Спомени от Народната република
Начало / Интервю / Среща с треньора на треньорите Иван Абаджиев

Среща с треньора на треньорите Иван Абаджиев

Започнал съм да се трудя от много малък. Най-тежка ми беше на жътвата. С баба ми Донка спяхме на нивата, сутрин ме будеше в пет часа, хапвахме нещо малко и започвахме. Двамата с баба ожънвахме 10 декара! Робски труд! Когато влязох в спортния техникум, времето за тренировки ми се видя недостатъчно и реших да тренирам два пъти на ден. Там сутрин имахме различни занимания по лека атлетика, борба, по различните видове спорт, следобед ни даваха два часа почивка, след това под ръководството на учители трябваше да си подготвяме уроците за следващия ден. Много строга беше дисциплината. Аз обаче в тези два часа почивка отивах в залата по щанги. След вечеря, свободно време, аз съм пак в залата. Тъмно е навън, аз не смея да запаля лампите, че ще кажат: Тук има един луд. Тренирах всяка свободна минута. Всеки ден по 10 часа – тежък физически труд! – споделя Иван Абаджиев в интервюто, което даде специално за „Гласове“. За него президентът на Международната федерация по вдигане на тежести Готфрид Шодел казва: Родил се е треньорът на света!
Иван Абаджиев Старшията –  бащата и стратегът на българските щанги, треньор № 1 на България за ХХ век, треньорът на света!

 

 

Родил съм се в една малка стаичка в семейната ни къща в Нови пазар. Когато баща ми се оженил за майка ми, приспособили плевнята за жилище и там на 12 февруари 1932 г., в тази плевня, съм изплакал за първи път. Навън било страшен студ, имало силна виелица, плевнята била затрупана със сняг. Майка ми, горката, се мъчила с мен два дни, едро бебе съм бил. Когато съм се появил на бял свят, не съм искал да заплача. И баба Керана, жената, която помагала за моето раждане, ме вдигнала за крачката надолу с главата, поливала ме със студена вода, пляскала ме по дупцето и ме подканяла:

Айде бе, пикльо, айде…

Накрая съм заплакал.

 

1934 г. На тази снимка съм на 2 годинки, до мен е сестра ми

 

Първият ми спомен е как се бием със Салито, мой братовчед. Как започва да ме коли, детска работа. Но баба ми била наблизо, чула някакво хъркане и като видяла какво става, погнала детето и така ме спасила. Салито беше две години по-голям от мен, но после, като заякнах, си му го върнах. Само като ме видеше, бягаше, защото знаеше, че ще яде бой.

Баща ми все го нямаше, търсеше работа тук-там. Помня първата му работа, маневрист на гарата в Стара Загора. Бях на пет годинки, когато ме заведе в Стара Загора, за да си прибере вещите, защото си беше намерил по-добра работа в село Божидар (днес Каолиново). Започна като поддръжник на железопътната линия, но след това го повишиха в стрелочник.

Започнах училище в село Божидар.

Първата ми учителка се казваше госпожа Василка и всички деца много я обичахме. Учеше ни, като видим възрастен човек, да сваляме шапка и да поздравяваме: Добър ден. Мъжът й беше болен от туберкулоза, почина млад, на траурната церемония, която обиколи село Божидар, аз носех кръста. С нейния син Димитър, беше с 1–2 години по-голям от мен, бяхме големи приятели. След години, вече като студент, срещнах Муцето, така му викахме, и той ме заведе в тях. Много се беше променила г-жа Василка. Прегръща ме, милва ме, аз вече бях голям мъж. Муцето си замина от инсулт много млад. Но като станах старши треньор и започнах да пътувам, от всяка държава й изпращах картичка и тя много се радваше, а на всеки 24 май й носех цветя.

И така, живеехме в малка къщичка на кантона, последната спирка на влакчето. До гаричката беше фабриката, в която се обработваше изкопаният каолин. За да се размекне, първо го поставяха в басейн – огромни фунии, изградени от цимент, които се пълнеха догоре с вода, в тях поставяха каолина и със струя вода го разтваряха. Когато се утаи, изхвърляха по-едрите камъчета отстрани, където се образуваха големи дюни. Там играехме на жуменка и криеница, засилвахме се по пясъка и скачахме по склона надолу – кой ще скочи по-далеко. Но един ден татко купи крава и трябваше да ходя да я паса. Това ме тормозеше много. Свършеха ли часовете в училище, децата скачаха по дюните, промъкваха се в галериите на мината, а аз трябваше да паса кравата.

 

Баща ми като железничар-стрелочник, горния вляво

 

На 9 годинки се влюбих в Надка.

Нейният брат беше колкото сестра ми, играехме много с него – Сашо, викаха му Лисика. Те живееха в горния край на селото, ние в долния. Понеже баща ми работеше на гарата, казваха му гараджията, а на мен – Гарга. И оня се провикне отдолу: Гарга! Пък аз отгоре ми викам: Лисииик! Напролет, началото на март, винаги ходехме в гората за кокичета. И един ден, тръгнали сме ние 5–6 момчета, аз трябваше да се отклоня 200–300 метра, за да поискам от родителите си разрешение. В онова време в гората беше опасно, защото имаше много вълци. Те не ме пускат, аз плача, че децата ме чакат… Е, пуснаха ме и аз хукнах да ги настигна. Трябваше да мина през една поляна със стадо овце, но не съм забелязал 10-те кучета, които пазят. И понеже бягам, те хукнаха след мен, настигнаха ме и започнаха да ме давят. Събориха ме, успях да се изправя, намерих камък, пищя и се браня. Втори път ме събориха, пак станах. Най-после овчарят, който бил заспал под една отдалечена круша, дойде с тоягата и разгони кучетата. В това време покрай нас минал Любен Симов, надзирател в мината, казвахме му Кьосето, защото нямаше брада и мустаци. Чул писъците, видял, че кучетата давят дете, обаче не се намесил, продължил пътя си. И като се прибрал в кантона, казал на моите родители:

Преди малко кучетата разкъсаха едно дете горе на поляната.

И майка ми като хукнала, след нея баща ми, дядо ми грабнал един нож… Отървах се с един разпран джоб и три големи драскотини на крака, оставени от кучката Янтра. Слизам долу при децата, а съседка, леля Димитричка, гледа и се вайка: Майко, ако бяха моите деца, нямаше да са живи…

Понякога, на празници, ние децата изнасяхме разни сценки, правехме се на български юнаци – обути в цървули, с шаячни панталони, увити с навуща, с калпачета и едни тáпошници, които се зареждаха със сачми с барут и гърмяха като истински пищови. И аз си представях пременен като войвода,

как съм яхнал кон, а Надка, моята любима, идва да ме посреща.

 

Една от малкото снимки на мама 

 

В Божидар живяхме пет години и се прибрахме в Нови пазар. Ето ме, вече съм в гимназията, осми клас. Учителят по физическо възпитание беше един офицер, фатмак, Евгени Корназов, затова ни преподаваше само строева подготовка: Строооой сè! Движение нáляво! Движение нáдясно. Понеже бях по-нисък от моите връстници, все в края на редицата се озовавах.

И какво не ме залюби тоз човек, писа ми двойка по физическо.

Влиза един ден в час на класния и казва: Който нарисува спортен стенвестник, ще му повиша с една единица успеха. И аз кво да правя с тази двойка – викам аз ще го нарисувам. Като се хванах, три денонощия рисувах. Занесох творението си, дали го хареса, така и не разбрах. Обаче след една седмица вратата на класната стая се отваря, влита Корназов като фурия и пита: Кой нарисува стенвестника? Уплаших се, викам си: още една двойка ще ми пише. – Кой бе? Учениците викат: Ванката. – Ти ли бе? Колко имаш? Двойка – казвам! – Шест ще имаш! За да разбера, че директорът на училището Панайот Панайотов, известен художник, заедно с комисия избрали моя стенвестник за най-добър. Записах се в кръжока по рисуване и реших да ставам художник.

Изучих италианските художници – Микиланджело, Леонардо, най-много харесвах Рафаело Санцио.

Много харесвах и руските художници – Репин, Суриков, Айвазовски. Две години учих изобразително изкуство и рисувах. Портретът на Георги Димитров в учителската стая беше мое дело. Готвех се за Академията. Но знаех колко трудно ще е да ме издържат, защото бяхме бедни хора. Баща ми освен своето семейство трябваше да помага за прехраната на баба ми, дядо ми и леля ми, негова сестра. Отиде си от този свят на 42 години, повален от туберкулоза.

 

Махленският отбор по футбол в Нови пазар, аз съм втория от ляво надясно.

 

Никак не им беше лек животът на моите родители.

Имахме градина на края на града, където баба ми садеше чесън, лук, мерудия. Всеки петък отиваше на пазара, постилаше една чергица и продаваше каквото е набрала от градината. И като спечели 5–6 лева, минавахме двамата покрай бакалницата на Алия, за да вземем една фунийка с маслинки и малко сиренце за децата – за мен, за сестра ми, по-голяма от мен с три години, и братчето ми – три години по-малко от мен. Имахме и по-малка сестричка, но тя умря на четиридесетия ден от смъртта на баща ми. Предполага се, че е било менингит, но на туберкулозна основа. Антонинка беше на само две годинки – красиво малко момиченце.

Бати, бати, така ми викаше, и сега плача за нея…
Нямах пари за кино и развлечения, затова заедно с две турчета ни взеха да метем киното. Така освен че помагах на нашите, можех да гледам безплатно филми. Тогава даваха филма „Големия и Малкия Тарзан“, където Големия Тарзан с един бамбуков прът прескачаше много високата ограда на селището, за да освободи затворниците. Така овчарският скок стана много популярен в Нови пазар. Всички деца, въоръжени със сопи, прескачахме де що ограда се изпречи пред нас. И беше предложено тази нова дисциплина да бъде включена в ежегодния спортен фестивал. Още с първи опит скочих 2,35 м. След мен друг скочи толкова, но при втория опит. След края на състезанието сме се събрали в читалището и чакаме да съобщят победителя. Валеше страхотен дъжд. Учителят по физическо, Сефтето му викаха, стигна до овчарския скок и тържествено съобщи:

Първо място овчарски скок печели Иван Абаджиев от училището!

Излязох в дъжда радостен, щастлив! Бях първият околийски шампион по овчарски скок!

 

Най-ниският съмз аз, но никой не можеше да ми излезе насреща! 

Същата година реших да се запиша в бригадирското движение. Бях слушал много за героите, които построиха прохода Хаимбоаз! Да, ама аз бях дребничък и знаех, че няма да ме одобрят. Затова помолих мои приятели да дойдат с мен и да протестират, ако се наложи. Доктор Ерèмин, руснак, който преценяваше дали си физически здрав, само като ме видя, още преди да съм стигнал до него, ми прави знак – хич да не ходя. Показах мускули колкото можах, приятелите отстрани ме окуражиха и той склони: Пишете го! Той там ще укрепне!

Така станах бригадир и заминах за Коджа Балкан!

Условията бяха много тежки, храната недостигаше – полагаше се по 600 грама хляб на ден, три пъти в седмицата даваха месо, останалото боб и леща.

На следващата, 1948 година пак заминах бригадир. Копаехме с малки лопатки трасе, покрито с дребен чакъл, изсъхнало, станало като бетон. Всеки ден разкъсвах по един галош. Правеха се съревнования кой най-много ще изкопае. Сутрин засичаха откъде започваш и надвечер измерваха на всеки кой колко е изработил. Въпреки че бях най-малък, едва 17-годишен, имаше мъже на по 25 години, винаги бях първи. Хващахме се на бас, заканваха ми се, ни ги биех всичките! Не разреших на никого да ме победи! Наградиха ме със значка „Ударник”, а командирът на бригадата, казваше се Стоян Керански, ме похвали пред всички:

Ако всички младежи са като Иван Абаджиев, много бързо ще построим комунизма!

 

Втората година никой не можеше да изкопае повече от мен!

Същата година смениха учителя по физическо. Новият, Васил Петков Дендито, организира гимнастическа група и аз се включих в нея. Започнахме да правим кълбета – предни, задни, да скачаме, видя ми се интересно.

Ванката, каза Дендито, и той може да стане добър физкултурник.

Скоро пристигнаха двама гимнастици от Шумен, където беше един от най-добрите центрове на спортната гимнастика. Показаха ни перфектно задно салто, същото като маймуната Чита! Смъртният скок! Бях страшно впечатлен, исках да се науча и аз. Само че в нашата „спортна“ зала в Нови пазар нямаше успоредка, нямаше кон с гривни, нямаше халки, нямаше уреди, нищо. Но намерих до нас една голяма купа с по-едра слама и като се затръшках в нея. Всеки ден след училище се премятах в сламата, докато въздух не ми остане. След една седмица демонстрирах салтото! Разбира се, не толкова красиво изпълнено, но

можех да се превъртя със скок назад през глава и да падна на крака – като маймуната Чита!

От цялата Новопазарска околия само аз правех задно салто. Годината, в която трябваше да реша какво искам да продължа да уча, починаха дядо ми, баща ми и 40 дни след него малката ми сестричка. Не бях спрял да посещавам кръжока по рисуване, но след тези години на тежка разруха и смърт в семейството ми знаех, че майка няма да може да ме издържа да уча в Художествената академия в София. Това стана причина да тръгна към спорта. Бях прочел във вестник „Спорт“, че в Пловдив е открит първият физкултурен техникум, където освен образование получаваш и храна и подслон. Учеше се две години, а завършилите можеха да станат учители.

Натоварихме се шест момчета от Нови пазар на „свински“ вагони,

открити, и така стигнахме до Пловдив. За 160 места се явиха 1600 кандидати. Бях настинал, цяла нощ ме тресе, лежа, не мога да мръдна. В деня на изпита си викам: Ванка, няма да стане тая работа… И си останах в леглото. По едно време идва заместник-директорът, само аз съм останал в помещението, лежа. Попита защо не съм при другите. Другарю директор, много съм зле. Цяла нощ ме тресе, има ли някой да ми окаже помощ? – Няма лекар! – отсече другарят Кукуванов и тръгна ядосан. На вратата се спря, помисли нещо, върна се до мен и ми каза:

От теб нищо няма да стане!

 

С Иван Попов в двора на спортния техникум, бившия френски колеж в Пловдив 

 

По-късно същия ден въпреки неразположението реших да се явя на изпита. Пред мен мина Васил Константинов, най-добрият гимнастик на България по онова време, единствен той имаше медал от крупно международно състезание – по спортна гимнастика и щанги. Константинов направи салто с финт и дойде моят ред. Направих и аз едно салто. Дойде до мен директорът, Методи Христов, потупа ме окуражително по рамото, вероятно салтото му е харесало. И ме приеха. Така започнах със спорта.

Но колко много влияе средата и начинът на живот. Започнал съм да се трудя от много малък. Бях на 10 години, когато помагах за прехраната на семейството, като плетях дамаджани във фабрика „Китка“. Сутрин съм на училище, следобед плета дамаджани. Но закриха кошничарския цех и аз отидох да скубя кокошки при Буко Ашкенази. А когато татко почина, дядо взе под аренда 20 декара земя. Засяваше половината с жито, другата с царевица – садяхме, копаехме, жънехме. Бях на 13 години, но не трябваше да изоставам от големите. Най-тежко ми беше на жътвата. С баба ми Донка спяхме на нивата, сутрин ме будеше в пет часа, хапвахме нещо малко и започвахме. И като светне онова слънце, като се вдигне нависоко! Пече сърдито, няма къде да се скриеш от него, но не трябва да изоставам от нея.

Двамата с баба ожънвахме 10 декара! Робски труд!

Когато влязох в спортния техникум, времето за тренировки ми се видя недостатъчно. Сутрин имахме различни занимания по лека атлетика, борба, по различните видове спорт, следобед ни даваха два часа почивка, след това под ръководството на учители трябваше да си подготвяме уроците за следващия ден. Много строга беше дисциплината. Аз обаче в тези два часа почивка отивах в залата, междучасията, след вечеря, аз съм в залата и тренирам. Тъмно е навън, аз не смея да запаля лампите, че ще кажат: Тук има един луд. Тренирах всяка свободна минута. Всеки ден по 10 часа – тежък физически труд!

Тогава във физкултурния техникум се говореше за много активно за умора и преумора, за претренираност и техните симптоми – безсъние, тъмни кръгове около очите, анорексия. Глупости! Винаги бях гладен като вълк, легнех ли, заспивах като мъртвец! Но аз знаех какво е тежко физическо натоварване, можех да сравня онова чувство на умора при жътвата, при онзи робски труд, с натоварванията от спорта. Баба ми, жена над 60 години, всеки ден жъне повече от 10 часа – слънце, пек от сутрин до вечер.

Никой не пита баба ми: Ти уморена ли си, преуморена или претренирана?

За тази година и половина в спортния техникум аз постигнах всичко, което можеха напредналите гимнастици. Научих се да правя трудните упражнения на Васил Константинов, върху които той е работил 6–7 години. А през пролетта, април месец, 1951 г. се явих на подборно за националния отбор по спортна гимнастика. Класирах се шести!

Тогава обаче още нямаше специалисти, нямаше методика,

тренировките бяха по час и половина и се провеждаха през ден. А моите тренировки бяха 10-часови всеки ден! Но трябваше да се подчиня на тогавашните специалисти и за една година постиженията ми паднаха сериозно. Затова реших да започна отново да тренирам според моята си методика – два пъти на ден, с много физическо натоварване! Може да се каже, че това е стартът на моите двуразови тренировки, които по-късно прекръстиха „българската методика“, като забравиха да споменат кой я наложи. През 1953 г. започнах да правя две тренировки всеки ден. Имах яростни противници.

Викаха ми „лудия, ненормалния“.

Но постиженията ми ги опровергаваха! Същата година спечелих първата си титла – майстор на спорта!

Малко след това в Народния театър се провеждаше спортен празник. И на него поканили цялото политбюро, начело с Вълко Червенков. Не се чувствах добре, бях изморен, казах на треньорите си, че е по-добре да не участвам, но те бяха категорични, че трябва да се явя, и то за нов национален рекорд. И така, започна празненството, всички щангисти се изредиха в движение „повдигане“, последен беше един състезател свръхтежка категория, който вдигна 105 кг. И тогава чух моето име.

На щангата бяха сложили 123 кг! Най-малкият с най-тежките щанги!

Казах си, щангата може да ме рани, но не и да ме победи! Събрах всички сили, чудовищно напрежение, вдигнах щангата на гърдите си, изтласках я, укротих я! Почувствах се като олимпийски шампион! Всички ръкопляскаха на крака! А конферансието съобщи:

Нов републикански рекорд!

Много пъти съм се връщал към този спомен, защото съм сигурен, че ръководството очакваше да се проваля и така да докажат колко неправилна е моята методика с двуразовите тренировки. Бях трън в очите на много хора. И продължавам да бъда. Но се надявам, че историята на стотиците успехи и постиженията на щангите, когато аз съм бил треньор, са доказали моята правота.

„Такъв ненормален студент не може да бъде нито преподавател, нито състезател, нито ръководител, нито треньор! – това ми заяви Ангел Акрабов преди много години, когато ме изгони от националния отбор. – Ако продължаваш да тренираш така, ще те предложа за изваждане и от института. Всички колеги негодуват и питат: този Абаджиев нормален ли е?! И преди обед, и следобед щанги!“ Но аз бях убеден в правотата си. Вече имах опита от спортното училище, където постигнах висока степен на издръжливост без никакви признаци на преумора, претренираност и показатели за промяна, водеща до патология. Вместо да оценят работата ми, да се вслушат в съветите ми, те ме подгониха като диверсант. До мен никой не беше постигал такива резултати! Не е имало медал на олимпийски игри!“ – споделя Иван Абаджиев 
Иван Абаджиев: Ето, сега не сте рая! Нищо не сте! А аз ви обичах като свои деца...

 

Когато влязох във ВИФ, бях малко обучаван във вдигане на тежести. Точно по това време се готвеха за републиканско първенство. Един ден минавам през заличката, където тренираха, и като ги видях как вдигаха, си казах: Хм, нищо особено. Спрях при тях, показах едно вдигане, те се впечатлиха, теглиха ме на кантара и ми казаха: Трябва ни човек за категория до 60 кг. Тренирах две седмици и се явих на републиканското. Първо движение по вдигане – 72 кг, и си седнах на скамейката. Идват ръководителите при мен и ми казват: Това е нов български рекорд! Второ движение по вдигане, пак идват при мен: Това е нов български рекорд! С третото движение

изтласках 90 кг!  Това е нов български рекорд!

На другия ден писаха във вестник „Спорт“, имаше мой портрет на първа страница, а отдолу пише: Иван Абаджиев шампион в категория 60 кг. Тази първа моя титла беше голяма радост и чест за мен. За първи път моят портрет беше поставен във вестника и хората ще го четат. Дядо ми по това време беше бригадир в новопазарското ТКЗС, голям специалист по посевите и отглеждането на зеленчуците, корифей. Сутринта като му занесли вестника: Виж твоя внук!,  той хванал един от работниците, метнал го на гърба си и извикал: Той на дядо си прилича!

Бях на 19 години, когато спечелих първото си признание.

 

1960 г. Това е първият национален отбор по вдигане на тежести. Най-вляво съм аз, над мен е брат ми Михаил Абаджиев, следват Иван Веселинов, Иван Лечев, Владимир Савов, Петър Тачев и Кирил Янков. Долу клекналият е нашият треньор Ангел Акрабов. 

Още тогава много треньори и спортисти не одобряваха моя начин на трениране. Имах много врагове и сред ръководството, не признаваха моята методика, Ангел Акрабов пет пъти ме е гонил от националния отбор. Един ден ме извика и ми каза: Ако продължаваш да тренираш, ще те предложа за изваждане от института. Всички колеги негодуват и питат: този Абаджиев нормален ли е?! И преди обед, и следобед щанги! Няма спиране. Затова ти заявявам:

Такъв ненормален студент не може да бъде нито преподавател, нито състезател, нито ръководител, нито треньор! Нищо!

Но аз бях убеден в правотата си. Вече имах опита от спортното училище, където постигнах висока степен на издръжливост без никакви признаци на преумора, претренираност и показатели за промяна, водеща до патология. Напротив, постиженията ми растяха.

 

1954 г. Станах втори на световното първенство!

Малко след световното в Техеран, където станах втори в света, в Шумен се провеждаше научен симпозиум. Много дейност развиваха, но беше ялов шуменският спорт. Много слаби бяха. Обясних, че без максимални усилия не могат да се постигнат високи резултати, че трябва да се тренира повече, с повече натоварване. И дадох пример със себе си – понякога по време на тренировки от натоварването и напрежението по раменете и врата ми се образуваха ситни капчици кръв, имах пукнати капиляри. И казах: Това е едно мъчение. Стана тогава Ангел Васев, заместник-председател на Комитета за физическа култура и спорт, и възропта:

В социалистическа България не  може да има мъчения!

Накара ме да се прибера с наведена глава. А в тоалетната д-р Георгиев, симпатичен лекар, ме утешава: Па, Иване, па то си е мъчение това!

 

1957 г. Техеран

Вместо да се вслушат, да оценят работата ми, въпреки постиженията, с които доказвах своята методика,

те ме подгониха като диверсант. Срещу мен започна усилена атака.

Започна да се чува тук-там, че БСФС трябва да спре да търпи остарелите методи на Абаджиев. Това ме принуди да напусна Шумен и да започна работа в Сливен, където останах две години. Мария, съпругата ми, беше бременна с първото ни дете Ангелина. Настаниха ни в една малка къщичка на два км от края на Сливен, жив човек няма. Имахме куче немска овчарка, Хера, тя ни пазеше. През зимата какви фъртуни фучаха! Живеехме в една стаичка с едно прозорче и една вратичка, през която какъв вятър влизаше! Няма баня, няма маня, такива луксове не ни бяха предоставени. Там изкарахме първата зима. Но понеже сестра ми беше женена в Сливен и с мъжа си строяха надстройка, обещаха ни една стая при тях. Набързо със зет ми измазахме четирите стени и се настанихме при тях.

 

Мария и Хера ме чакат да се върна от работа

 

Беше наближило съпругата ми да ражда. Аз трябваше да замина за републиканско първенство в Търново, затова Мария отиде да ражда при майка си в Шумен. Взех номерата на хотела, в който бяхме настанени, и казах: Щом се роди, веднага да ми се обадите на този телефон. Обаче свърши състезанието, а оттам никакво известие. Взех влака за Шумен и право при Мария. Живееха в малка къщичка с две стаички – в едната спяха майката и бащата, в другата двете сестри. За да се влезе в къщичката, се минаваше се през нещо като тунелче от дървета и цветя. Насреща ми майка й върви и някак уплашено ме гледа. Брей, викам си, какво да е станало… 

Има ли бебе? – Има! – Живичко ли е?,

питам обезпокоен. – Живо е, живо, хубавичко. Ама момиченце. – Ама здравичко ли е? – Оооо, здравичко, голямо бебе, три и половина кг! Искаш ли да го видиш? Бях ужасно притеснен да не е станало нещо с бебето, да има някакъв проблем, а те пък се страхували да не се разочаровам, понеже не е момче. И се показа Мария на първия етаж, показа ми го. Хубаво бяло личице, усмиихнато. Тръгнах обратно за Сливен щастлив, щастлив!

 

Моите момичета – Ангелина и Мария

 

Мария поседя малко при майка си – да се научи как да го повива, да го къпе. И стана зима. След една година се появи и синът ни Васил. За него обаче трябва да призная, че имах големи притеснения. Защото единият ми дядо имал 11 деца, от 9 момичета и 2 момчета. И си казвам аз: Добре, сега ако и второто е момиче, ще трябва още едно, ама до девет… Какво ще ги правя толкоз момичета?!

Ще трябва да питате Мария колко съм липсвал у дома. Когато се преместихме в София и започнах да провеждам лагер сборовете, дори тогава не си спях вкъщи. След като проверя дали всички са по леглата, и то няколко пъти, прибирах се вкъщи в полунощ, но сън не ме хващаше, връщах се да ги изненадвам. Защото и те ме изненадваха. Държах много строг режим. Всички мои противници казваха, че моето е тормоз, концлагер! Вие сте роби! И някои състезатели се поддаваха на тези приказки. Знам дори за един случай, когато на банкет пеели:

Ние не сме вече рая покорна! Ето, сега не са рая, нищо не сте!

А аз ги обичах всички, дори тези, които ми правеха бели.

 

С деца на море

Интересна е срещата ми с Норайр Нурикян. В Сливен нямахме никакви специални условия, нямахме зала, използвахме съблекалнята на футболистите. И един ден, имаше някакво футболно първенство, на стадиона додоха три момченца. Веднага забелязах бързината на единия от тях, данните, които притежаваше. И му казах:

Момче, аз съм бивш втори в света!

И смятам, че съм добър специалист в този спорт. Ако дойдеш при мен, за една година ще те направя майстор на спорта. Не, отговаря, аз искам да стана баскетболист.Ама ти никога няма да станеш добър баскетболист. В този спорт, за да си добър, трябва да си висок! – Ами и аз ще порасна, тези как са пораснали?!Баща ти, майка ти високи ли са, питам го. – Не са. – Е те защо не са станали високи. И му обяснявам, че в него е заложено да бъде нисък като майка си и баща си. На закачката да те разтягат, да те теглят, ти ще си останеш нисък. Е, не ще. Отиде си. На стадиона често идваха Бъндитата, така им казваха на едни момчета, които играеха в цирка. Разбрах, че Норайр е приятел с тях, и ги помолих: Абе говорете с това момче да дойде при мен, да стане човек! Мина почти година, карах този-онзи да му говорят, да го убеждават, че неговото място е в тежката атлетика. Според всички данни, които виждам, че има, той може да стане добър тежкоатлет.

Не ще Норайр и не ще!

След по-малко от година дойде при мен. Не съм го търсил, сам дойде. И започнахме.

Много трудно се събираха подходящи деца. Верно, идваха много циганчета, които по много причини не можеха да станат добри. Затова сложих в колата си една щанга и започнах да обикалям училищата. Възможност за по-добър подбор имаха в леката атлетика, която е по-интересен спорт. Точно пък в този период борбата имаше големи успехи, затова повечето деца клоняха към борбата. Пък и все пак по-приятно е да се боричкаш, отколкото да се натоварваш толкова, да вдигаш тежести. Затова и възможностите за подбор на деца и юноши за щангите бяха доста ограничени. Аз обаче не се предавах и успях да събера отбор от ок. 15 души. Според правилника на IV пленум на БСФС всеки треньор трябваше да работи с минимум 40 човека.

По онова време Шуменски окръг нямаха един национален състезател по какъвто и да е спорт, който да е участвал в световно или европейско първенство. А в мое лице имаха един, който беше станал втори в света. Затова и имаха голямо уважение към мен тогава! Но идва един ден един от началството и казва: Абаджиев, не можем да те санкционираме, но правилникът е да имаш 40 човека. – Де да ги дяна? – питам го. А и нямам такава зала! – Е, как може треньорът по борба в Шумен да има 300 души!? – не отстъпва „началството“. – Прав сте, много са, ама те отиват, един час загряват, половин час правят някаква борба и си заминават.Но да знаете, че от тези 300 души няма да излезе нито един спортист, нито един шампион!

Кога и как един треньор ще може да обърне внимание на 300 души?!

Да ги наблюдава всеки ден, по два часа поне, това нещо той не може да свърши. От тях нищо няма да стане! И така и излезе.

На следващата година поисках среща с шуменските отбори, да им покажа какво сме постигнали само за една година. Първоначално отказаха, но чрез федерацията уредих тази среща. Натоварихме се заедно със състезателите в един открит камион, така закарах отбора. И ги бихме. Убихме ги! Предложиха ми апартамент, настояваха да стана треньор в Шумен. Но бях много обиден и отказах.

Един ден в Сливен дойде Васил Попов, по онова време председател на Българската федерация по вдигане на тежести. – Иване, идвам от София, ръководството те кани да станеш старши треньор на националния отбор. След няколко провала, особено този в Токио, когато българите не успели да се класират на шесто място дори, решили да се обърнат отново към мен, защото отборът от една година бил без треньор. Но след седмица-две разбирам, че „по-горе“ срещу мен има сериозни възражения, тъй като съм бил неподходящ и има внесено предложение за друг треньор. Назначиха Симеон Колев, а моето семейство настаниха в една стая три на три метра във вила на БСФС в Банкя.

 

Москва, 1958 г. Първият учреден турнир по тежка атлетика. От ляво надясно: Павел Добрев, Иван Веселинов, Иван Абаджиев, легендата на руската тежка атлетика Ян Спаре, Константин Назаров, ветеран и секретар на Руската федерация по щанги.

 

Между 1964 и 1968, когато беше олимпиадата, започнаха да полагат големи усилия за борбата и тежката атлетика, за да ги направят силни спортове. Извикаха руски специалисти, назначиха руски треньор, направиха съвместни лагер сборове по 30 дни. На разноски на българската държава пристигна руският отбор заедно със седем руски треньори барабар с жените и децата си.

Трябваше руснаците да ни покажат и научат. Да ни направят силни в този спорт.

Наблюдавах ги. По време на съвместните лагер сборове руснаците вдигаха малки и леки тежести, не се претоварваха – от 2 до 4 тона на ден. За мен това беше изключително неправилно. Моят най-голям принос за българския спорт, моето оръжие, моята методика е въвеждането на двуразовата тренировка. Успях да докажа, че човешкият организъм е способен на много повече физически натоварвания. Това, което бях наблюдавал, когато с моята баба работехме по 16 часа на нивата, която въпреки годините си се приспособяваше с тежките условия на труд на полето. Това постигнах и аз, като се натоварвах все повече и повече. Увеличавах натоварването, приспособявах се, пак увеличавах, пак се адаптирах. Затова, когато станах старши треньор на националния отбор,

увеличих натоварванията на 50–60–70 тона на ден!

Никой не знаеше какъв ще е резултатът от този експеримент. Само след пет-шест месеца участвахме на световно и европейско първенство и се върнахме с двама европейски шампиони!

До мен никой не беше постигал такива резултати! Не е имало медал на олимпийски игри!

Дори с методите на руснаците и техните специалисти не успяхме да се класираме на олимпиадата през 1968 г. Нямаше нито един наш тежкоатлет в шестицата поне.

Не обвинявам Русия и руската федерация. Те воюват с нас и не могат да си предадат оръжието. Но когато дойдоха тук, за да ни учат, те не ни казаха всичко. Тяхно тайно оръжие са били анаболните стероиди и леките тренировки, с които се опитваха да ни заблудят. Това е доказано и се знае от всички. Правеха си тренировката, показваха ни разни вдигания, но ни спестиха истината за анаболите, които увеличават постиженията с 30 кг повече. Затова те взеха медалите, а ние се прибрахме посрамени. И сега нашите колеги упрекват руснаците, че не са ни казали. Е, как ще ти кажат! Защо те трябва да ни дават оръжието си? За да им вземем половината от медалите ли?

И понеже не си мълчах, освободиха ме от съюзен треньор

и ме изпратиха в интерната „Олимпийски надежди“, място без бъдеще, неправилно организирано. Спортистите учеха в 31-во базово училище, където изискванията бяха много високи, много недоволстваха от нашите момчета от интерната, защото намалявали общия успех. А всички вкупом бяха срещу щангистите. Дори има една смешна история, лаф, който обичам да разказвам. В двора на интерната трябваше всеки отбор да насади по едно борче. И директорът обичаше да се шегува с мен:

Внимавай, Абаджиев, ще ти изсъхне борчето, така да знаеш.

Искаха да махнат тежката атлетика – най-големите хулигани били, много тренирали. Но постиженията ни растяха, защото въпреки забраната аз провеждах двуразови тренировки. Най-голям натиск за моето премахване и от училището беше пак на руския треньор Любавин, назначен за треньор на българския отбор. Започнаха внезапни проверки. През ден идваше кардиоложка, която слагаше клеми по ръцете и краката на спортистите, защото, ако има проблеми в сърдечната област, значи целият организъм има проблем.

Искаха да докажат, че ги претоварвам, и да ми бият дузпата.

Един ден влязох при директора и му казах: Другарю Чолаков, нашият спорт е измерим. При приемането им направихме контролно – кой колко вдига. На базата на тези контролни аз прецених и определих кой има заложба и талант за нашия спорт и на тази база съм ги приел. Имаме първоначалните резултати! Оставете ме да поработя два-три месеца. Ако нямам никакви резултати, сам ще дойда и ще подам оставка. Ако имаме незначително повишение, аз пак ще подам оставка. Но ако имам значителен резултат, ще ви помоля да ме оставите да поработя малко. За да видите какво мога. – Иване, вика, тук в централния съвет се вдига голям шум! Цялото БСФС говори срещу теб!

Всички казват: Ще убие децата!

И аз им казах: Досега да не сме убили някого от тези, които са се занимавали с щанги? Някой да се е класирал по-високо?! Те всички са убити! Дайте да убием и тези, за да знаем, че и тази методика не става. Иди, Иване, работи! И спря медицинските проверки.

По това време българският национален отбор вървеше надолу. След лошото представяне на олимпиадата, където руснаците обираха медалите, а нашите не влязоха дори в шестицата, дойде състезанието „Дунавската купа“. Участваха Германия, Австрия, Унгария, Чехословакия, Югославия, Румъния и България.

Нашият национален отбор остана на последно място. Съсипан отбор.

И един ден отивам аз на работа в интерната. Както казах вече, имах много недоброжелатели, много противници, които не спираха да говорят срещу мен и методиката ми, да създават напрежение между юношите. Сред тях особено се открояваха двама врагове – треньорът по спортна гимнастика и треньорът по колоездене. Непрекъснато повтаряха, че щангистите трябва да се махнат, че те развалят училището и неговия имидж. Директорът, който ми беше съученик и ми симпатизираше, все ме предупреждаваше: Ванка, искат да те махат. Аз те поддържам, ама да знаеш, ще ти изсъхне борчето! И влизам сутринта в училището, разбирам, че има съвещание, още не съм успял да седна, стоя прав до вратата, и единият от зложелателите ми дърдори някакви глупости по мой адрес, а директорът го прекъсна: Не говорете повече за Абаджиев, той вече не е преподавател при нас. Подкосиха ми се краката! Казах си: Значи са ме уволнили. Замълча, четеше нещо, вдигна глава и добави:

Оставете Иван. Той вече не е наш. Абаджиев става старши треньор на щангите!

Утре в 9 часа те викат във федерацията. Бяха недоволни от Симеон Колев, добро момче, но без опит. Кой го беше направил старши треньор, не мога да кажа! И ми поставиха въпроса: Приемаш ли? – Приемам при едно условие – две тренировки на ден! Христо Меранзов се усмихна и каза:

Както ти кажеш! Две тренировки на ден!

Най-черната година беше 1988 – олимпиадата в Сеул. С нас пътуваше представител на българското ръководство, чието име ще спестя. Извика ме и без много увъртания ми каза: „Абаджиев, дават ти два златни, два сребърни и два бронзови медала. Ако направиш нещо повече, ще ти хвръкне главата. Досега не си ми вярвал, не си ме слушал. Но нямаш друг избор! Кажи, че си съгласен, аз ще им предам от твое име и всичко ще е по мед и масло“. Не можех да си намеря място от гняв и възмущение, опитах се да преценя всички „за“ и „против“ и му казах: „Иди ти при момчетата и им кажи, че не трябва да печелят награди! Те са се готвили за злато!“ Всички настръхнаха: „Никога! Никога! Ще се състезаваме за златото!“ Някой ни предаваше! Някой искаше да ме унищожи! Някой играеше срещу българските интереси! И какво стана?! Уличиха ни в допинг! Фурантрил! Абсурд! Бях сигурен, че резултатите са фалшифицирани, но не можех да докажа, че съм прав. И всичко тръгна надолу! На състезателя му режат главата за две години, на треньора – за цял живот! 
Иван Абаджиев: Някой искаше да ме унищожи! Някой играеше срещу българските интереси!

 

Бях много против това, че не се изискваше от спортистите да ходят сериозно на училище. По-късно, като треньор на националния, за да имат оценки, за да получат някаква диплома, при мен идваха учители и ги изпитваха. Стаята ми беше съседна на Сюлейманоглу, двете помещения бяха разделени от мукавата на гадреробчетата и всичко се чуваше.

И аз слушам, че казват на Наим: Кажи „Аз съм българче“!

А той нищо не знае. Нищо. Два реда не е прочел. Повтаряй след мен, казва му учителят: Аз съм българче, обичам наште планини зелени… След втората дума той забравя третата… И повтарят, повтарят… Отидох при директора на спортното училище. Разговаряхме и решихме, че щом спортистите нямат време за училище, аз ще отделя колкото трябва, за да идват преподаватели и да им вкарат поне мъничко в главите. Не може да са съвсем необразовани. Започнах и сам да ги изпитвам. Като свърши тренировката, задавам въпроси: Кой е написал „Под игото“? Който първи отговори, получава купон за храна. Кой е нарисувал, да кажем, Тайната вечеря? Целувката на Юда на Джото, такива неща… И те ги понаучиха.


Сам съм изпитал всяко движение, всяко натоварване! На тази щанга са сложени 300 кг. Правех много експерименти, за да установя кое е полезно.

 

Никой не може да си представи дори какво съм правил. След като свърша с тренировката, започвам клякания, свърша с кляканията, хващам колелото и хуквам по баирите. И все ми оставаше едно чувство, че недостатъчно съм тренирал, че нещо съм откраднал от тренировъчния процес.

На 1 юни 1969 г. приех да стана треньор на националния отбор по щанги с условието да работя със спортистите по моята методика – двуразовата тренировка.

Александър Крайчев спаси моята методика!

Той е първият спортист в България, който приложи двуразова тренировка, и то много активно, по много часове. До неговия възход всички до един бяха противници, дори хора от ръководството на БСФС. Викаха ме, наказваха ме, но аз не се отказах. Две години работих с него, стараех се, влагах и познание, и душевно напрежение, защото виждах, че може. И той даде резултат! И когато неговият възход беше забелязан, замълчаха! А Меранзов и Мартински решиха да наблюдават какво се получава. Успехът на българския спорт е и техен успех. Защото ме оставиха да работя, защото имаха търпението да изчакат и видят какво ще се получи от тази нова методика. Никой не очакваше този огромен скок! Никой!

Трябва да призная, че и аз не го бях очаквал…

Това е Антон Коджабашев, който стана първия европейски шампион през 1979 г. Беше малко момче, когато го открих в Бургас. Радост, щастие! Вижте как ме гледа!

И така, поех националния отбор, като оставих само четирима от старите състезатели и взех шест момчета от училището, юношите. Предложиха ми първият лагер сбор да е в Северна Корея. Веднага приех, защото знаех, че китайци и корейци са много трудолюбиви хора. За да съживя отбора, трябваше да провеждам по-усилена и масирана подготовка. А и знаех, че там ще мога да работя безпроблемно по моята методика. Всичко ни осигуриха – зали, уреди, време! Оказа се, че и корейците до този момент не бяха правили двуразови тренировки, но като започнахме ние, и те се включиха. Върнахме се след един месец. В България предстоеше републиканско първенство, на което Младен Кучев направи световен рекорд! Всички бяха радостни! Готвехме се усилено за световното и европейско във Варшава.

В деня преди самолета трябваше да отида до Федерацията да взема туй-онуй. И се возим с Меранзов в една кола, той на предната седалка, не говорим много, по едно време се обръща към мен: Иване, какво очакваш от това състезание? – Другарю Меранзов, знаете, че планът на българската щанга за олимпиадата в Мюнхен след две години е две-три точки. Аз ви обещавам две точки още на това първенство!

Тръгнах потиснат и ужасно притеснен,

защото знаех, че ще следят всяка моя крачка – какво правя, как се справям. Още първия ден сутринта участват Нурикян и Мустафа Мустафов. Норайр се класира за европейското четвърти, но нас това не ни удовлетворява, ние точкуваме само световни титли. Следобед участва Атанас Киров. А нашият доктор, да му счупи човек главата, тъй като Киров бил свалил килограми, загубил много калий, което намалява работоспособността на организма, да вземе да му даде да изпие една шепа сол, разтворена в чаша вода. След няма и 15 минути Киров започва да повръща. Викам си:

Айдеее, другарю старши треньор, и тук се оцапахме!

Обаче оставаха два часа до вдигането, донесоха му да хапне пиленце, успя да се възстанови малко. И излезе. Ако вдигне 137,5 кг, става втори в света и първи на европейското. Наско, ще ги вдигнеш ли? – питам го. Ще ги вдигна! И ги вдигна!

Първи европейски шампион!

Беше като гръм от ясно небе! Бях обещал две точки, а току-що получихме пет! На следващия ден трябваше да вдига Кучев. И понеже спяха в една стая – Норайр, Мустафа и Кучев, наредих: В 10 часа да сте по леглата. Идвам да ви проверя! И никакъв шум!

За да може да се наспи Кучев, да е силен и бодър на другия ден и да вдигне каквото трябва. Бях в страхотен стрес, не знам какво ще стане. Отивам аз в стаята в 22,00 часа, гледам – леглата на тези двамата празни. Не съм на себе си! Връщам се, викам Асен Стоев, генералният секретар на БСФС, и заставаме пред вратата да ги чакаме. И се ядосваме. Минава покрай нас случайно генералният секретар на поляците и ни казва: А, ония малките, тях ли търсиш, ами те заминаха някъде из града. И ние решихме, за да му осигурим спокойствие и пълна тишина на Кучев, да стоим и чакаме пред вратата, докато се приберат, и щом дойдат, аз да взема единия в моята стая, а Стоев да вземе другия при себе си. Речено – сторено! Стоим и чакаме. До сутринта! Не се прибраха. Казах си, тези двамата довечера ги качвам на влака и в България ще реша какво ще ги правя. Слизаме за закуска, ама съм бесен и чувам как единият казва: Другарю Стоев, ний бяхме там! – Как сте били, нали влязох лично да проверя?! – негодувам аз. – Никой нямаше на леглата. – Ама там бяхме, видяхме другаря Абаджиев, той погледна към нас и си замина. Ние го чакахме, мислехме, че пак ще дойде, той не се появи. И какво се оказа? Понеже леглата много скърцали, те свалили матраците на земята, сложили ги в ъгъла и там легнали. А ние със Стоев стоим отвън и чакаме. Много се смяхме! И дойде времето на Кучев! Първи стана японец, после нашият – вице и европейски шампион. Значи вече имахме два европейски и два вице! Иван Атанасов се класира на шесто място. Нурикян стана трети в Еврова и шести в света! Бях обещал две точки, а се връщахме с 11! Връщаме се ние със самолета обратно и на половината на пътя до София идва един от пилотите и казва:

Другарят Абаджиев да си приготви реч, на летището е митинг!

Не бях стъпил още на земята, когато по стълбичката се качи Меранзов и ме прегърна: Какви ми ги говореше ти – две точки… Браво, Абаджиев, браво!

Всички световни и олимпийски шампиони ей в тая зала съм ги тренирал! Вижте колко е неподредена, не почистваха, не миеха както трябва. А подът беше от цимент, който от щангите ставаше на прах. И като падне щангата (първите години бяха от желязо), такива гръмотевици се чуваха! Пушек до небесата!

След този първи голям успех моите противници млъкнаха за известно време. Но следваше по-трудното – да задържа успехите и да ги увелича! През по-голямата част от времето трябваше да воювам с колеги, началници, специалисти – всички бяха против мен заради двуразовите тренировки! По-късно, когато се доказа моята методика, дори руснаците я приеха. Но преди това ме наричаха всякак – ненормалния, откачения. Стига си вдигал! Искаш като Абаджиев да пикаеш кръв ли?! Всички бяха срещу мен и против моята методика. И няма да дойде момент, в който да си признаят, че съм бил прав. Днес българските щанги, тежката атлетика е в упадък. В момента казват, че има само трима качествени в националния отбор, и то със средни постижения. И едно момиче има. Друго няма. И търсят причините, а те са много ясни.

Така през 1969 година започна Златният век на българските щанги!

До мен български тежкоатлет не беше получавал медал. И когато през 90-а година си отидох, българската щанга се срути. Ето кратка информация за медалите и отличията, които съм донесъл на българския спорт:

През 1957 г. на световното първенство в Техеран българин печели за първи път медал на световно първенство.

След това, като треньор, под мое ръководство, българският отбор печели следните отличия:
7 първи, 10 втори и едно трето място от световни първенства, 9 първи и 11 втори места от европейски първенства за мъже.

Моите състезатели завоюваха 10 олимпийски, 59 световни и 79 европейски титли!

В алманаха на българските щанги може да прочетете, че през 1969 г. е въведена целогодишната лагер-сборна подготовка. Но не са отбелязали, че само аз тренирах така, а другите си караха по стария начин.

Върхът на победите на българската тежка атлетика и българския спорт – 7 шампионски титли и отборно първо място! 1986 г. София, Световно първенство по вдигане на тежести.

Имахме много възходи и по-малко провали, но най-черната година беше 1988 – олимпиадата в Сеул.

Нямаме време да ви разказвам в подробности, затова ще ви предам само един разговор с представител на българското ръководство, който пътуваше с нас за Сеул. Извика ме и без много увъртания ми каза: Абаджиев, дават ти два златни, два сребърни и два бронзови медала. Ако направиш нещо повече, ще ти хвръкне главата. Досега не си ми вярвал, не си ме слушал. Но нямаш друг избор! Кажи, че си съгласен, аз ще им предам от твое име и всичко ще е по мед и масло. Не можех да си намеря място от гняв и възмущение, опитах се да преценя всички „за“ и „против“ и му казах: Иди ти при момчетата и им кажи, че не трябва да печелят награди! Те са се готвили за злато!

Как да наредя на някой от тях да падне нарочно, за да стане шампион руснакът?!

Ето ги състезателите, кажи им ти. Не го направи, затова се наложи аз да им предам предложението. Всички настръхнаха: Никога! Никога! Ще се състезаваме за златото! Някой ни предаваше!

Някой искаше да ме унищожи! Някой играеше срещу българските интереси!

И какво стана?! Уличиха ни в допинг! Фурантрил! Абсурд! Бях сигурен, че резултатите са фалшифицирани, но не можех да докажа, че съм прав. И всичко тръгна надолу!

На състезателя му режат главата за две години, на треньора – за цял живот! Напуснах националния отбор и спорта. Беше началото на демократичните процеси. Разчистването на сметки продължаваше и аз се оказах зад борда, с една пенсия. Правихме опити със съпругата ми да започнем малък семеен бизнес, отворихме в едно мазе магазинче за разни дреболии, но се оказа, че нито от мен, нито от Мария става търговец. Стопихме и малкото спестени пари. Появиха се, слава богу, приятели, които ми помогнаха да си намеря работа – като пазач на детска градина, като монтажист на железни масивни врати, след това бях за малко време и пазач на завод, бодигард, треньор по силов трибой, съветник и треньор на отбора по бадминтон, 1995 г. получих отново покана да работя като треньор в Турция, където водех предолимпийската подготовка за Атланта. Тогава Наим стана за трети път олимпийски шампион, но този път се състезаваше за Турция. Той, за разлика от много мои сънародници и колеги, оценява работата ми, благодарен ми е, затова и след време ме защити и призова:

Долу ръцете от Абаджиев!

Манила, 1974 г. Най-голямата купа за отборно първо място! Там бихме руснаците пак!

В Атланта българският отбор не спечели нито една титла, изпадна до най-ниска позиция – 22 място.

Отборът беше разпилян… Върнаха се с наведени глави.

Дори на олимпиадата в Рим през 1960 г. българският отбор е бил на 17-о място. За първи път изпадахме под 20-ицата. Нурикян ме попита дали бих поел отбора. Бях готов както винаги да помогна, но само ако работя по моя метод. Трябва да призная, че имах големи съмнения как бих се справил при тази ситуация, но знаех, че при успех щях да бъда реабилитиран, да изчистя името си! Щях да докажа, че „провалът“ ми, Сеул – 88 г., допинг скандала, всичко е било следствие на добре обмислени ходове, които да компрометират мен и отбора! Затова на 1 февруари 1997 г. отново поех отбора.

Отново голям скок! Три златни и два сребърни медала на световното в Чиангмай!

Как се получи този скок? Нали организацията е една и съща?! Работата на треньорите в провинцията е една и съща, как се получи този скок! Генералът се завръща – появи се такова заглавие по медиите. И щангата скочи. Но събитията от следващите две години доказват, че срещу мен е имало настроения, че е било решено да не се допуска моето въздигане. Беше страшно, да знаете… Освен че всички бях против мен, бях и финансово затруднен.

Започнах ентусиазиран, но още веднага започнаха атаките срещу мен и моята методика. В залата вместо 15 момчета дойдоха три. Трябваше да намеря нови спортисти! Откъде?! Започнаха да им дават зад гърба ми препарати. Някой срещу мен с непочтени средства. Сред нас имаше доста троянски коне, които трябваше да докажат на момчетата, че и с по-малко тренировка могат да постигнат високи успехи. Това оказваше лошо влияние на отбора.

Винаги стоях настрана, защото бях много обезпокоен, страхувах се ще вдигне ли, няма ли да вдигне. Дори след победите още повече се страхувах какво ще се случи след това. Затова, за да не влияя на състезателя, стоях винаги отзад.

Периодът преди олимпиадата в Сидни нямах никакви пари. А момчетата трябваше да тренират, и то в лагер-сборна обстановка. Намерих в Асеновград мой фен, който имаше ресторантче, не беше първокласно, но ни хранеше с най-хубавата си храна. Там изкарахме три месеца на вересия. Но как ме саботираха… Националните ми състезатели имаха право да получават по 100 лв. на месец. Не им даваха дори тези пари. Започнаха да се бунтуват. Една от вечерите стана разправия, тогава дори Нурикян се обърна към мен ми каза:

Ти си виновен за всичко! – Така ли, довиждане, Нурикян, аз напускам отбора.

Воюваха! Едно от оръдията, което насочиха срещу мен беше Гълъбин Боевски, който се провикна от Сидни:

Долу абаджиевщината!

А много добре знаеше, че не им давах нищо забранено, само слаби стимулиращи средства. И как бих посмял?!

Още с пристигането в Сидни направиха допингов тест, такъв е правилникът – осем дни преди излизане на подиума състезателят трябва да даде урина за допингов тест. Всички бяха чисти! Бях спокоен поне за това! Пръв излезе Иван Иванов и постигна много голям успех. Еуфория, радост! Към края на състезанието Нурикян ми носи хапче за успокояване, защото в такава ситуация човек може да получи инфаркт, и ми казва: Иван Иванов е с допинг! – Как така? Нали им направиха тестове? Нали провериха всичко? Откъде ще дойде този допинг?! Отивам с лекаря пред комисията и питам какъв е допингът, казаха фурантрил. Историята от Сеул се повтаря! Поисках да изследват ампулите, отказаха. Уличиха още двама – Изабела Рифатова и Севдалин Минчев. Спряха отбора от състезания!

Бях смазан!

След няколко дни ни разрешиха да продължим, но вече беше много късно. Бяхме изгубили много време. Остана само Алан Цагаев, който стана втори. Гълъбин Боевски стана шампион, а Георги Марков – сребърен медалист. Стоях в стаята си, без да се храня, без да спя… Никой не дойде да види как съм. В такова стресово състояние човек може да получи инфаркт, инсулт. Не ги интересувах! Трябвало е да ме унищожат. Последната нощ коридорите на хотела ехтяха от бурни веселби. Призори излязох от стаята си, исках да видя лицата на моите момчета, на състезателите си, на колегите си, на всички, които шумно се веселяха! Нищо че бяхме отново омърсени, нищо че за пореден път бяхме уличени несправедливо, нищо че отново лепнаха петното на позора върху българския отбор. Когато се появих, веселбата се усили и запяха:

Ний не сме вече рая покорна!

А в центъра на този пир се вихреше президентът на Българската федерация по вдигане на тежести! Срамувах се заради тях…

Асен Златев, Янко Русев, Иван Абаджиев и Благой Благоев

Три години по-късно отново избухна скандал с български щангисти. Така и не се установи чия е вината. На общо събрание, на което не присъствах, избраха ново ръководство. Сценарият за изваждането ми от тежката атлетика беше същият като през 1990 г. Но съм сигурен, че и този път са действали сили и извън България. Не може малка България да има такива постижения! Защото всички виждаха нашите успехи! Бяхме най-добрите! Може и нескромно да прозвучи, но президентът на световната федерация Томаш Аян казва за мен: Родил се е треньорът на тежката атлетика за всички времена. 

Искате да ви разкажа за допинг скандалите?

Има разрешени и забранени стимулиращи средства, които предизвикват ефекта на „невидимото магаре“ – лек (разрешен) или по-силен (забранен) стимулант. Представете си две еднакви колички с еднакви товари, които се теглят от двама спортисти – в едната е впрегнато магаре, другата спортистът сам я тегли. Кой по-бързо и по-далеч ще стигне? Ами който има магаре да му помага. Магарето е най-малко 10 пъти по-силно от човека. И защо тогава спортистът трябва да се натоварва повече, да се напряга, когато „магарето“ ще му помогне да изтегли по-бързо по-голям товар?! Такава е ролята на анаболните стероиди – те увеличават силата многократно. Знае се, че за първи път на олимпиадата през 1936 г. в Берлин германците са били заредени с анаболни стероиди. Не се казва нищо за Америка и техния отбор. Има един запис, който многократно е показван – когато Джеси Оуенс бие с 10 см германеца,

Хитлер, който гледа състезанието, става и напуска стадиона.

Това означава, че и американците са използвали анаболи. В Сеул през 1988 г. станозелолът „подхлъзва“ феноменалния Бен Джонсън. Пресата подема случая и обвинява за това личния му лекар, купил препарата от „едно фармацевтично предприятие“. По-независимите открояват в заговор между Русия и САЩ в допинг да бъдат уличени българите Гръблев и Генчев, а медалите да получат вторите в класирането – двама руснаци и Карл Луис. Така и става.

Историята се повтаря в Сидни.

Всички помним какво стана. Уличени в допинг бяха в допин 9 спортисти, 8 от които са от екссоциалистическите страни – България, Румъния, Латвия, Беларус и нито един WASP – бял, англосаксонец, протестант. За всеки случай дисквалифицираха и един норвежец. АКО СИ ОТ МАЛКА СТРАНА, ВИНАГИ ТЕ ПРЕЦАКВАТ. Такъв е нюансът и за българите, обвинени, че в урината им е открит диуретикът фуросемит.

Но какво говореха за мен?! Било по-страшно от Втората световна война! Всички мои състезатели били контузени – счупени ръце, крака, в отбора… Ей ги тук, вижда се колко са били със счупени ръце…

Националният отбор на България, 1972 г. Аз съм първият вляво. 

Няколко пъти са ми искали оставката, и то когато сме били на върха! Защо? Защото е имало отнякъде идея, влияние, което е имало за цел да се спре възхода на българския спорт. А не е ли същото за културата? За образованието? Образованието и преди не беше добро, но сега е някакъв ужас. Отвисоко се спря всичко – и икономика, и култура, и изкуство, и спорт.

Всички сме завистливи,

но степента зависи от акъла на човека, от съзнанието му. Всеки иска да има повече, всеки завижда, но някои съвсем грубо и открито показват своята завист. По-умните, по-разумните се въздържат, някои дори успяват да потиснат големите си страсти, да овладеят завистта и стават по-нормални. Ей го сега, и аз мисля, че не се отнесоха справедливо с мен, че някои имат много повече, и то незаслужено. Оня ден ходих на гости на мой приятел в Кокаляне и ми показаха вила на един човек, когото докарах в София от едно село до Търговище, където работеше като кучкар. Взех го със себе си за помощник в Катар, а след това той участва в кампанията срещу мен, да бъда премахнат. Днес има голяяяяма къща, много пари – мафиот и мошеник. Като си отиде в Нови пазар, оставя си колата, забележете, мерцедес, в двора на полицията, там да му я пазят. И не мога да скрия, че съм разочарован, не ми е приятно, че карам една трошка… Ама както казва жена ми, да съм станал и аз „мутра“! Всички мислеха, че получавам милиони. А не знаеха, че освен на заплата, на друго не съм разчитал.

Както виждате, имал съм вниманието, бих казал и уважението, на тогавашната власт, но никога не ми е минало през ума да поискам нещо за себе  си.

Впрочем за медала на олимпиадата в Мюнхен ми дадоха 4 хил. и 100 лв., с които можеше да се купи москвич. От следващите олимпиади нищо не ми дадоха, защото ни „хващаха“. От Сидни се върнах, даже джобни не ми бяха дали. Но продължаваха да ми завиждат, гледаха ме накриво, настройваха момчетата срещу мен: Той на ваш гръб печели много! Защо ви държи толкова строго? Вие да не сте в карцер? Имаше хора, които умишлено се бореха срещу мен,

искаха да ме убият, да ме няма на този свят.

На никого не се разсърдих, за нищо не претендирах. Радвах се на звездните мигове! За мен те бяха наградата за моя труд! Но целият ми живот премина в голям стрес, не можех да си гледам семейството.

С Мария и малката Ангелина, Сливен, 1967 г.

Мария устоя на трудния начин на живот, който аз й отредих.

Тя и децата ми станаха залог за моите успехи в спорта. Често отсъствах, но Мария беше винаги до тях. Разбира се, настоявах и моите деца да се трудят, да са упорити в това, с което се занимават. Затова реших да приложа „двуразовата тренировка“ и с малката ни дъщеря Ангелина, която се учеше да свири на цигулка, днес е наша гордост! Беше на четири годинки, когато наш приятел музикант я чу да си пее песен на Лили Иванова и беше категоричен, че е много музикално дете. След две години на един лагер сбор се запознахме с известната цигуларка Марги Балева, която също настоя, че детето е изключително музикално. И един ден, на връщане от първия лагер сбор в Корея, трябваше да останем два дни в Москва, на щанда за детски играчки в ГУМ виждам една малка красива цигулка. Мислех, че купувам детска играчка, оказа се осминка цигулка. Това беше първият й инструмент.

Убеден съм, че големият труд стои в основата на успехите на всеки човек,

затова така възпитах и децата си. Затова с Ангелина започнахме с постоянство и много труд. Разбира се, стигнах до противоречия с учителката й. Смяташе, че много свирене е вредно, и даваше пример, че много видни вундердкиндчета израстват бързо и после се изгубват. Беше още малка, когато взех със себе си Мария и децата на лагер сбор на морето. Ангелинка беше на шест годинки, с нас беше и наша роднина, която от 6 години свиреше на цигулка. И аз разпоредих дъщеря ми да свири по цял ден концерт – Ридинг, детски, а това момиче да й помага да го усвои. Вместо плаж Ангелина, Мария и момичето по цял ден репетират. Имаше голям успех – на края на лагера изсвири пред всички концерта? Справи се страхотно! А учителката й имаше и две момчета, за които мислеше, че са таланти и върху които да работи. Дори заради някакво движение на дясната ръка, което според нея Ангелина „не възприема“, казала на жена ми:

Другарко, не се получава, ще трябва да се откажем с Ангелина…

Затова, амбициран, взех помощничката с нас на морето и Ридинг, Ридинг, за две седмици трябваше да го научи наизуст. Ама майка й стоеше на главата. И като се връщат за училище есента: Я покажете, деца, какво можете! Момченцата всичко забравили, а пък Ангелина свири Ригинд. А! И проф. Христосков я взе, започна да работи с нея. Но и с него стигнахме до противоречие. Не било правилно да се свири по много часове. Два часа на ден стигат. Викам на жена си: Тоя не го искам. Като го питаха детето по колко часа на ден свири, то отговаряше:

Първо два часа. След това играя и пак се връщам да свиря.

Беше на 14 години, когато спаси концерт на Стойка Миланова. Не помня какво стана, но Миланова не можеше да свири и кой-кой да свири?! Ангелина! Изсвири Глазунов, на 14 години такъв концерт направи! Дарбата, добрите преподаватели, многото часове труд – това е формулата за успех!

А Васил? Учителката на Мария измисли една глупост – да направи дует, камерна двойка. И разбира се, ние купихме пиано специално за Васил. Обаче ние много време отсъствахме от къщи, особено като ходех на лагер сборове и взимах Мария и децата с мен. На Ангелина ще вземем цигулката, обаче не можем да нарамим пианото на Васил. Като се върнем в София, тоя пак започва с техниката, не става… и го спряхме. Не можехме да му осигурим продължително активно свирене. Понеже сестра му и рисуваше хубаво, Васил също искаше да се изявява, заключи пианото, скри ключа и каза:

Повече няма да свиря на пиано. Ще рисувам!

И започна да ходи на уроци при един художник в Сатиричния театър. Покрай съпругата си (Лилия Абаджиева, режисьор) започна да се занимава със сценография, костюми и мисля, че добре се справя. Има два Аскеера! И аз трябваше да стана художник, но бяхме много бедни, майка ми не можеше да ме издържа студент в София, разказах ви това. Съвсем скоро гледах филм на Михалков, в който видях автопортрета на руския художник Василий  Суриков, когото много го харесвам. Една от много известните му картини е портрет на болярката Морозова. И си спомних как като ученик, много впечатлен от този негов автопортрет, реших сам да се нарисувам в огледалото, но с блажна боя, която сам си правех от яйца. Директорът на училището видял какво съм нарисувал и наредил веднага да бъда включен в кръжока по рисуване. И си помислих, какво ли би станало с мен, ако бях продължих, ако бях тръгнал по пътя на изкуството, а не на спорта… но ето, Васил стана добър художник. Мария, децата, това са моето богатство! Най-голямото! Скоро бяхме на концерт на Ангелина в Зала „България”! Като скочиха всички на крака и ръкопляскат,

не можах да спра сълзите на щастие и радост! 

Едно интервю на Милена Нейова

loading...

Коментари

Коментари

sandacite

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.* Задължителни полета

*

// //
Powered by Web-SG.com.