Спомени от Народната република
Начало / Интервю / Ястребинската трагедия: Разстреляха 7 души от моя род, сред тях и три деца

Ястребинската трагедия: Разстреляха 7 души от моя род, сред тях и три деца

Ген. Чавдар Калайджиев* за забравената трагедия в Ястребино

На 20 декември 1943 г. със 70 куршума по най-жесток начин са убити 18 души от село Ястребино в Тузлука. Шест от тях са деца. Днес, 72 години след трагедията, трудно някой би се сетил за имената на тези жертви. В годините преди 10 ноември обаче шестте ястребинчета – Стойне (7 г.), Иван (10 г.), Надежда (12 г.), Димитринка (11 г.) и близначките Ценка и Цветанка, са превърнати в икони на комунистическата пропаганда. За тях се учи в учебниците, пионерски отряди носят имената им и изследват живота им, а на тяхно име се провеждат различни конкурси и състезания, пишат се стихове и книги, снимат се филми. Доскоро единственият останал жив свидетел на събитията бе Чавдар Калайджиев (виж интервюто долу). Той почина на 3 март тази година. Около година преди това разговарях с генерала. А 87-годишният мъж все още изтръпваше при спомена, че само 10 минути са го делели от това да стане 19-ата жертва.

Генерал-майор Чавдар Калайджиев

Родната къща на трите убити деца Стойне, Иван и Надежда Калайджийски. В нея е роден и оцелелият Чавдар Калайджиев

Какво предшества кървавата трагедия?

Ден по-рано, на 19 декември, около 10 ч. сутринта след зловещите звуци на барабана селският глашатай обявява блокада и предупреждава никой да не напуска дома си, защото ще се стреля без предупреждение. Блокадата се провежда, за да се спре все по-разрастващото се партизанско движение в Тузлука, да се унищожи Омуртагският партизански отряд, както и неговите най-активни ятаци и помагачи. В тази мащабна акция вземат участие общо 5500 души.

Ролята на главен екзекутор

е възложена на 19-и Разградски пехотен полк с командир полк. Иван Атанасов. От ареста в град Омуртаг, намиращ се в гимназията, на него са предадени 23-ма антифашисти и са разстреляни без съд и присъда в различни краища на околията – главно по шосето Омуртаг-Антоново, Омуртаг-Попово и Антоново-Попово. Между тях са и Ангел и Станка – родителите на 17-годишния гимназист Чавдар Калайджиев.
Върхът на фашисткия садизъм обаче е в Ястребино.

Дни преди кървавата драма, на 16 декември, в село Дългач, Търговищко, Втора картечна рота с командир подпоручик Константин Йорданов разстрелва съпругата и малкия син на партизанина Иван Кривлев. На подпоручика е заповядано да проведе акцията в Ястребино – най-комунизираното село в околията. Към него е прикрепен и полицейският агент Стоян Узунов. Сутринта на 20 декември ротата блокира селото. Команда от 5-6 полицаи, войници и цивилен агент претърсват всяко кътче. До 11,30 ч. са арестувани 24 души. Обречените са 18 от тях, между които и шестте невръстни деца. Те са част от семействата на партизаните и нелегалните. Там е 75-годишният грохнал старец дядо Стойне.

Дървото, до което е убит най-възрастният от 18-те – дядо Стойне. На металната табелка е написано какво се е случило преди 70 години

Команда от 10 подбрани от подпоручик Йорданов и от агента Узунов войници начело с фелдфебела на ротата като стадо овце подкарват жертвите си, преминават през мегдана на селото, насочват ги към близката гора и на една пътека по команда залпово са повалени, без да се стряскат от писъците и воплите им. Веднага ги заравят в общ гроб, но още същата нощ са извадени, после транспортират труповете в неизвестна посока и през април 1944-а ги изгарят. Това става ясно чак след 9 септември.
Навярно стреснати от кървавата драма с невинни жертви, късно вечерта на 20 декември 1943-а е

издадена заповед разстрелите да спрат,

която е донесена от офицер с мотор. Това спасява живота на 44 души от селата Присойна, Божица и Любичево, арестувани и определени за екзекуция.
Убитите на 20-и в Ястребино са от 6 различни семейства. Общото между тях е, че от всяко семейство е излязъл по един човек при партизаните.
Картината на кошмара няма да бъде пълна, ако не се спомене и че на 19 и 20 декември в Тузлука са разстреляни още 15 души, а десетина дни след това – в началото на януари 1944-а, по същия жесток начин е убита и 4-годишната Елена Манова от село Калинище. Така детските трупчета стават седем.

По време на заседанията на Народния съд (20 декември 1944 – 2 април 1945 г.) са изяснени с точност участвалите в разстрела. В показанията си фелдфебел-школникът Никола Маринов Николов, командвал откриването на огъня, дословно заявява: „Йорданов извика в двора на общината освен мен и записаните в листчето (следват имената на няколко човека – б.а.).“ Установено е, че в разстрела са участвали още Герасим и Трайко (от Македония), които са били най-ефективни в стрелбата. Особено усърдие полага и Минчо Вълков (от селото на Йорданов), който лично убива 75-годишния дядо Стойне Станков.
Пред Народния съд той заявява: „Ротният командир – подпор. Йорданов, извика фелдфебела на ротата и му каза, че тия задържани ще бъдат разстреляни от група войници, а той ще бъде старши на групата.“ Подсъдимият Рачо Илиев уточнява пред съда: „Никой не ни е питал дали искаме да убиваме.“

Една от стаите в училището, където са учили убитите деца

Командата за разстрела е трябвало да се подаде от фелдфебел Стойчо Тодоров, но му прилошава и тя се изпълнява от фелдфебел-школника Никола Николов. Според Чавдар Калайджиев е възможно между войниците, участвали в екзекуцията, да е имало симпатизанти или даже членове на Работническия младежки съюз, но те всъщност са били просто изпълнители на военна заповед. „За кой ли път българската армия бе употребена като екзекутор на собствения си народ. Знае се точно, че Йорданов и други от убийците са били активни членове на Легион“, обобщава оцелелият Калайджиев и нарича Ястребино вторият Батак в българската нова история.

Децата днес не знаят какво е партизанин

Наблизо до мястото, където са убити шестте деца от Ястребино, на 23 септември 1979 г. лично първият човек в държавата Тодор Живков открива голям дом-паметник, познат още като Национален пионерски комплекс. В годините преди 10 ноември 1989-а в него всекидневно от цялата страна пристигат цели класове, които провеждат обучението си под ръководството на учители, назначени на щат към комплекса. Там мнозина получават и пионерските си връзки. Отначало домът разполага с 320 легла, библиотека и читалня, голяма зала за тържествени ритуали и изложбена зала.

Властта обявява шестте ястребинчета за деца герои и защитава тази си теза през всичките години по време на предишния строй. Сега обаче случилото се е почти забравено. Днешните деца нямат представа и дори обяснение за случилото се преди 70 години – първо, няма откъде да го научат, и второ – според някои това не и нужно. Поколенията на XXI трудно могат да обяснят думи като партизанин, комунист, фашист…

Сега базата се нарича Национален детски комплекс – разполага с три корпуса и 195 места и се използва основно като място за провеждане на т.нар. зелено училище.

Училището, в което са учили ястребинчетата, отдавна е затворено. Само когато дойде група с деца, се отключва, за да бъдат показани запазените две класни стаи с боядисани в зелено чинове, на които са седели жертвите.
В селото, в което преди години е кипял живот, днес са останали само пет баби, разказва съпругата на Чавдар Калайджиев. Двамата всяко лято прекарват там. „С тези пет баби дори сме направили женски хор и се събираме да пеем, ходим в близкото Антоново, където участваме в прояви на читалището“, споделя тя.

***
Ето какво разказва в интервю свидетелят на трагедията генерал-майор Чавдар Калайджиев, година преди да почине:

Никога не ме е обземала злоба и не съм търсил отмъщение

Генерал Калайджиев, роден сте в Ястребино, вие също сте могли да имате участта на екзекутираните, но след ареста ви освобождават. Мъчат ли ви още кошмарни спомени оттогава?
– Това няма как да се забрави. Всичко започна от 28 август на 1943 г., деня, в който умря цар Борис III. Тогава имахме събор на селото. Вечерта много хора – над 60 души, излязоха и образуваха две чети на Омурташкия партизански отряд. Повечето бяха студенти, учители, занаятчии. През 1943-та бях вече 17-годишен ученик в търговищката гимназия. Брат ми също бе в града. Наш съсед дойде и ни разказа, че татко и мама са арестувани, а чичо ми и жена му – пребити от бой. Натоварих се на една каруца и заминах за Ястребино, което е на 45 км от Търговище.

– Каква гледка заварихте?
– Потресаваща – чичо, стринка и трите им деца, увити в кожи. Покрусата беше обхванала не само засегнатите семейства, но и цялото население. Баща ми и майка ми всъщност са били закарани в гимназията в Омуртаг – препълнена със стотици арестанти. Ето това предшестваше страшния ден на 20 декември 1943-та. Ужасният 19 декември – тогава беше Никулден, започна с блокада на целия район, обяви я селският барабанчик. И камионите с войниците нахълтаха…

– Тогава вие къде бяхте?
– У дома. По-късно разбрах, че сутринта са взели от ареста мама и татко заедно с още 15 души. Били са в един от камионите, които са минали покрай нас в Ястребино (нашата къща е на шосето Варна – София). Разстреляли са ги на 3 км от родната ни къща… Набързо изровили гроб и ги бутнали всички там. Сега на мястото има паметници.

– Това се случва часове преди да ви арестуват?
– Да, и аз не знаех за това. Този ден бяха претърсили всичко – гори, ниви, къщи, за да дирят партизани. Не намериха обаче никого. На другия ден – 20 декември, към 11 ч. дойдоха полицаите и арестуваха мен, чичо, съпругата му и трите им деца – 7-годишния Стойне, 10-годишния Иван и 12-годишната Надежда Калайджийски (големият им син беше партизанин). Живеехме в една къща, те бяха на долния етаж.

– Как реагираха децата тогава, вие сте били баткото?
– Живеехме далече от кметството, а малкият Стойне дори нямаше цървули. Наложи се да го нося на гръб, защото беше само по чорапки. В ареста заварихме наблъскани още 13 души и с мен ставаха 19. Събрани бяха близките на партизаните – бащи, майки, братя… Навсякъде имаше войска, картечници, пиле не можеше да мине.

– Какво ви казаха тогава от кметството?
– Кметският наместник беше неграмотен човек и нямаше вина. Там беше подпоручик Йорданов (учител по професия), командирът на ротата, която разстреля децата. Един агент Узунов и кметът ни взеха имената и започнаха разпитите.

– Вас какво ви разпитваха?
– Не се минаха и 10 минути, и ме викнаха поотделно. Йорданов започна с въпроси къде са майка и татко, защо косата ми е дълга – обясних му, че тук няма бръснар да се подстрижа, виждал ли съм братовчед ми… Бях спокоен, защото не допусках, че такова варварство може да се случи. Йорданов изведнъж ми каза, че ме освобождават сега, но ако не вървя по царския път, ще стигна до… погледна ме и ми посочи онази стаичка, в която бяха децата.

– И ви пуснаха. Други имаше ли с вас?
– Не, тъкмо излязох, и изкараха другите 18 души. Тръгнах си към къщи, а другите ги бутаха като овце. Не помня в какво състояние съм бил, то беше ужасно. Има-няма 10-ина минути и започна стрелба от горичката – разстреляха ги с карабините от упор всички. С първия изстрел е убит дядо Стойне – убили го, защото не можел да ходи. После и другите. Последният куршум бил за 7-годишния Стойне…

– Разбрахте ли кой е стрелял?
– Бяха войници, всичко се разбра после – станало по заповед на подпоручик Йорданов. Имал е и друго нареждане – който срещне партизанин, да го разстреля. Знаете ли, че името на този човек го има в онзи монумент пред НДК в памет на жертвите от комунизма…

– Излиза, че вашето семейство най-много е пострадало?
– Седем души – от тях три деца, но най-ужасното нещо е, че този, която съдейства за разстрела на чичо и жена му, е първият братовчед на татко по бащина линия. Седнах тогава на стълбите на къщата и заплаках, чуваше се лай на кучета. Още чувам злокобния им вой. Зловещата картина се запълваше от пушеците и пламъците на запалените партизански къщи в Ястребино и околните села. След разстрела мобилизират мъжете от близката махала, които изкопават общ гроб и хвърлят в ямата 18-те разстреляни. Стъписани от това брутално убийство, същата нощ те изравят труповете и ги закарват в неизвестна посока. След 9 септември става ясно, че са захвърлени в малък трап до село Долна Златица.

А как разбрахте за съдбата на майка си и баща си?
– Че са убити, разбрах чак след 3-4 дни. А през март 1944-та сестрата на мама намерила къде са убити родителите ми. Тя отишла сама да ги погребе и видяла ужасяваща гледка – били наръфани от кучета…

Не ви ли обзеха оттогава и страх, и злоба, и желание за отмъщение?
– Не, злоба никога не ме е обземала досега. И никога не съм търсел отмъщение.

Как приемахте числото 19, вие сте били 19-ият, който е можело да бъде на мястото на другите 18 убити?
– Числото 19 наистина го свързвах с този момент, преживяното през 1943-та е в съзнанието ми често. И не толкова, че можех да съм един от тях, колкото от това, че по такъв ужасен начин се случи всичко. Да знаеш, че седем души от рода ти са убити по най-зверския начин, не се забравя лесно.

(Интервюто е взето година преди ген. Калайджиев да си отиде от този свят. Той почина на 88 години на 3 март 2015-а.)

Автор: Мариела Балева

loading...

Коментари

Коментари

sandacite

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.* Задължителни полета

*

// //
Powered by Web-SG.com.