Спомени от Народната република
Начало / Лица и истории / Детство мое / Здравей, непознато другарче

Здравей, непознато другарче

От България към Съюза изпращаме дъвки и картинки със западни изпълнители, СССР ни връща триизмерни картички и пионерски връзки

РАЗМЯНАТА НА КАРТИЧКИ С ДЕЦА ОТ СССР И СОЦА ПРЕДШЕСТВА СОЦИАЛНИТЕ МРЕЖИ НА XXI ВЕК

„Здравей, скъпи Красимир. Благодаря ти за новогодишното писмо. Отворих го, но в него имаше само картички и календарчета. Обидно някак си ми стана. Можеш ли да ми изпратиш дъвка?“ Такава съвсем истинска тъга лъхаше от писмото на 13-годишния Виталий от съветския град Таганрог през далечната 1980 година. Виталий беше едно от милионите съветски деца, оплетени в мрежата на КИД (Клуб за интернационална дружба), създадена да укрепва връзките и приятелството между подрастващите в Източния блок и децата на прогресивни левичари от Запада. Според историци най-активни в аналоговата по онова време социална мрежа „Писмо до непознато другарче“ са били децата и младежите от Народна република България. Пиковете на трафика по онова време идват два пъти годишно – за Нова година и за 8 март, а вече пораснали съветски и български деца още пазят кашони и торби с разкъсани пликове и протъркани от разглеждане картички.

Пътищата за детски запознанства с чужденци преди 1989 година бяха два. Единият предполагаше среща очи в очи и най-често се случваше на морето, ако на съседния чаршаф на плажа поглъщаха слънчеви лъчи семейства от Полша, ГДР и Чехословакия (румънци не идваха, съветските хора почиваха организирано, а на унгарците не им се разбираше), или ако за добър успех те изпратят в международен детски лагер в Кранево, Равда, Крапец или Приморско. Някои от тези приятелства продължават 30-40 години след първите срещи – и до днес. Вторият начин, който беше канализиран по линия на пионерската организация и дружествата за българо-съветска дружба, се състоеше в изпращането на писма почти наслука до непознато съветско другарче.
Кореспонденцията с русначета по онова време преследва две цели – образователна, в насърчаване на употребата на руски език, и идеологическа – в поддържане на култа към българо-съветската дружба. Затова и изпълнението на образователно-идеологическите задачи е поверено на учителките по руски език и на дружинните ръководителки, които в наше време се преквалифицираха като педагогически съветници. Всеки клас в българско училище получаваше адрес на съветско училище, а „добавянето“ на приятел ставаше по следния начин: Васко от 4-ти „а“, записан в класа под номер 4, изпращаше писмо до 4-ти „а“ клас в училище номер 28 в Херсон и получател „Ученикът с номер 5“.
Първото писмо може да се сравни с изпращането на покана за приятелство във Фейсбук. Ако след месец, месец и половина се върнеше писмо със синьо-червени ръбове и пощенски код със специфичен „дигитален“ шрифт, това на днешен език би се превело като „поканата е приета“.


Епистоларното общуване започваше със задължителното „Здравей (мило, скъпо) непознато другарче“ и завършваше с „Жду ответа как соловей лета“, сиреч „чакам отговор, тъй както славеят чака лятото“. В „тялото“ на писмото пък наливахме кои сме ние (години, клас, очи, мама, татко, брат, сестра) и най-важното – какво събираме/колекционираме. Бонбоните и дъвките от онова време са с двойно предназначение. Сладкото изяждаме и издъвкваме сами, хартийката, сложена в плик и запазила аромата на съдържанието, заминаваше за СССР.

„С отварянето на писмото от него лъхваше странен, непознат, привлекателен чуждоземски мирис, който разпалваше въображението за пътешествия в близката чужбина“ – ще опише 30-години по-късно във Фейсбук спомените си от детската кореспонденция през 80-те бившата съветска пионерка Вита. Ако първите писма са вежливо-срамежливо-протоколно сбити, то още във второто най-честата молба е за „жвачка“. По онова време в СССР дъвки просто няма или са дефицит, а за българчетата те са конвертируема валута. Ние им изпращаме дъвки, а от Съюза към България пътуват картички с Дядо Мраз, който си мърда очите, стерео- или „преливни“, както ги наричаме по онова време, картинки, на които красавици намигат, птичета махат криле, а Спаската кула на Кремъл изглежда триизмерна като на живо.


„Пишеше ми едно момиченце, Рена от България. Всяко нейно писмо ми носеше море от радост, писмо от чужбина“ – разказва за кореспонденцията си порасналата днес Лена от Днепродзержинск. Общуването има и социално-политически измерения, в края на писмата винаги има „Лена и Рена =дружба и мир”, разменят си и пионерски връзки. Русначетата се радват на нашите, защото са с цвят на домат „Биволско сърце“, а българчетата – на руските, които го докарват на сръбски червен пипер с оранжев отенък. „В едно писмо Рена ми изпрати картичка с „четчици“ и една такава четчица отделно вързана за конче. Така и не знам защо, сигурно атрибут на някакъв български празник“ – тъне в догадки за българската мартеница 30-години по-късно Лена.
Активно общуване с картички и писма по онова време водят децата и младежите от ГДР. Органът на Германската свободна младеж, ГДР-ския комсомол „Юнге велт“, се разпространява в целия соцлагер и във всеки брой има карета с обяви за кореспонденция. Само за 1 месец и само на 1 обява откликват над 1000 души, като има дни, в които пощенската кутия на българския получател може да не събере всичките 60-80 писма и картички, пътуващи от Потсдам, Ерфурт, Дрезден,Берлин или Рощок.

Хартиените кореспонденции възкръснаха с посткросинга

Децата и внуците на „непознатите другарчета“ от 70-те и 80-те години на миналия век имат възможност да опознаят тръпката от размяната на хартиена кореспонденция с непознати от цял свят благодарение на международната социална мрежа „Посткросинг“ (Postcrossing). Мрежата дава възможност на регистрираните си членове да изпращат и получават картички от и до целия свят. „Работен“ език на мрежата е английският, освен ако потребителят не е посочил някаква друга възможност. Същността на поскросинга е за всяка изпратена картичка подателят да получи картичка от някой друг.
Автор на проекта станал португалецът Пауло Магалхаес. Докато още бил ученик, Пауло събирал картички и търсел начин да увеличи броя им за колекцията си. През 2005-а му хрумнало да направи онлайн платформа за подкрепа на офлайн хобито си и така на 14 юли 2005 г. се родил посткросингът. Идеята е много простичка. След регистрация желаещият да изпрати картичка дава заявка и получава адрес, на който да изпрати. В системата вече е вкаран и адресът на подателя, а системата ще го подаде на следващия желаещ да изпрати картичка. Всяка картичка получава индивидуален номер, а получателят впоследствие отбелязва картичката като получена. Първоначално всеки може да изпрати максимално 5 броя картички, а след всяка потвърдена като получена кореспонденция му се отварят нови възможности. С посредничеството на системата двама души могат да си разменят картички само веднъж, но няма пречка те да продължат общуването и извън системата.
Към момента, в който четете този текст, мрежата има 660 609 членове в 212 държави, картичките се изпращат със скорост 541 кореспонденции в час, броят на отбелязаните като получени картички от създаването на мрежата е 39,3 милиона, 449 196 са на път и в момента, а всички изпратени картички са изминали общо 197,7 милиарда километра, което прави 4,9 милиона пълни обиколки на земното кълбо по екватора.

loading...

Коментари

Коментари

sandacite

4 коментара

  1. Никога не съм имал контакт с никакви съветски граждани и се гордея с това.

  2. Ева Иванова

    Тодоров, ако сте дете на промяната, няма как да сте имали контакт със съветски гражданин. Но по-старото поколение, т.е. моето – ДА! По наше желание, ненатрапено! Да, пишехме си с руски деца, тогава бях луд филателист. Още пазя кутията с руски марки, а друга със значки. Невероятно красиви, днес няма такива. Нашето детство беше такова, чисто, спокойно, без тревога кой какъв компютър или айфон има, а аз не. Прекрасни години, за които днешните деца дори не могат да мечтаят. Живеят в друго време, с други ценности. Няма да се зарадват на една марка или значка. Искат много, искат всичко.

  3. Не Иванова, не съм дете на никакви промени-роден съм близо четвърт век преди тяхното начало. Никога не съм имал желание да си пиша с никакви съветски деца и през ум не ми е минавало.
    Що се отнася до „тревогата“ кой какво притежава, имаше я и тогава и това е логично в условията на дефицит на елементарни стоки. Мога да се обзаложа, че и вие сте завиждала на детето на някой барман, камионаджия или комунистически функционер-все лица с достъп до „забранения запад“.
    Статия на подобна тема има дори и в този сайт.

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.* Задължителни полета

*

// //
Powered by Web-SG.com.