Спомени от Народната република
Начало / Интервю / Разказ за София, каквато можеше да бъде

Разказ за София, каквато можеше да бъде

Петър Междуречки – първият ни посланик във ФРГ и последният в ГДР, кметува осем години. За успехите отговаря партията, за неуспехите – само ти, казвал
Тодор Живков

“Петрос, нямате река, но имате зеленина, това е богатството на вашия град.” Това казал навремето кметът на Атина на колегата си Петър Междуречки, докато двамата наблюдавали София отвисоко.
30 г. по-късно бившият градоначалник споделя неосъществените дългосрочни проекти, които можеха да направят София град по европейски образец. Място в политиката му заемало изграждането на Южния парк, т. е. отварянето на града към Витоша. “За жалост корпоративни интереси унищожават Южния парк”, смята Междуречки.
“Основната слабост на София в последните години е, че се изгражда на парче. Липсва единна мисъл. Това щеше да бъде предотвратено, ако имаше приет градоустройствен план и закон за София. Но това не ставаше, за да бъде водата мътна, защото в мътна вода най-добре се лови риба.”

Срещата на “ТЕМА” с Петър Междуречки започва от ул. “Лозенска планина” – там, където е израснал и където е семейната къща. Пред портата ни очаква мъж с достолепна осанка.
Петър Междуречки е дипломат от кариерата. Той е първият посланик на България във Федерална република Германия след установяване на дипломатическите отношения и последният в ГДР. В Бон Междуречки служи от 1974 до 1978 г., в Берлин – от 1986 до 1991 г. “Спуснах кепенците на ГДР и се върнах в България.” Дипломатическите мисии го свързват с ценни приятелства с политици от международен калибър. По-важното сякаш е, че дългата служба зад граница – освен че носи опит, знания, ерудиция и контакти – му помага да изгради фин усет към политиката. Дели политиците на политици и на държавници. Вторите блестят с повече карати. В чужбина, както и у нас, познава и от двата вида.
В международната си кариера има едно отклонение – осемгодишното кметуване в София – от 1978 до 1986 г. “Време е да поработиш”, пошегувал се Тодор Живков, когато му предложил поста.
За годините начело на развиващия се град Междуречки може да разказва дълго. “Превръщам се в Шехерезада”, предупреждава той.


Кметът и тихата дипломация

“Кметството и посланичеството са несравними величини. Еднакво отговорни и сложни са, но трудностите са от различен характер”, претегля той двата пътя, които е извървял в кариерата си. “На едното място, ако сбъркаш, излагаш България. На другото, ако сгрешиш, цяла София те кълне… Аз съм професионалист-дипломат. Уважавам колегите си. Страхувам се да не ги обидя, но ще кажа, че кметството е по-трудно.”
При държавната икономика и планиране кметуването означава нито секунда спокойствие.

“С наближаването на празниците ми настръхваха косите. Общинските служители и работниците излизаха в почивка. А непрекъснато някъде стават аварии – с транспорт, топлофикация, водоснабдяване. Кметът не можеше да се оправдава, че са виновни частните фирми, да каже, че това не е негова работа, или да прехвърли отговорността на правителството. За всичко – от раждането на човека в този град до погребението – отговарях аз. Построих траурната ритуална зала и съм ходил да въвеждам ред на гробищата. Бях първият, който се качи на платформата, която сваля ковчезите в мазето, за да проверя как работи. Страх ме беше, че механизмът може да откаже. Сега е развален и няма кой да го поправи…

Тодор Живков се смееше, но това, което казваше, беше и истина: кмете, за успехите в този град отговаря партията, за неуспехите – ти!”
“Един кмет трябва да води тиха дипломация – смята дългогодишният международник. – Да търси решаване на проблеми, без да вдига шумотевица. Трябват му добри връзки с хората, от които зависи решаването на проблемите – било с премиера, с финансовия министър или с други представители на правителството. И няма какво да занимаваме Брюксел с проблемите на София. Това ни излага. Все едно аз навремето да отида да се оплаквам в Москва. За нас Москва беше Брюксел и Ватикана. Но пред мен винаги е бил примерът на българския премиер, бит в Черната джамия, който излиза и пред чуждите журналисти заявява: “В българските затвори не бият!” Това е държавник.”


Боклукът на София
проблем от 80-те


Навремето столична община правела каталог с болните въпроси. Процесът на решаването започвал с изработването на три графи – в първата стоял проблемът, във втората – необходимите финанси, в третата – строителните ресурси.
В каталога намерил място и въпросът с отпадъците. Ясно било, че над столицата, която не старее, но расте, се събират тежки облаци.
Когато специалистите тръгват по света, за да изучават чуждия опит, те се завръщат с оформено мнение. Най-евтиният начин за събирането на боклука е депонирането му в сметище. Вторият е компостирането. Най-модерният и най-екологичният е построяването на завод за изгаряне на боклука, който предполага разделното събиране на отпадъците. “В централната част на Виена работеше такъв завод и бе като аптека – отбелязва бившият градоначалник.

Паметник на хан Аспарух
“В чужбина разбрах, че българите няма от какво да се срамуваме. Над 20 г. съм живял в западноевропейски страни. Причина за обичта ми към България е и македонският ми корен. Възпитан съм в любов към родината от моите родители – бежанци от Кукуш. Много се ядосвам, когато политиците ни говорят за българския път към Европа. В Европа сме вече над 1300 г. Вкарал ни е не някой друг, а хан Аспарух… През 2007 г., дай Боже, ще влезем в европейските институции. В годината, в която ни приемат в ЕС, на хан Аспарух трябва да се издигне паметник. Има едно чудесно място за целта – това на разрушения мавзолей.”


Археологическото богатство под Булбанк


“София има не стотици, а милиони проблеми”, казва Петър Междуречки. Навремето смятал за свое задължение да работи с екип от топспециалисти, от които очаквал съвети. Самият той започва мандата си с амбицията да пренесе чуждите постижения в България. “Нищо не съм измислил сам. Всичко съм видял в Париж, Бон, Лондон, Будапеща, Токио.”
Градоначалникът и специалистите стигат до извода, че за да “живее”, столицата трябва да се преструктурира генерално. Зад това понятие се крият дългосрочни проекти, които за жалост – случайно или не – биват забравени.
София е планирана за 400 000 – 500 000 жители. А днес е с близо 2 млн. граждани, които биха искали да не се движат като подгонени по улиците, да не се задушават във всекидневния трафик, да имат места за паркиране и за общуване.
Преди 30-40 г. най-острият проблем бил жилищният. Всички средства се насочвали главно към изграждането на нови комплекси. В перспектива обаче столицата трябвало да се раздели с моноцентричната си структура – един градски и духовен център, едно сити. В същото време транспортно-комуникационната система е радиална, тоест входно-изходните магистрали забиват движението в центъра.
За да се премине от моно- към полицентрична структура, трябвало да се увеличи централната градска част и да се изградят вторични градски центрове. Новите жилищни комплекси били превърнати в спални. Необходимо било там да има театри, кина, спортни зали, търговски и административни услуги, както е в европейските столици.
“На всички бе ясно, че централната градска част ще се запуши. Както се и запушва. Някои предлагаха пространството от бившия дворец до Художествената академия да се успокои от гледна точка на движението и да се превърне в красива пешеходна зона. Сега сигурно ще взривя артгилдията с признанието, че предвиждахме Академията да се премести близо до Ловния парк, в най-хубавата част на Студентски град, и там да има корпуси за лекции и упражнения, изложбени зали, ателиета, спортни съоръжения и места за отдих. Бившият царски дворец трябваше да се използва за представителни нужди. А Националната художествена галерия да се обедини с Галерията за чуждестранно изкуство (тоест да се преустрои цялата сграда на МЕИ), а на мястото до Художествената академия да се доизгради корпус с изложбени зали.”
Пространството зад Военния клуб трябвало да се дообогати до “Московска” и храма “Света София”. “А забелязали ли сте красивите стари къщи между “Дондуков” и “Сливница”? Възхищавал съм се на реставрираните квартали в Бон. Разкошни са. Нашите също трябваше да върнат блясъка си.”
Замислената реконструкция засягала и пространството около сегашната Булбанк срещу “Шератон”. Трябвало да се разкрие археологическото богатство на столицата. “Под Булбанк е стара София. Невероятна красота е. И сред археологическите съкровища под земята искахме да построим концертна зала. Архитектът, изградил такава зала в Хелзинки, при техните древни останки, беше обещал да ни помогне.”


Виенски рингове и видеокамери на Скотланд Ярд


“Пръв затворих бул. “Витоша”. Ако ме бяха оставили някои другари, щях да направя и друго.
Планът предвиждал и така наречените кутии по централните булеварди – на най-долното ниво минава метрото, на следващото се изгражда паркинг. “Това го видях в Париж”, казва Междуречки. Френската столица би загинала и без своя “Периферика”. Това е околовръстното шосе, или главният разпределител на Париж. Ако градът има такава артерия, няма нужда от единия край на София до другия да минаваш през центъра.
По времето на Междуречки започва и изграждането на ринговете в столицата – кръговата радиална система, която направлява движението във Виена и Париж. Пръстените също предотвратяват забиването на автомобилите в ядрото на града.
А на ул. “Будапеща” още стои къщата, където трябвало да има електронен център за направление на движението или т. нар. автоматична система за управление на движението. Данните към него се подават от видеокамери. Системата позволява да се регулира трафикът автоматично. Опитът показвал, че след първата година пропускателността на кръстовищата нараства с 40%, а след втората стига до 60-70%. Освен че слага край на митичните задръствания, системата помага на полицията. “Щом в някой лондонски район стане престъпление, светофарите спират движението, превключвайки веднага на червено. Как работи системата видях в Скотланд Ярд.”
Още един неосъществен проект може да помъчи въображението на столичани. По време на своя мандат кметът арх. Стоилов изгражда метротунела от руското посолство до Перловската река. “Но той не беше направен за метро, а за трамвай. Аз продължих идеята му и изпратих в Будапеща за обмяна на опит арх. Владо Романски. В унгарската столица има подпаважен трамвай. Изграждането му е в пъти по-евтино от метрото. Няма нужда също така да се внасят мотриси и да се обучава персонал. Този подпаважен трамвай трябваше да минава под Перловската река, през “Граф Игнатиев”, “Леге” и площад “Македония” и да излезе след Руски паметник. Там наземно да влезе в локалното платно за Княжево. И цялото това трасе да стане пешеходна зона и търговска улица. Съсипаха идеята, като вкараха метрото в готовия тунел, за да стане по-бързо. Кметът Софиянски ръководеше не ефективно, а ефектно.” Визията на Междуречки за търговска улица изключва подвижни маси на открито. “Пукам от яд, като ги видя. Цяла София е в гащи и сутиени. Ориенталщина на квадрат.”


Неосъществената връзка
Солун – Дунав – Западна Европа


Една от най-големите болки на дипломата и кмета Междуречки е неосъществената връзка Солун – Дунав – Западна Европа.

“Случи се така, че по време на моето посланичество във ФРГ големи немски и гръцки фирми се заинтересуваха от следния проект. Бяха готови да инвестират в жп и аутобанна връзка Солун – Дунав. Най-евтин е речният воден транспорт. Те искаха от солунското пристанище товарите по системата “ро-ро” да се слагат на влака или на големи автомобили, да стигат до пристанище на Дунав и оттам можеха да отидат до всяка част на Западна Европа. Виждате какъв път се съкращава през Гибралтар! Проектът предвиждаше да се пробие тунел под Стара планина. Когато им казах, че не познават геологията, немците се изсмяха и ме увериха, че я познават по-добре, отколкото ние самите. В периода 1939-1941 г. бяха направили фантастични геоложки карти на България. Бяха проучили всичко и гарантираха, че на ден ще правят 8.5 метра готов тунел. Работната ръка щеше да е българска, а цялата техника след строителството оставаше за България. Сделката беше изключително изгодна! Но имах неблагоразумието да дам цялата документация на един другар, който направи всичко възможно тя да не стане. Същият този проект предвиждаше от Перник аутобанът да заобиколи от запад планината Люлин и да се включи в основния път Белград – София. Княжево се освобождава и на столицата олеква, защото цялото движение тангира Люлин, а не го разсича, каквото постига сега изградената магистрала там. Някогашният проект и сега е актуален. Но няма да го пуснат никога. Забравен е. Посипан е с пръст.”

loading...

Коментари

Коментари

sandacite

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.* Задължителни полета

*

// //
Powered by Web-SG.com.