Спомени от Народната република
Начало / Лица и истории / Детство мое / Какво ни носеше Дядо Мраз

Какво ни носеше Дядо Мраз

Дядо Мраз носеше писта на най-примерните пионерчета

Едно време беше лукс да имаш такава писта. Малцина са си играли с нея. Сега може да се види абсолютно автентична и уникално съхранена в Музея на автомобилите от социализма в Пещера. На снимките се виждат тумбести автомобилчета, наподобяващи първите в историята волги и москвичи, и гърбаво автобусче – също като легендарния ПАЗ.

Колко ли мили детски спомени е събудил този постинг във Фейсбук? Дааа… Така беше. Когато ние бяхме малки, такава играчка получаваха единици. Не задължително най-послушните, може би най-примерните пионерчета, заради които Добрият старец пълнеше чувала директно от конвейера на всяка фабрика и ТПК, специализирана в производството на детски играчки.

Момиченцата мечтаеха за ходеща кукла, момченцата – за „Татра“

В онези времена не го наричахме Дядо Коледа, а Дядо Мраз. Той не нахълтваше през комина тайно по нощите и не търсеше чаша мляко с джинджифилови бисквитки. Нито през входната врата на апартамента с веселяшкото „Хоу-хоу-хоу!“. И не пристигаше на 25 декември, защото Коледа като религиозен празник не беше на особена почит. Традициите сега не са това, което бяха.

Децата, израсли на село, със сигурност пазят дълбоко в себе си милия спомен от читалищните тържества – единственото забавление за Нова година. Обикновено те се провеждаха на 28-29 декември, за да може самият голям ден да бъде отпразнуван подобаващо в „семейството като основна клетка на обществото“. За културномасовиците това означаваше поне месец къртовски труд. Подготовка на сценарии по мотиви от легендарното списание „Естрада“. В него се отпечатваха основно готови за поставяне на сцена програми, пиески, хуморески и ред други уникални трудно определими като жанр творения. Писани за самодейци и сякаш – от самодейци. Геройство беше с някои да успееш да разсмееш народа в залата. Но пък меракът на самоуките актьори нямаше граници…

Често смехът и оживлението по лицата на малките идваха чак при появяването на Дядо Мраз и внучката му Снежанка. Той – наметнат в протрит червен халат, съшит набързо от сръчните ръце на библиотекарката и налепен тук-там с памук. Тя – в бившите сватбени одежди на някоя близка роднина на културномасовика. Без воала. Вместо него – картонена коронка, налепена с парчета от счупени стъклени играчки за елха.

Също като във възрожденския театър нерядко се налагаше ролите да не се съобразяват с половете. Ако сред по-големите ученички или групата самодейки не се намереше достатъчно грациозна мома, в ролята на Снежанка влизаше някой юноша бледен и с недомутирал гласец питаше хлапетата дали са изпълнили пионерските си поръчения през лятната ваканция. Ако пък измежду момчетата от седми-осми клас не се намереше нито едни достатъчно възмъжал, че да възпроизведе Дядо Мраз, в неговата роля влизаше някоя по-нахакана самоука актриса.

В кулминационния момент всяко хлапе трябваше да се отчете пред щедрите гости на сцената със стихче или песничка, възпяващи красотата на родината, за да получи своя дар. Опакован в най-обикновена картонена кутия и много често увит в амбалажна хартия, нашарена тук-там с по някоя щампа на флорални или сюрреалистични мотиви. Това се намираше по магазините, това се ползваше за декорация. При добър късмет някоя офръчна майка можеше да се сдобие и с метър червена панделка за декорация на подаръка, а после цветната лентичка се накъдряше на розичка, за да краси плитката на дъщеричката.

Мечтата на момиченцата от зрелия соц беше да получат руска кукла с височината на едногодишно бебе. Като я положиш да легне, да си затваря клепките. Като я разклатиш, да казва „Мама“. Като я поведеш за лявата ръчичка, да реди стъпки с крачета. Ако по онова време някой си бе позволил да пусне акащи и пикащи екземпляри, щеше да му бъде посветена цяла страница заклеймяващ материал на страниците на „Жената днес“ и още една в „Работническо дело“. Матрьошките и неваляшките бяха по-недолюбвани – много малко неща можеха да правят. Сигурна съм, че на по-младите ще им трябва речник, за да научат какво означават тези думички…

За момченцата пък особено желан дар беше пластмасовата „Татра“. Камионче за хубост, в чиято каросерия по-малките можеше да седнат и да се возят. Ако се намери кой да ги тегли отпред. Същински лукс бяха и конструкторите с истински болтчета и гайки от метална сплав – бяха скъпи и най-често си позволяваха да ги купуват само училищата за колективно ползване в час по трудово обучение. В някои къщи ключетата и отвертките от тези комплекти още се пазят – здрави и читави!, защото с тях може да се правят някои дребни ремонти.

Финалът на читалищните тържества задължително беше томбола – една от малкото позволени в онези години форми на хазарт. Купуваш цял месец билетчета по 50 стотинки и помниш номерцата, написани на ръка от библиотекарката, без дори да са удостоверени с печат – никой не си помисляше да фалшифицира. Накрая някое току-що ощастливено от Дядо Мраз хлапе вади от шапката със сгънати талончета печелившите и заваляват награди. Те също са според наличността в магазините – точилки, лопати за смет, щипки за вадене на буркани. По традиция двете най-големи печалби бяха торта и жив петел. Хванат здраво за вързаните крака от сърцат мераклия, пернатият бонус повеждаше хорото на мегдана.

loading...

Коментари

Коментари

sandacite

Коментари

  1. „Дядо Мраз“ ни носеше каквото нашите притиснати от мизерията и дефицита родители са могли да намерят по полупразните магазини. Носеше ни и банани и портокали, които можеха да се закупят в ограничени количества след редене на опашка, поне в големите градове. С една дума, въпросният съветски ерзац, ни носеше сивата комунистическа мизерия по време на едни подменени празници.

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.* Задължителни полета

*

// //
Powered by Web-SG.com.