Спомени от Народната република
Начало / Лица и истории / С дъх на спомени / С каубойския влак за… наникъде

С каубойския влак за… наникъде

През страницата на Регионално краеведско дружество “Враца” тук, в клюкарника, попаднах на много….тъжен документален филм на БНТ2. Филм за, както го наричах в детството си, каубойското влакче. Ако не знаете какво е това, значи не ви се е налагало да пътувате от североизтока до северозапада в години, когато автобусния транспорт между малките населени места се състоеше от един автобус на ден, най-често пушещ, раздрънкан “Чавдар”. Теснолинейката между Червен бряг и Оряхово даваше живот на един регион, който в момента е най-изоставащия в целия Европейски съюз. Докато гледах филма всъщност осъзнах, че той не е само за теснолинейката, която вече не съществува. А за хората, които вече ги няма, за времето, което вече не тече и за всичко онова, което стои скрито дълбоко в сърцето ми като спомени за едно място, за едно влакче и за уникалната възможност да бъда част от приключението, наречено “Към северозапада”.
Израснала съм с влакове. И по влакове. Люшкането между родния град Русе и мястото, където са баба и дядо, малко селце в дивия северозапад, се случваше минимум 2 пъти годишно, в двете посоки. Ако имах късмет, баща ми можеше да дойде да ме прибере от лятната ваканция с достолепната Волга. Но в повечето случаи, отиването на село ставаше именно с влака. По-точно – с влаковете. Някъде до към 12-тата ми година, каубойското влакче заемаше централно място в това пътуване. То беше най-евтиния начин да стигнем възможно най-близо до село, с минимални прехвърляния. Самото влакче не преминаваше през любимото ми Сираково, но спираше на близкото Алтимир. И това беше достатъчно.
Пътуването започваше към 23,00 часа от русенската гара. Най-често аз и майка ми се натоварвахме на нощния влак за София. Ако имахме късмет, намирахме място. Ако не – пътуването започваше в коридора, където тя ме настаняваше между пътническите чанти. Миризмата на релси, машинно масло и онзи специфичен аромат на влак са се е запечатали в съзнанието ми. И до ден днешен тези миризми ми носят усещането за пътуване. Нанякъде, няма значение накъде.
След около пет часа и половина кламбичкане в полузаспало състояние, слизахме на Червен бряг. Часът – към 4,30. Студ, мрак и тук-таме някакви хора като нас се лутат напред-назад. В чакалнята на гарата се оглеждаме за свободни места, от онези столчета кожените, с пускащите се седалки като на кино. Най-голямото удоволствие за мен, в този момент, беше да легна на столчетата и да сложа глава в скута на мама. Тя ме завиваше с нейното яке и така прекарвахме следващите около два-три часа. Какво е правила тя през това време, не мога да кажа. Сутринта мама купуваше баничка или вафла от кафенето в гарата и ме превеждаше през тунелите към релсите на каубойското влакче. Чакаха ни още около 3 часа, а може би и повече до гара Алтимир.
Каубойското влакче пристигаше с пухтене по тесните релси. На перона беше пълно с хора с куфари, кашони, щайги, торби, бохчи и други подръчни средства за пренос на багаж. Обикновено имаше места, макар че влакчето си беше пълно. Често се озовавах до някоя приказлива баба и нейните кокошки или до някой намръщен дядо, помъкнал разфасованото прасе към града, към другото село или към някаква незнайна и несподеляна от него дестинация.
Теснолинейката се движеше със скорост, способна да убие мечтите и на най-големия любител на гледките. С майка ми се шегувахме, че мога да сляза от пъвия вагон, да свърша някои належащи физиологични нужди и да се кача на последния. И всичко това – без да бързам. Когато пораснах, ми се струваше, че влакът нарочно се движи така. Бавно, почти изморено, за да ти даде възможност да видиш повече, да запомниш повече. Сякаш каубойското влакче още тогава знаеше, че ще дойде момент, в който ще остане само в спомените на своите пътници.
Гарите се нижеха една след друга. Кокошките по клетки и кашони от време на време протестираха с досадно кудкудякане, а аз обикновено получавах от някоя загрижена баба парче селски хляб и малко сирене, краставичка или каквото там добрата жена е понесла за дългия път между Червен бряг и Оряхово.
На гарата в Алтимир майка ми сваляше чантите и ме поглеждаше с един особен поглед. Години по-късно осъзнах, че в този поглед имаше много обич и много тъга. След това казваше: „Хайде, малко остана!“ Това „малко остана“ бяха седемте километра между Алтимир и Сираково. Лято, зима, пролет, дъжд, сняг, пек – на тези седем километра хич не им пукаше. С чанти, без чанти, те се виеха пред нас и като че ли гадничко ми се подхилкваха: Дай да те видим сега, градско момиченце!
След полудрямката в нощния влак, доспиването върху твърдите столове в чакалнята и друсането с каубойското влакче, пътят между Алтимир и Сираково ми се виждаше….страшен. Но майка ми вдигаше чантите и с бодра крачка поемаше напред, а на моите опити да се жалвам и да мрънкам отговаряше с „Няма друг начин!“. Това е. Ако искаш да стигнеш до село – няма друг начин. Теснолинейката беше пътят, и истината, и животът. Не само за нас, а и за всички други от околните села. Евтин, бавен, но сигурен транспорт. На автобусите не можеше да се разчита, пътищата бяха разбити, а и трябваше да се прехвърляш поне два или три пъти и ще пристигнеш (евентуално) за вечеря. Затова – каубойското влакче осигуряваше икономиката, образованието, културата и транспорта на онзи, сякаш забравен още тогава от Бога, регион.
Не знам защо имам горчив вкус в устата си. Като от любим сладкиш, който не си опитвал с години, а когато го хапнеш отново, няма същия вкус. Няма твоя вкус. Така е и с моето каубойско влакче. Това влакче отдавна го няма. Няма ги и пътуващите. И аз не съм там, да взема едно парче хляб и бучка сирене, а някой да ми каже: Няма друг начин. Малко остана!
Aвтор:Yonka Parvanova

loading...

Коментари

Коментари

sandacite

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.* Задължителни полета

*

// //
Powered by Web-SG.com.