета

*

// //